сряда, 9 февруари 2011 г.

Поредната боза


Като тромба, която подскача на меката си част и цвили, докато не й завържеш тръбата от където излиза звука. Облепяш я хубаво с тиксо и изпитваш облекчение. Вече можеш да седнеш и да изпиеш едно кафе. Но защо ти е кафе, когато си лимон, при това сив и дори не си плодът с най-много витамин C. Може би трябва да се облегнеш на леглото, да бръкнеш в нощното шкафче, да вдигнеш пистолета към челото, да вдигнеш ударника и да натиснеш спусъка. И после пак облекчение, но за някой друг. Всички крещят слез на земята, но тук горе е толкова хубаво. Хората са по-дребни от мравки, а смачкаш ли някой е далече от грях. Чувстваш се сякаш можеш да направиш всичко, захващаш се с неща, с които никога преди не си се захващал. Не, не искам да слизам долу и да дишам от това, което дишат и другите. Няма да пия водата им, няма да се превръщам в обикновена, ежедневна спица, част от колелото, безспирен въртеж и все си прикован към оста. Защото всичко е част от играта, такава е ролята. Аз се търкулвам навън, а хората разсъждават, но те са мои още щом съм привлякъл вниманието им. И се започва с едни думички, определения, чиито смисъл едва ли и самите те знаят, но са чували в тълпата. Трима дебели германци.
Толкова е забавно, да се надсмиваш на хората, които не познаваш и да си казваш той е такъв и ще му се смея, защото той е такъв и заслужава да му се смея, а всъщност той не е нито такъв, нито онакъв. Всичко е една заблуда. Аз мога да съм всичко, във всеки един момент мога да сменя ролята, да играя друг персонаж и най-близките ми да не могат да ме познаят. Това се отнася за всички и донякъде е грешно твърдението, че човек не се променя. Да, той не се променя от гледна точка на това, че винаги е съдържал в себе си потенциала да бъде примерно убиец, но в един късен етап от развитието си е решил да го извади на показ, следователно се е променил. Искам да кажа, че никой не познава и най-близките си хора и в това се убедих за пореден път тази вечер. Може би, защото всички сме толкова големи егоисти, че в надеждата си другите да са, все пак, малко по-малки егоисти, започваме да заблуждаваме себе си и да виждаме измислиците си. Един замах на пеперудата се превръща в ураган и неусетно си се влюбил в кошче за боклук. Обсипваш го с чувства и внимание, а то иска обелка от банан или хартиена чашка за кафе, или откъде да знам. И идва ден, в който минава онзи камион и прибира кошчето. И вълкът сит и агнето цяло.
Но на вълка му се яде, още.
Днес съм цял ден на отрицателни калории и един боб. Мисля, че трябва някой да ме съжали. Сръч. Мерси.
Достатъчно хора ме харесват. Наистина не е нужно всеки ден някой да ми напомня, че съм земен жител и че съм, като всички останали и да сляза на земята и бла бла. Също, много обичам конструктивна критика, а не, фрази от сорта на „автора в концлагер“, което ми е любимито. Много добре знам, че не съм Джъстин Тимбърлейк и като се ходя навън стъпвам по земята, а не летя, спокойно. Грижете се за собственото си здраве, има грип в момента, пазете се. А, да и дръвник може да викаш на някой твой роднина(към тя си знае). Благодаря, че прочетохте поредната 15 минутка в живота ми (т.е. поредната боза).

1 коментар: