да изнасилим дъгата

Мога да насоча мислите си в друга посока, но не мога да сменя мисленето си.
Затварям очи и не виждам нищо друго освен онази тъмнина примесена с изгрев на слънце, сякаш потъвам в поредната черна дупка. Не разбирам съществуването и сякаш не разбирам нищо друго, живея наизуст, като препил, който намира дома си по навик и се събужда сутринта без да има спомен. Точно така се събуждам на различни места и нямам спомен как съм стигнал дотам. Понякога се радвам, че съм на дадено място с дадени хора, но друг път ми е толкова неудобно, че потъвам в себе си и на човеците им е неудобно да стоят покрай мен. Спестете си преструвките.
Искам да пея.
Да лежа в прегръдките й, докато ме облива с тайните си. Да рисувам с косата й по гърба й, докато спи. Да обичам.
Странно е колко хубаво може да изглежда утопията.
Любовта е за пораснали деца. Останалите ще пием хормони, за да си наваксаме. Ще слушаме за грешките им и ще се опитваме да се учим от своите. Ще копираме докато се изродим, докато се оформим, като личности. Ще плануваме и ще се разочароваме, докато накрая осъзнаем, че сме се опитвали да разрушим нещо, което не съществува, да изградим крепост върху плаващи пясъци, и накрая ще се загубим в клишета и ще се удавим в униние.
Идва сутринта, имаме нужда от промяна. Трябва да изкореним някакви черти в себе си, отчаяно се нуждаем от това, сякаш животът ни зависи от него. В противен случай ще го загубим – онова чувство на спокойствие, което ТЯ ти дава. За секунда се спираш и си казваш, човече, ти си си ти, защо трябва да се променяш, нека жената да бъде с теб, заради самия тебе, не го прави. И изведнъж fade out гласът на разума изчезва. Връщат се на онази спирала от промени, които искаш да вкараш сякаш насила в себе си. Всичко изглежда като голям маскарад. Едно джудже се качва на кокили и облича костюм. Вече изглежда, като всички останали. Няколко вълци слагат овчи кожи, а ти ги копираш буквално и се опитваш да облечеш усмивката. Първо вкарваш единия крак, малко се запъваш на втория и накрая я налагаш. Няколко часа изглеждаш прероден, хората те харесват повече, казваш си - супер, ще живея така. Докато след няколко дни ти потече кръв от носа и те свие язвата. Влизаш в болница, операции, преливане на кръв, скалпели и прочее. Чудиш се какво да правиш, не можеш да живееш без светлината й, но ако си останеш същия, нейната усмивка ще залезе от живота ти. Майната й. Има толкова много усмивки да Земята. Мога да живея с една, но мога да се опитвам да направя щастливи всички. А тя нека се чупи в тялото ти, нека да плюе и скърца в главата ти. Врява до небето и застой. Не искам всичко отначало, а с всяка следваща изглежда толкова еднакво и мудно и неинтересно. Накрая просто ще заровя дъгата и ще я изнасилвам периодично, за да си върна за всичко. Що за гавра?
Никога няма да мога да се променя, а хората ми казват, че съм се разхубавил. Явно със старостта идват и милите, съжалителни думи. Пускам те. Тръгвай си. Отлитай. Излежах си присъдата.
А всъщност настъпих кучешко лайно и се подхлъзнах. Модерното АЗ леко ми куца. А бедният Йорик остана без глава. И преди да забравя ще отида да изнасиля дъгата, елате и вие!