gta

На вратата се звъни, едва отварям очи, а е 7 и 30 вечерта. Следобедната ми дрямка беше продължила прекалено дълго. Обувам нещо набързо и отварям вратата. Срещу мен стои някаква бабичка, която не познавам. Казва ми, че утре водата ще бъде спряна сутринта. В следващия момент в главата ми се забива чеснова вълна. Загнездва се толкова дълбоко в мозъка ми, че трудно успявам да укротя гримасата искаща да се покаже на жената. Виждам чесъна в ръцете й, тя го яде като орехи. Дали ми е съседка. Май е някаква домоуправителка. Прилича на онези жени, които 40 години са били шефки на някакви цехове и са свикнали да се разпореждат, с чесънче в ръка. Дотук 5 секунди мълчание, казвам й добре и й благодаря, след което я питам дали знае докога ще продължи това отсъствие на водата, а тя ми казва че ще продължи докато свърши. Логиката ми тръгва в тази посока и стига до задънена улица. Кое докато свърши? Водата ли? Червената лампичка мига в главата ми. Всички малки човечета грижещи се за хладното му състояние крещят „Авария“. Как така водата ще дойде, когато свърши. Питам я отново, а тя ми казва, че най-вероятно до обяд всичко ще премине и ще има вода. Човечетата се успокояват. Горещи пари излизат през ушите ми. Вдишвам хладния въздух на коридора и всичко е наред. Благодаря й отново, а тя ме гледа все едно трябва да я поканя на кафе. Пожелавам й лека вечер. Затварям вратата и заключвам. Отпускам се на леглото и притварям очи, а телефонът ми звъни. Обажда ми се една колежка. Казва ми, че спешно трябва да се съберем в рекламната агенция, за да си довършим започнатия епизод от сериала, който мъдрим. Обличам си набързо нещо и изчезвам, след малко повече от половин час съм там и повече ям кроасани с ементал и пия минерална вода, отколкото да мисля, но важното е, че присъствам. Правим някакви редакции, пишем някакви реплики, после ремарки и след няколко часа вече имаме 7 страници сценарий. Лошото е, че ни трябват 50, а сме тотално зациклили. Седим от час на седмата страница и си говорим мръсотии. След малко идва шефа и ни казва „пичове, ако не става, дайте ще сваля малко пиене и поне да си изкараме добре“. Ние сме съгласни. След малко пред нас има 5 вида уиски, шише ром и коли. Поръчваме си храна от някакъв ресторант наблизо. Наяждаме се като прасета, напиваме се и тръгваме да си ходим. Едната колежка предлага да ни покаже любимата си къща и ние приемаме, нищо, че е 2 сутринта в понеделник. Тя ни убеждава, че е удивително красива на лунна светлина. Тръгваме след нея и тя ни прекарва през някакви малки улички, после през някакви още по-малки улички и накрая през места, които изобщо не са улички. Срещу нас има човек. О, ужас! Всеки случаен човек на подобно място представлява потенциална опасност, а аз съм с две беззащитни жени. Нагласям най-мъжката си физиономия и го поглеждам лошо тип „мен не ме е страх“. Мъжът ме поглежда в очите и явно уплашен се разминава с нас без да каже и дума, без да предприеме никакво действие. Отдъхвам си и се връщам към първоначалното си състояние. Изведнъж едното от момичетата се спира и казва „какво прави тоя бе“. Аз се обръщам и в тъмното виждам много ясно, че мъжът който ни е подминал е извадил лост и се опитва да отвори някаква кола. Много жалко за него, че не ни изчака да подминем. Бяхме го видели. Или жалко за нас? Той все пак имаше лост, а аз лаптоп в раницата. Гледаме го още известно време, а глупакът изобщо не се усеща, че го наблюдаваме. След малко другото момиче вади телефона си и симулира разговор по телефона с „човек“ от близката кооперация. Разпитва го защо не свети у тях, юрка го да слиза по-бързо, защото го чакаме долу. В този момент мъжът до колата се обръща и ни вижда втренчени в него. Отдръпва се рязко от колата и се скрива зад някакви дърво. „Виждам те“ мисля си, а страхът в мен крещи „бягай“. Едното момиче продължава разговора с въображаемия, който тя кръсти Ясен. Минаха няколко минути, но нито Ясен се появи, нито човекът зад дървото помръдна. Двете момичета решиха, че ако стане нещо, аз ще го отнеса. Това тяхно решение ме „облекчи“. Точно тогава мъжът излезе иззад дървото и тръгна към нас. Нааках се прав, но останах на място. Трябваше каквото и да става да защитя колежките си, да се представя мъжки, та дори да отнеса някой лост. Огледах се за някой по-голям камък на земята, но нямаше нищо. Мъжът приближаваше, а аз вместо да набирам смелост, виждах колко по-голям и силен е от мен. Стиснах юмруци и зачаках да направи първата крачка.Приближаваше, крачките му ми се струвала слонски тежки, а идваше толкова бавно, всяко негово движение се точеше с минути. И накрая той ни подмина. Хах. Толкова страх за нищо. Е, не е нищо, бяхме предотвратили кражбата. Мъжът ни огледа и ни подмина. Отдъхнах си отново. После стигна до някакви храсти и започна да прави разни знаци с ръце. Мамка му, той не бил сам. Ей сега ще го ям големия. Представям си как от храстите излиза още един с лост или още по-лошо – няколко човека с лостове и скачат върху мен, използват ме за батут, после за отварачка на консерви и накрая за тоалетна. И точно тази мисъл ми минава, когато едната от колежките ми предлага да я изпратим до тях и после да й се обадим, за да е спокойна, когато се приберем. Изпращаме я, а междувременно взимам доста стабилен камък в ръка. Тя се прибира, а ние с другото момиче тръгваме към къщи, привидно се държим за ръце, но всъщност заедно държим камъка. Изведнъж някой изскача зад нас, а аз едва не му отнасям главата. Оказва се някакво момче, което просто е тичало. Извинявам му се, казвам му, че съм се припознал. А той, свлякъл се на земята, за да избегне удара, ме гледа изумен. После се обръщаме и подминаваме. Колежката ми пъха слушалката на плейъра си в ухото ми, а другата пъха в своето. Вървим и слушаме някаква френска музика, която тотално преобръща настроението ни. Започваме да танцуваме по улиците и да се смеем. Стигаме НДК и всичко вече трябва да е наред, зад нас няма никого, а в ушите ни звучи най-прекрасната мелодия на света. Не разбираме нищо от изпятия текст, но той е поднесен по толкова положителен начин, че няма как да не ни хареса. Тя решава, че й се ходи на бар и аз я изпращам до там. После тръгвам по някакви други тъмни улички и ... се прибирам.