Бълбукаме. Правиш водата по-течна, имаш вкус на зима, но си красива. Оранжевото ти лице пука, като царевица, щом я напече денят, а на бялото на очите ти излизат лунички и плуват към острова. Ръцете ти се вълнуват, като клони, развяни от вятъра, а цветовете в косите ти, преливат заради лъчите на слънцето. Носът ти стърчи. Да, никой не е перфектен, но този нос е величествен. Прави лицето ти някак необикновено и интересно. Обичам гърдите ти, колкото и да ги няма. Знам, крият се, срамежливите. Чупиш ме, щом погледна надолу. Не се цупи. Приличаш ми на анимационен герой, докато гласът ти театралничи. Светиш с усмивка и на фона на зелената трева си жива и пълзиш, наистина. Никога не си имала нужда от помощ, винаги си успявала да подкараш времето. А то, горкото изнемогва, под напора на силните ти мускули. Независим полъх зад кулисите, сякаш падат прожектори, а всъщност светкавици барабанят в почвата. Искам да ти купя цвете в саксия, ако може да е цъфнало. Да ти го подаря, а ти да ми се усмихнеш и да го поднесеш под носа си. Когато го помиришеш да изникне дъга в съзнанието ти. Да се пуснеш по тази дъга, като по голяма пързалка, за да ме намериш долу в края и да се развълнуваме заедно. Да тичаме в поля от слънчогледи и да си откраднем няколко пити, за да си опечем вечерта и да гледаме телевизия, чоплейки семки. На сутринта ще закусваме грозде, което ще откраднем от съседното лозе. Ще грабим от живота с пълни шепи, а бе въобще безвремие. Ще сме крадци на корем. Не мога да спя...
А сега небето е изпълнено със звезди. Луната също е някъде там, за да ни напомни, че скоро ще се скрие и ще изгрее денят. Тогава ще живеем отново и ще си мечтаем за студа на тъмнината, когато всичко ще свърши. Ти продължаваш да сбъдваш желанията ми. Отне дъха ми. Разхождаш се по моста свързващ сърцето и мозъка ми, играеш си на господарка. Колко ли още остава, докато се опариш? Кога ли ще избягаш като останалите? Къде ще се скъса струната?
Понякога се чудиш защо предпочитам да съм сам. Аз съм дупка, не защото съм мрачен и празен, а защото някога паднах в бездънната яма и вместо да се опитам да изляза, се срастнах с нея. Врекохме се във вечен съюз. Спрях да се усмихвам, спрях да говоря с хората. Единственото, което ми беше нужно беше спокойствието, което тя ми осигуряваше. Сега продължавам да падам.
През цялото време усещам вятъра в косата си. Чудя се колко още остава, докато се ударя в земята, докато се начупя на парчета и ти се откажеш. Дали някоя следваща ще се опита да ме сглоби. Ако го направи аз ще я напътствам, ще й казвам, че някога съм бил цял, ще й покажа снимка, за да знае, че разглобените парченцата съвпадат. Дано да обича пъзели, дано не забележи колко съм надменен и лош. Дано да е търпелива. Ехо?
Няма коментари:
Публикуване на коментар