Опитах се да бъда Галахад, от просяк да се превърна в крал, от момче в мъж, но няма как да те коронясат, докато яздиш дървена тояга, освен ако не искаш бодлив венец, освен ако не искаш да си краля на глупаците. Това го може всеки - всеки ден. Не ми е отредено да пазя Граала, да се докосна до него, да го видя дори. Не вярвам в него, и във виното не вярвам. Нищо не остана, мога да мечтая.
Помня само разстоянието между зъбите й, помня големината на гърдите й, помня че й обещах жираф за някой от рождените ѝ дни. Не изпълнявам обещания. Мисля, че това е нещото, което трябваше да напиша върху себе си, първо. Човек трябва да се запознава с хората с предупреждение, а не с името си. Например „Внимание, опасност, аз изневерявам“ или „Приятно ми е, пускам тихи, но много миризливи газове.“ Така няма да има разочаровани, няма да има наранени, нито неприятни изненади. Такова предупреждение трябва да си сложа на оградата, точно до надписа „Високо напрежение“.
Какво да се прави, не можах да я спася от бедност, не мога да се грижа за брат си, даже на моменти се получава обратното. Не можах и да осигуря спокойни старини на родителите си, защото всеки ден от някъде се появява някой, който да ми каже, че не съм прав, да ме спъне или просто да ми застане на пътя. Не можело да се живее в измислен свят, не можело да се живее по собствени правила, не можело да не се съобразяваш с другите. Като гравитацията, искаш или не, се съобразяваш с нея, защото в противен случай ще си разбиеш главата.
Един ден ще им се извиня на всички, ще се приближа до тях, ще ги погледна в очите, за да поискам прошка, че съм им попречил за каквото и да е, после ще ги бутна от високо, за да станат на кайма, за да изпитат на гърба си капка от собствената им гравитация, за която постоянно говорят. Дотогава ще стискам зъби и ще си пускам асансьорна музика, когато са пред очите ми. Абсолютен контрол.
Никой досега не ми е помагал да се влюбя. Винаги е било по собствена инициатива. Като се замисля даже, повечето хора са ми пречили. Особено като те сметнат за специален и тогава супер много искат да се влюбиш в тях, да се помислят и те за специални. Обаче мама и татко са ми казвали никога да не се качвам в колите на непознати, освен ако преди това някой от тях двамата не ми е позволил. И тогава на онези им давам избор. Показвам им къщата, в която живея и чакам да вземат решение - ще останат навън, ще си тръгнат или ще влязат вътре. Ще изберат да ми бъдат приятели, непознати, или кучето в колибката на двора. Май всички избори са изначално грешни. Като испаноезичните филми – звучат някак сбъркано.
Ето това ми е в главата в един през нощта. Лягам да сънувам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар