Една роза букет не прави

Започвам с температурата. Навън е минус 6, а в стаята ми е около 0-та, защото съм си пуснал парното. Опитвам се да напиша нещо, колкото да си размразя пръстите на ръцете, които започнаха да приличат на онези залепени кебапчета в тарелките, които от седмици са във фризера. Допреди часове се намирах в къщата на баба ми и наблюдавах част от роднинския антураж, докато си припомнях детски спомени и случки. Стоим 4-ри малки човечета на двора и се крием от кравите, отиващи на паша. По някое време един от нас се провиква „ето я, ето я кравата с пъпката“. Всички сме във възторг, но в същото време уплашени, защото подобен херпес на врата и лигите стичащи се от муцуната напомнят малко на симптомите на бяса. Аз излизам от двора и се правя на смел. Размахвам червен воал и крещя на кравата. После казвам „ако искате да знаете, кравата с пъпката е бик“. И всички надничат под нея, а тя ме поглежда и тръгва към мен. Тореадор или не, скрих се отново в двора. Но това беше преди 10 години. Сега кравата отдавна е минала от живо в мъртво състояние, била е на луканки и след това закачена над камината. Да не говорим, че тя наистина беше той, тоест бик. И тогава си погледнах телефона. Беше му паднала батерията, а аз нямах зарядно. Май тогава се усмихнах истински, обичам подобни съвпадения. Това значеше седмица без телефон, седмица без да ме търси никой, а дори си имах оправдание. Сетих се, че не съм гледал „Кръстникът“ и се забих в една от стаите. Гледах първите две части и сериозно се зачудих защо не съм го гледал досега. Малко е да се каже, че ми хареса. Но няма нищо лошо и в това да си гледал всички сезони на Саут Парк, Фемили гай и Тхе Симпсънс. Всъщност излъгах, беше ми останала една чертичка от батерията на телефона и побързах да го изключа, преди и тя да е изчезнала. Загриза ме съвестта и реших, че трябва да си призная. Та, един ден докато гледах една от тия анимацийки ми щукна да видя човечето в сърцето си, но то както винаги ми обърна гръб. Бездумно. Сякаш ме имитира - майната му! Хората трябва да се отнасят с мен, както със страница от книга. Ако имаш уважение към книгите, ще уважаваш и мен. А после излезе, че съм канела и че канелата никога не може да е сама.

Не обичам канелата и не знам какви са й свойствата, но не съм доволен от подобни чужди избори. Въпреки това се чувствах виновен, защото за пореден път бях счупил малко стъклено сърчице. Имам чувството, че съдбата ми подхвърля такива от време на време, за да ми повдигне самочувствието. А може би карам хората да се влюбват в мен, за да съм сигурен, че няма да умра сам, за да съм сигурен, че някой ще е там и ще гледа, докато се давя със слюнка . Ще страда повече от мен и ще рови с ръце в земята, за да ме погребе. Понякога не ми пука за тези хора, понякога ги обичам, друг път просто се събуждам и си измивам лицето и зъбите. Но както казват някои народи – една роза букет не прави. Така че, дерзайте. Купете many much рози.

И към края на страницата, която си бях определил, като лимит за написаното, пръстите ми все още са кочан. Мислите ми са насочени към тоалетната, а краката ми отчаяно се търкат един в друг, за да се сгреят. Къде е сега ракийката на дядо, топлата печка на дърва и въглища, къде са кюфтенцата на баба и сладките приказки до 1 сутринта? Искам часовник, който да върви на обратно. Вярно, че крада идеята от Бенджамин Бътън, но кой знае Фицджералд откъде го е откраднал преди това...

• Do you know when you should kill yourself?
• Yes, son.

Pretty Lights - Wrong Platform

скайп няма

Копелетааааааааа, няма скааааааааааааааааааааааайп!!!!!

Най-накрая щастлив край или начало в края на краищата.

Малко е трудно да си подредиш мислите след такъв трус, но ще се опитам щото се чувствам безработен и като не поствам нещо през ден-два се чувствам още по-безработен. Всъщност нямам какво да кажа, но ми липсва внимание, затова .. я бебета .. затова..уфф. Влизам във филма.

