красива мизерия

Изглеждал съм уверен в себе си, бил съм красив, изглеждал съм...

Перото вече виси на стената ми, а очите ми си спомнят, визуализират образа ти, когато ми го подаряваше с пристигането си. Помоли ме за нещо просто - нещо което не успях да обещая, което не изпълних. Крещиш в ушите ми, а не си отворила устата си. Големи черни точки, втренчени в лицето ми, вибрации блъскащи се в гърдите ми. Задушаваме се само с погледи, събличаме се, но само в главите си. Иначе стоим на масата и се крием зад големи халби бира, разказваме за себе си и празниците си. Поиска да ме познаваш и аз ти дадох очевидното, а ти го прие сякаш е истина, не се осъмни и за миг, аз бях перфектен, но нищо повече. А има толкова още зад очевидното... Защо ме молиш да не те целувам? Душата ти го иска! Обичаш него, а си на масата с мен. Ако обичам някога жена, тя ще бъде в главата ми и няма да бягам с мисли и действия, няма да се крия от нея. Ако обичам някога, отново, ще чакам тук и ще си пея „не съм избягал“, но не за да се върне. Ще чакам, защото ми приляга. Защото когато се облегна на стената всички ме гледат, влизат в шапката ми, те са мои. После се чудя как може единият ми джоб да е с дупка, а другият, дори такава да няма.

Паля от ония миризливи клечки, които ми подари, а аз ти казах, че ми миришат на турски сапун. Всъщност, сега мирише още по-зле – на изгорял турски сапун. Въобще не се сетих, че от тия клечки остава пепел и когато изгоря бях изненадан да видя бъркотията. После чистих и през цялото време мислих за теб, за усмивката ти и как би ми помогнала, ако можеше. Имам нужда да разбера толкова неща. Как може с часове да лежа на пода и да се взирам в тавана, а да осъзнавам само, че таванът е бял? Уау! Какво чудо! Той е бял. Зарежи... Аз съм зле подреден и в главата ми излежават присъда мозъчни клетки затворници и бунтовници, осъдени заради мързела си.

Истината е, че се прибираш вечер и изяждаш 10 кила сланина, а докато дъвчеш ти се стича по брадата. Виж се, капе по земята. И излиташ, от срам, от страх, че си ме преодоляла. Подлагаш се на изпитания, за да си докажеш колко си слаба. Плачеш и изчезваш. Красива мизерия, погнуса, която ме предпазва от това да те убия. Погнусата ме държи далеч от решетки. Крясък, бъркане в ушите, хипертрофия на майчиния инстинкт.

Лъжеш ме в лицето, лъжеш ме с усмивка.

Харесвам се в запотеното огледало, в банята. После си лягам и си пея приспивни песнички и заспивам, но само наум. Наужким съм измислен, но де факто съм реален и съществувам някъде в чуждите съзнания. Един ден, когато всички ме забравят ще изчезна. Ще отида при моя бог, ще отида някъде, където хората ще ме виждат такъв какъвто съм, където ще ме познават, където всъщност няма да има хора :))