невероятната съдба на митар праматаров

- Мързи ме, мързи ме... – повтаряше си Митар Праматаров, докато вървеше към работата си. Беше му коствало зверско усилие, за да стане сутринта и да се приготви. Но ето го сега – крачи не дотам уверено, но пък убеден, че отива на правилното място.
На работата си, той стоеше отегчен, но пък вършеше всичко, което шефа му нареди.
Митар работи като телефонен оператор в голяма телекомуникационна компания. Той дели голяма зала с около още десетина колеги. Всеки от тях е безкрайно учтив и усмихнат, особено един – Фарис Николов.
Фарис обожаваше перфекционизма си. Беше благодарен за възможността да се изтъква сред останалите, особено пред шефовете си. Всяка сутрин той пристигаше по-рано от всички, правеше кафе за и поливаше цветята в офисите. После сядаше на работното си място и чакаше да се появят останалите, за да видят с очите си колко е примерен.
От своя страна Митар цепеше секундата, а понякога и закъсняваше. Не беше толкова усмихнат по телефона, но пък компенсираше с интелигентност и компетентност, а именно от това се нуждаеха клиентите. Естествено имаше и жалби от сорта на „Вашият служител не беше достатъчно усмихнат и любезен по телефона, докато ми обясняваше как да заредя новият си ваучер от 5 лв.” При подобни ситуации, Митар беше смъмрян от шефовете си, но той обръщаше толкова внимание, колкото внимание обръща един пияница на жена си, докато тя го бие.
Всичко вървеше по този подобен и скучен начин, до момента в който едно от шефските места се освободи. Останалите решиха, че вместо да наемат нов човек, могат да повишат някой от операторите си и насрочиха интервюта за всеки от тях.
В офиса с телефоните настана смут. Всички се гледаха с някакво напрежение в очите. Нямаше човек, който да не иска мястото на шефа. Но само един беше сигурен, че ще го получи – Фарис. Още когато научи новината, усмивката му докосна щръкналите му уши, които потрепериха за секунди и издадоха такива пляскащи звуци, каквито само едно прасе може да пресъздаде, докато похапва вкусно в кочинката си.
Митар също искаше мястото, парите в повече, щяха да му свършат чудесна работа. Трябваше да поправя покрива на къщата на майка си, която все още обитаваше, като стар ерген. Въпреки това, много добре осъзнаваше колко е голяма вероятността да стане шефче. Знаеше грешките си, най-малкото защото не ги правеше без да иска, а с напълно ясното съзнание, че често кръшка от работа, като изключва телефона ако някой клиент го вбеси. Не се криеше от колегите си, а те явно му се дразнеха, защото в крайна сметка трудът на всички от тях се оценяваше еднакво.
В деня на интервютата всички се правиха на спокойни, макар че вътрешно изгаряха от желание да спечелят работното място. Фарис влезе първи при шефовете си и се усмихна. Благодари им за възможността да стои пред тях и да ги гледа в очите, като равен. Шефовете му се спогледаха с недоумение, а Фарис продължи. След като свърши плеадата си, те му зададоха няколко въпроса. С отговорите си Фарис изтъкваше себе си, колко не е като останалите и колко примерен е в нещата които върши, как се чувствали клиентите след разговор с него и че изобщо в цялата му работа не може да се открие нито една дупчица, нито едно петънце или недостатък. След интервюто си Фарис излезе от големия кабинет и се втурна към тоалетната. Наведе се над белия фаянс и повърна. Беше излъгал за толкова много неща. Знаеше, че понякога прави кафе на шефовете си с преварена урина. И често ходи до тоалетната, за да мастурбира, докато си представя съседката по бюро – Мима, чиито гърди винаги са били с някаква мания да се показват и да му намигат, докато седят удобно в деколтето й.
Митар влезе при шефовете си, седна и се умълча. Те започнаха да изреждат недостатъците му, а той не оспори нито един от тях. Дори допълни:
- Исках да променя света, да видя хиляди места, да върша смислени неща и още искам. Искам свят без насилие, без скука и униние, без мъка и усилие, без страх и болка, но ме мързи.
Така Митар завърши и излезе. Оттук нататък животът му продължи по същия муден начин. Фарис получи шефското място и продължаваше да прекарва самотни мигове в тоалетната. Митар покани Мима на среща и тя прие. След няколко месеца двамата се ожениха.
Няколко дни след това, отивайки на работа, забелязаха стълпотворението от хора пред сградата с офисите им. Не бяха достатъчно любопитни, за да разпитат какво става. Чу се приближаваща линейка. Те влязоха през въртящата врата. Качиха се до офиса си и с изненада видяха, че няма кафе, цветята не бяха поливани и прозорецът зееше. Фарис беше скочил от 14-я етаж на офис сградата.