детски глупости

Сънувах я, бяхме деца и тя ми беше на гости. Гонихме колите, минаващи по улицата. Пръскахме се с вода и крадяхме сливи от дървото на съседите. Беше лято. После обядвахме, четохме книжки и заспахме. Когато се събудихме, гледахме анимации. Още даваха „милион и едно желания“, а кака Лара беше неомъжена.
Сега сме големи и всичко е просто. Тя обича да прави закуска. Аз обичам да ям закуска, обичам да ям всичко. Без патладжан. И агнешко. И дюли. Всъщност, като малък казвах, че повръщам от пържени картофи и баба ми трябваше да ме подкупва с пари, за да си изям салатата от домати и краставици. Но това са детски глупости. Все пак на онази възраст ме беше срам да си показвам ходилата на хората. Дядо ми се караше, че не ходя бос лятото и няма да ми се изпекат петичките. Случвало се е да газя в морето с маратонките или да си заривам краката с пясък веднага щом ги събуя. Въображението на децата няма край. Вчера например си въобразих че полицията ме спира за проверка в Бургас, после наистина ме спряха за проверка, но в София. И бяха същите, които ме спират всеки път, когато се връщам или си отивам. Трябва вече да почнем да се поздравяваме. Да си разменим номерата. Нямам нищо против, едното ченге е жена, руса със сини очи. И май нарочно го правят. В мен няма нищо подозрително, а те се опитват да бъдат Серпико. Отплеснах се.
Тя е запозната с изкуството ми. Аз съм запознат с нейното. Значи сме квит, но светът е различен. Трябва поне малко да познаваме себе си, а ние първо разгледахме околния свят. Тя кара колело, простира по хавлия и първо вкарва ръцете в ръкавите, когато облича тениска или пуловер. Целува цветята, когато ги полива сутрин, учи френски до обед и обича да стои на слънце. Аз съм мързелив и надменен. Хората, които ме познават ме уважават, останалите казват, „съжалявам, но аз спя само с личности“. Аз пък обичам да ям от пукащата Милка, дето като глътнеш „едно парченце и си там“, където ти пука зад врата и някъде горе в третата гънка на мозъка, едно човече те умолява да спреш. И както съм на тази мисъл, червата ми се обаждат, за да подновят абонамента си в магазина. Отново искат да ядат. А аз искам да лежа и да дочета книжката, която вчера във влака ми се стори интересна. Наложи ми се да пътувам 6 часа с няколко кифли и един кифльо. Атмосферата беше задушевна, а аз задушен. По едно време разказаха виц. Беше тъп... Прочетете „Невидимият филм“ на Кариер.
И както е казал Буковски „добрият писател знае кога да не пише“.