Тя ме погледна в очите и видя кокосовите орехи на Бахамите, помириса влажния въздух и се пренесе там, докато аз бях сух като стафида, лежах по корем и гледах по-скоро облаците отколкото тревата, не знам как ставаше номера. Скоро земната повърхност не се беше превръщала в огледало, но много ми харесваше, когато ставаше така, защото можех спокойно да надничам под полите на жените без да ме забележат, а те горките изобщо не се усещаха. Тази специално се усети и ме изсипа един между зъбите, а аз се строполих на земята. После без да ставам се заговорихме и тя разбра, че съм пачка. Обаче аз не обичам да се размотавам с жени, станах и си тръгнах. Хванах първия самолет и заминах на Бахамите сам, оказа се, че там няма кокосови орехи, и навсякъде са поникнали праскови, раждащи плодове без костилки. Не знам доколко беше добра новина, но май по-скоро ми хареса да ям праскова като круша, без да оставям следи. Много вкусно ти казвам, заравяш муцуната в плода и ровиш със зъби, докато цялата му течност попадне по лицето и в устата ти. После се хвърляш на онези големи меки възглавници на плажа и умираш на сянка. Гледаш да не влизаш в морето щото има акули, а високите дървета гледаш под наклон, щото така ти било кеф. Пердета, пердета навсякъде казвам ти, летят и се пъхат там където хората казват, че не им е работа, но пашкулчетата просто мигат на парцали и се вглеждат във съвсем различни работи. Кой ти говори за усмивки, когато адът замръзва или говедата разсъждават и имат задни мисли. Бръмчим, но лазим вагонно. Юнаци гонят славата, а славата е слаба, заради несъобразителността, която й е отредена по рождение от орисниците, които са я орисали щом черната вещица е дошла и й е казала, че няма да доживее 18, защото ще се убоде на вретено. Абе кой ти има вретено в 21 век, когато дрехите се правят от найлон, а найлона от нефт и найлонови торбички. Което ме подсеща, че найлоновите торбички шумолят и е супер дразнещо, няма ли някви дето не шумят. Безшумни найлонови торбички, такива дето вятърът не може да ги носи непрестанно из града и децата не стрелят с прашки, но не прашките на майките си, а от онези, с които се стреля по птички, капачки и кофички от кисело мляко. Мили деца, не стреляйте с прашките си по бездомните животни, защото рикушет килс, също!! Аз малко забравям, че вече на мода са въздушните бойни оръжия, от сорта на въздушна пушка, въздушен пистoлет и арбалет, които работят с въздух, тип ракета вода-въздух-земя, която преминава от течно в газообразно състояние и после пак в течно. Предвид обстоятелствата тя се изстрелва, чрез магнитен механизъм тип свредло, което се използва също в металообработването и хлебопроизводството. Когато ракетата удари своята цел, това става гъба за нас и ние възкликваме „Това не е стена, това е гъба за нас“. Но леко се отклоних от първоначалната тема, за рецидивистите в различните страни. Може би защото не знам нищо за тях, веднъж се запознах с едно момче, което беше откраднало 2 пакета зрънчо от супермаркета. Не знам дали той минава за рецидивист, но ми се струва подходящ типаж за експерименти в НАСА и зона 51, на 5 крачки вляво от магистрала Б55. Значи от тука тръгвате прайте 2 завоя на на тъй и после на на тъй и след 5000 километра само направо и сте там. След 5000 килемтра завийте наляво. Имаш червеи в главата момче, просто защото гумените мечета свършиха и си взех желирани червеи, надрусах се със захар и сега не мога да спя от коксартроза, което май беше съвсем друго заболяване но важното е да е влажно и да се смеем на милиционерските палки смазващи кокалите ни от бой. Ох, боли!

Когато бях малък имах играчка – Пинокио върху колело и когато бутах колелото, колелата му се въртяха, а когато колелата се въртяха, краката на Пинокио въртяха педалите. Тогава се замислих и реших, че всичко има смисъл. Затова не пропускам никакви дребни подробности от живота. Обръщам внимание на всеки детайл и съм перфектен, точно колкото черния лебед гърчещ се под звуците на Чайковски. Искам свобода бе, дайте ми брадва! А скайпа го заровете някъде, нека лампичката му казваща „аз съм жив“ изгори, нека червеите ги удари късото напрежение, нека изгорят в адаааа. Без тебе скайпи аз не мога, без тебе шъ съ заколЪ!

Мемоарите на един ... мм ... не знам, наистина не знам, не мога да измисля и оставям на всеки който му се занимава да си го запълни т'ва поленце сам, все пак живеем в свободна държава и всеки трябва да има право на свободен избор и инициатива и бла бла. но ако не ви се занимава бих ви разбрал, затова чувствайте се свободни дори да не четете, защото не е и много интересно, макар че на мен ми е интересно, щото съм го изживял, така че хубав ден и весели празници!!

Когато бях малък всички обръщаха внимание на факта, че един ден ще порасна и ми задаваха глупави въпроси, като за кой ще се оженя или какъв ще стана. Докато за втория въпрос имах отговор, винаги съм искал да стана футболист, то за първия нямах, но убедено твърдях, че няма да се женя за никой и ще бъда, като чичо ми. Мда, този човек беше идол за мен. И как няма, всяка седмица ми купуваше шоколадови яйца, даваше ми пари, возеше ме на мотор. За мен всичко това си беше един щастлив живот и щом тоя ерген притежава лакумствата, значи всички ергени го правят. Така че набързо реших, че няма да се женя и ще се отдам на самотата. Всичко се получаваше по план до момента в който влязох в предучилищната и започнах да различавам момичетата от момчетата. Повечето ми приятели вече си бяха харесали по някоя, а аз играех пощальона, само защото все още ограничавах сърцето си от чувства към другия пол. Никога няма да забравя засадите, които им правих, за да ги закарам на уреченото място. Детски игри. После станах първи клас, малко ме беше страх от цялото учене, но се оказа, че училището е супер по-забавно от детската градина. Един ден излизам от класната стая, а приятелите с които дружах тогава ме бяха причакали. Наобиколиха ме и ми казаха, че ако не си призная кое момиче харесвам, ще ме обявят за гей. Започнах да ги убеждавам в истината, защото наистина не харесвах никоя по това време, но те не ми вярваха, а и не приличах на малко гейче, доста се биех, абе бях си един отворко. Тогава посочих едно момиче от съседния клас, колкото да им затворя устите. Всъщност имаше нещо симпатично в това момиче, мисля, че я бях забелязъл веднъж, докато отивах до магазина. Тя си буташе скейта, а до нея вървеше майка й с пълна торба покупки. Явно от 1ви клас си падам по скейтърки, но не баш. Бях я намерил за симпатична, все още мислех да оставам ерген.

По онова време всички момчета от моя клас бяха луднали по една съученичка, в която аз не намирах нищо специално, просто защото... не намирах нищо специално. Не зная защо пичовете се опитаха да ме убедят, че и аз трябва да я харесвам, сякаш се опитваха да ме зарибят с евтин наркотик, който трябва да пробвам. Ами не се навих, както казах нищо специално. И тогава станах втори клас и сякаш напук на всички останали, класната ме сложи да седя до Деница – момичето в което бяха влюбени всички. Ами седях си, пишех си задачките и дори не я поглеждах, за да не предизвикам конфликт с останалите, но в един момент тя ме бутна без да иска и аз се извърнах и я видях отблизо. Шматката, дори не ми се извини, а ми се нацупи. Какво да му харесвам на това. И изведнъж видях ръцете й. Боже, колко малоумно ми се струва сега, но няма нищо малоумно в детските разбирания. Аз бях влюбен в това момиче само заради ръцете й. Тя притежаваше талант. Имаше повече косми на ръцете от всички момчета в класа взети заедно. Нямам идея защо този факт ме е привлякъл толкова, но той сложи началото на една любов, траяла 3 години. Всъщност никога не съм бил егоист, опитах се да я уредя с най-добрия си приятел, после с втория си най-добър приятел и накрая с един не толкова приятел, но да кажем добър другар-съученик. Тя отбягваше всички момчета, но стоеше до мен и не се оплакваше. Вярно, че ме изказваше на госпожата, когато преписвах или се бях сбил с някой, но това е в реда на нещата. Което в момента ми подсказва, че може би, тя е харесвала мен.. Кой знае.. Ех, Деница, каква ли долна бургаска курветина си станала сега? В интерес на истината Деница беше най-добрата приятелка на момичето със скейта, това не знам в каква връзка го изтърсих, но човек трябва да се запознае с всички факти.

Мисля, че я харесвах до края на 4ти клас, когато продадох любовта си за едно колело, което така и не се материализира. Работата е там, че имах избор – да остана в същия клас или да се явя на изпит и да се преместя в математическа паралелка. Майка ми, ми обеща колело ако взема изпита и аз го взех. Влязох в математическата паралелка, но не получих колело. Почувствах се използван, какво да се прави, сега трябваше да свиквам с нови съученици, нови предмети, вече бях пети клас. Беше доста дразнещо, защото всички учители твърдяха, че ние сме подбрани умни деца и изискваха повече, а ние не бяхме повече от останалите. Но бяхме почти винаги първи в турнирите по футбол, така че може да се каже, че сме били подбрани футболяги. Докато се оглеждах в пети клас не можах да си харесам ново момиче, мисля че това е било последното нещо, за което съм мислил тогава, а и преди това. Някъде посредата на шести клас започнаха да се случват разни неща с мен и със съучениците ми. Тогава настъпи някакъв бум. Всички момчета се хвалеха с първите си черни дебели косми, а момичетата с първите си сутиени. Никога няма да забравя как си седях на чина, а Явор отзад ме разпитваше точно колко косъма имам на оная работа и се хвалеше, че само аз и той сме напред с материала. Ами да, колко ли кремчета „Каро“ са изтекли в канала от тогава... не искам и да знам.

