Заваля и май ще хвана автобус. Заставам под спирката. Ще дойде след 3 минути. 180 секунди, в които ще броя вдишванията и издишванията си, ще наблюдавам дъха си, ще оглеждам хората около мен, докато автобуса отвори врати. Качвам се. Резултатът - 26 вдишвания и 27 издишвания. Вътре е пълно с мокри хора, които нямат търпение да се сгушат в домовете си. Прозорците са запотени. Изпитвам вътрешната нужда да нарисувам нещо, да напиша послание за следващия, който се качи и застане на моето място. Протягам ръка и пиша името си, после се сещам за фразата „на глупците имената висят по стената“. Изтривам го. Всичко изглежда сякаш съм забърсал прозореца, за да видя докъде сме стигнали. Ще стоя мирно, за да не правя впечатление на никого. Ще бъда сянка. Чудя се как мухите успяват да летят в дъжда, как въобще оцеляват. Според мен капките са по-тежки, защо не ги убиват? И докато се чудя спирката ми дойде, или аз отидох при нея. Не знам. Съжалявам, че не взех чадъра й, но нямах идея, че ще вали. Предния ден тя го беше забравила вкъщи и днес трябваше просто да й го върна. Този път аз го забравих. Винаги съм бил такъв. Вървя когато трябва да бързам и бягам, когато трябва да стъпвам тихо и леко. Непропорционален.
Водата е живот. Няма да мисля за това, че съм мокър. Ще си представям как растенията пият жадно и се радват. Как реките се стремят към своята пълноводност и с цялото си желание се тласкат към щастливите морета, за да оформят световния океан. Хах. Спря. В този момент слънцето проби облаците, а бай Вълчо излезе от месарницата и възкликва „Я, късметче“. Прекалено лесно стана, малко нагласено и честно казано започва да ме хваща страх. Остана само чадъра да полети и след миг да се озове в ръцете ми. Мм, не се получи.
Пея си „I wanna be a missing person, I wanna be a different version.“. Точно както казва текста на тази песен, знам че тя ме познава и въпреки това се притеснявам, когато я видя. После се окопитвам и започвам да танцувам под звуците на сърдечния й ритъм. А навън е пълно с красиви хора, хванати за ръце, рецитиращи мислите си. Те не се усмихват, но въпреки това ги харесвам. Симпатично се подминаваме и изчезваме зад себе си. Изчезват първо погледите, после и мислите ни. А как искам да те хвана за ръка...но забравих чадъра ти вкъщи. Поглеждам те в очите...
.. и подминавам.
Много готин изказ.
ОтговорИзтриване