сряда, 16 февруари 2011 г.

Търкул!


Главата ми се търкаля по земята, докато се чудя към кого да насоча следващата стрела. Усмихвам се на снимки и си плюя в пазвата, а хората от снимките си мият зъбите и лягат. После си отварям очите, а тя е гола пред мен и се маже с мед. Красиво е и е сладко, но на кой му пука, нали всичко е измислица? Ще й покажа пъпа си, ако обещае да го пази в тайна. Гъдел, но и още нещо. Вихърът ми, кестеняв, ме забули в тъмното. Аз прочетох паметта й, и помислих, че е влюбена в мен. Накрая се оказа, че съм симпатичен на хората, но за любов и дума не може да става. Има там няколко мадамки, които повдигат бедър щом ме видят, но те са случайни и просто принцовете им закъсняват, дано не закъснеят и гостите от Червен бряг.
Тук ще си отдъхна, за да си поема дъх.
После си плащам наема и осъзнавам, че всъщност парите въртят света, а парното, което плащам, изобщо не съм го изразходил. Казват ми, че накрая ще ми върнат парите. Аз пък не им вярвам. Мутренска държава. Аз съм мутра, аз съм член, аз съм пастите с крем.
Честит нерожден ден на мен, усмивка и щастие в кръг и звездичка. Светиите Валентин и Трифон се натискат в ъгъла, докато човеците се карат, дали първо да се напият или да правят секс. Снимка за спомен и със 100 километра в час изчезвам, дим да ме няма. Играя игри на разсъмване, та чак до свечеряване и след това.
Мечтаех за плочки на корема, но ме удряха в главата плочките в Мол-а. Исках мускули, за да ме харесват жените, а те ме харесваха и без мускули. Следващия.
Яж сега или гориш.
Добрее. Днес се изсипах в магазина и си намерих Бургаско. Бях супер щастлив, защото за 1 път видях Бургаско извън Бургас. Прибрах се вкъщи, отворих го и имаше вкус на разредена бира с... няма да споменавам какво, защото котешкото общество ще се засегне. Та изпих я и сега си лежа, а главата ми е в краката, защото явно не е била толкова разредена, или просто е трябвало да хапна повечко днес, но истината е, че я виждам - главата ми се търкаля из стаята, а аз от време на време я ритам към стената. Някой играл ли е на „стеничка“?
Тялото й излизаше от морето, докато умът й все още беше в неговия. Обичам морето, бе! Жалко, че то толкова ме мрази и иска да ми отнеме живота. Досега се е опитвало няколко пъти, мисля, че ще опита и още няколко, докато накрая успее, така че един ден, ако прочетете епитафия на епитафията, то не се учудвайте, даже се усмихнете. Морето е изпълнило своето.
Харесва ли ти слънчогледа ми?
Понякога хората се усмихват, когато го видят. Друг път се чудят как да го тълкуват. Трети го тълкуват, като вид опълчване срещу обществото, но той е просто радостта от слънцето и факта, че съм жив, жив човек. А главата ми се търкаля ли търкаля. Почти като житенета питка. Либидото ми избяга в съседния блок. Върни се, либидо. Жалко, сега ще живея без него.
Лека нощ. Надявам се гълъбите да ме оставят сутринта да се наспя, имат навика да ми чукат по прозореца. Не знам защо толкова ме харесват, че искат да влязат при мен. Не разбирам животните, никога не съм имал домашен любимец, освен един див папагал, който умря от самота след седмица в клетката. Предполагам сега съдбата ме наказва и отлично познавам как се е чувствал папагала, само дето той не е имал бира. Добре, че имам бира. И чипс. И бисквити с фъстъчен крем, но най вече обичам шоколадите милка, дето са по 2 за 3 лева, не знам каква е офертата, щото нямам идея колко струва един шоколад, но щом пише, че има оферта, значи може би е така. Та утре отивам на интервю за сценарист и ако случайно ме харесат, в което дълбоко се съмнявам, ще трябва да купувам риза и дънки на брат ми. Не знам кое е по-добрия вариант, да не ме вземат или да му купувам някви неща. Май ше си легна и ще изчакам да видя какво ще се случи, а пък ако не стана сценарист може скоро да ме слушате по радио Витоша и да казвате, а пък аз на тоя съм му чел блог-а. Всъщност не вярвам, че ще си намеря работа, но силно се надявам. Нямам пари, а ми омръзна да цедя мама и татко, затова хора стискайте палци, защото ви обичам. Търкул.Търкул.

1 коментар: