колко струва да си човек

Момчето лежеше на брега на морето, завит в черен суичър с качулка и износени дънки. До него пукаше огън, а на няколко метра встрани вълните се разбиваха в острите скали, които той наричаше свой дом. Беше застанал така, че няколкото му руси кичура, подаващи се от качулката, бяха постоянно огрявани от парещата светлина на огъня, а морската пяна, която се доближаваше плахо, галеше босите му крака и се оттегляше. Лежеше, загледан в небето и не обръщаше внимание на нищо друго. Съществуваха само звездите и тяхната майка – Луната. Някой поет беше измислил, това тъпо определение, или поне така си мислеше той. Спомни си как, когато беше малък, след дълга игра на футбол, лежеше по подобен начин по поляните със своите приятели и гледаха облаците. Чудеха се дали съществуват извънземни, а суеверната му малка главичка си мислеше, че ако гледа прекалено дълго струпването на водни пари в атмосферата и си мисли за извънземни, то те ще пристигнат веднага, за да го отвлекат, сякаш е нещо специално, сякаш е богоизбран. Затова отвръщаше погледа си. Опитваше се да бъде смел, но не можеше да гледа облаците за повече от пет секунди. Постепенно, докато порастваше, чувството за богоизбраност изчезна. Виждаше колко е обикновен, осъзнаваше, че не е важен за никого. Дори родителите му не успяха да се привържат към него. Затова избра да изчезне, да избяга от всички и всичко. Премести се в нов град, където никой не го познава. Избра морето, защото винаги е изпитвал някаква теглителна сила към морската шир, а и климатът тук е доста по-мек, можеш да си бездомен целогодишно. Приятелите си забрави бързо. Беше свикнал да се разделя с хората, не му представляваше проблем да се откъсне. Някои го предупреждаваха, че самотата може да бъде опасна, но той не я познаваше. В главата му живееха хиляди спомени, персонажи, хиляди гласове крещяха, пееха и не го оставяха нито за секунда сам. Всички в града го наричаха Пещерняка, защото си беше направил къща от една скала, близо до брега на морето. Дойде на колело само с една раница, извади малко геоложко чукче и си издълба заслон, след няколко дни, вече можеше да легне в дупката, а след още 2-3 месеца имаше място да прибере колелото си. Направи си кабинет с бюро и стол, голяма библиотека, където трупаше книгите, които хората забравяха или изхвърляха. На бюрото остави старата пишеща машина, която беше намерил до кофите за боклук. Нямаше мастило, нямаше и хартия, но пък изглеждаше добре. Беше само за снимка разположена върху каменния плот, огрявана от няколко свещи. На следващия ден момчето се замисли за трапезария. Разполагаше с неограничени възможности, защото скалата беше огромна. Можеше да си направи палат, но не искаше чак толкова много. Не чувстваше глад, защото се хранеше по седем пъти на ден, винаги намираше каквото му трябва из боклуците на хората, а и с тази "висяща мода", се чувстваше като крал. Трябваше само да мине покрай някое кафене, за да го догони сервитьорката и да му връчи чаша кафе с думите „висящо е“. Първоначално не знаеше какво означава това, но му се наслади, а когато към кафето започнаха да идват и сандвичи, спря да минава покрай подобен тип заведения, чувстваше се гузен, помисли си, че хората прекаляват със своята благотворителност. Ако искаше сандвичи щеше да се хване на работа, щеше да живее нормален живот, като всички останали. В крайна сметка, нито беше болен, нито стар, просто нямаше нужда от всичкия лукс, който предоставя онзи начин на живот. Имаше си всичко необходимо. Когато се уморяваше, просто спираше и си почиваше, четеше книги, разсъждаваше върху смисъла на живота, после отричаше всичко, понякога се чудеше дали да не се върне назад и да започне отначало, като всички останали. Да си купи нормална къща, кола, да се ожени и да има потомство. Гледаше небето и осъзнаваше колко е щастлив така. Не му трябваше нищо друго, нищо друго освен смисъл да продължи. Един щастлив край на "Into the wild". Другият живот поне си имаше смисъл, а сега, за какво е всичко това? За да е различен? За да е самостоятелен, независим? Омръзна му онази задоволеност, тя е скучна и банална. Искаше нещо ново, нещо интересно, за пръв път искаше да сподели живота си с някого. Но как? Кой щеше да се влюби в аскетизма заради него? Със сигурност не и някой нормален. Съществуваше някаква възможност, но нека бъдем трезви. Повечето жени искат сигурност, а той можеше да й предложи пещера до морето, която има вероятност да се напълни с вода във всеки един момент. Или пък разходка с колело? Всички се забавляваме безумно много, когато ни возят на колело по улиците, но не бихме избягали от къщи заради това, не бихме се отказали от фейсбук, от приятелите си, от топлата вечеря на мама, заради красиво звучащи думи и мокър студ вечер. Трябваше да вземе решение, да бъде себе си - това което е постигнал или това, което иска да бъде? Цялото му тяло го болеше от всичките въпроси в главата му. Отчаяно искаше да намери щастие, защото си самовнуши, че е нещастен. Сви се на топка и така заспа. Съдбата му помогна с избора. Приливът наводни пещерата. Изми цялата светлина, пишещата машина и всичко. Наводни трапезарията, кабинета и едва не го удави. На сутринта момчето събра каквото беше останало от вещите си в една раница, вдигна колелото си на рамене, занесе го към асфалтовата настилка и го подкара към дома, там където се беше родил. Тръгна с колело само с една раница, а родителите му толкова се зарадваха, сякаш бяха видели възкръсналия си син. Беше сгрешил за тях. Вероятно беше сгрешил и за всичко останало. Той се огледа в старата си нова среда. След няколко месеца стана студент, запозна се с нови хора, започна да излиза, намери си работа. Всичко изглеждаше сякаш ще свърши добре. Тогава я видя за първи път. Беше излязъл с приятели и докато седяха на бара, тя мина точно покрай него. Погледна го право в очите и сякаш се спря така, заедно с времето. Остана няколко минути гледайки го, нещо в него се промени, сякаш беше преминал през силно магнитно поле, коремът го сви, искаше да се сгъне на топка, а очите й го изпиваха, не знаеше какво става, после тя продължи. Около нея се носеха чайки, тя беше самото море, подът на бара се наводни, а вълни се блъскаха в столовете, пяната й го погали по краката. Тогава усети онази теглителна сила. Всъщност не беше минала и секунда. Беше чел за любовта от пръв поглед, знаеше, че се случва чак на третия път. Нямаше търпение да я види още два пъти, нямаше търпение да се влюби.