Бяхме 27 човека в клас, но имахме само 10 момичета и тъй като бяхме подбрани само умни деца, от тия 10 само 2 ставаха за свят. И аз се колебаех между двете, а те междувременно не ме чакаха. Само за година бяха обиколили креватите на половината в класа, а аз се колебаех. И един ден установих, че толкова ме е срам, че не мога да погледна момиче в очите. Явно с пубертета ми беше дошъл и срама. Не знам как се получават тия работи, но от перкото на класа бях станал едно депресарче в ъгъла на стаята, което слуша рап и линкин парк. После си наумих, че всички ме мразят и спрях да ходя на училище, спрях да излизам с приятелите си, спрях и да чета книги. Последното не знам защо. Имаше само една радост за мен – кеча. Бях луд на тема кеч, събирах картинки, списания, плакачти. От всяко ъгълче на стаята ми гледаше някой популярен кечист. Но в кеча по онова време нямаше секс, нямаше и как да си намеря приятели. Затова с всичката комплексарщина, която си тупнах на главата, пропуснах шансовете си за ранен секс, запознанства с наркотици, алкохоли и т.н. изпуснах и приятелите си. И тъй като явно всяко написано от мен нещо свършва с неположителен край ще спра дотук. Хаха.

сърф в снега

Вече няколко минути не мога да отлепя погледа си, втренчил съм се в лампичките на рутера и... Хубаво е. Занимават ме. Минава време без да се налага да мисля. Може да се каже, че ме хипнотизират. Разказват ми истории, каквито никога не съм чувал. Изглежда така сякаш работят с морзовата азбука и всяко мигване на светлината е определена буква. Подреждам видяното и получавам думи, които се свързват в изречения и ето ти история. Унасям се и заспивам. После решавам, че ще се събудя. Хващам главата си с ръка и я отмествам встрани. Добре де, с две ръце. Готово. Погледът ми се спира на няколко цветни петна. Какво е това? Плакат за сърф състезание в Португалия? Не си спомням как е попаднал на стената ми, но при спонсорите пише Rip Curl, което предполага, че са ми го подарили от магазина им. Мисля, че преядох с палачинки, което значи, че съм си за завиждане. А само допреди 5 минути плувах в снега.
Повдигнах пружинния механизъм на леглото и извадих чисто новата си дъска. Излязох на терасата, събрах смелост и долу. Вълните се блъскаха в пясъка, а пяната докосваше върховете на пръстите ми. Вдигнах ципа на неопрена и влязох във водата, хвърлих дъската и се метнах върху нея. Продължих толкова навътре, че брега се изгуби, а на хоризонта остана само слънцето. Бяхме сами - опитвах се да го заговоря, докато чаках перфектната вълна. Капчици вода влизаха в устата и очите ми. Хубаво е да взимаш енергия от слънцето и да чувстваш водата под краката си. Вълната не закъсня. Скочих на дъската и се понесох. Бялата пяна повдигна дъската, докато аз се изправях напълно върху нея. После вълната изплъзна опората под краката ми. Паднах и започнах да се смея. Детски игри, игри с природата, игри със стихиите. Бях на косъм от смъртта, но вместо да се страхувам, се изсмях на опасността. Докато морето не знаеше, че не мога да плувам, всичко щеше да е наред. В момента в който разбереше, щях да съм с пълни с вода дробове. Качих се на борда и гребах към светлината. Чаках я да ми проговори, както лампичките от рутера, но след малко сянката на поредната вълна ме покри. Яхнах момента. Свободата е просто блясък в окото, разширени зеници, вятър в косата, ако я имаш. Точно с тази мисъл паднах с лице върху борда и потънах. Краката ми се оплетоха във въжето, закачено за дъската. Докато се борих с него се сетих, че не мога да плувам. Мисля, че точно в този момент морето чу мислите ми. Обзе ме паника, точно по учебник. Зениците ми се свиха и потънах на дъното. Давех се, водата нахлу в дробовете ми, усетих, че умирам, а слънцето сякаш ми каза нещо за довиждане. Най-красивото нещо, което някога съм виждал. Исках да се освободя от това въже и да се върна горе при него, исках да спра да потъвам. Но кой удавник иска да умре? С всеки сантиметър, който потъвах, водата ставаше все по-студена. Ръцете ми се вкочаниха, но не можех да спра да се чудя каква е тази хладина, по време на жарко слънце? Не бях чак толкова дълбоко. А може би смъртта е хладна и докато те обгръща в пипалата си изпитваш само студ? Вече се бях предал, реших да крача с гордо вдигната глава по светлинния тунел към Рая. И тогава се събудих - гол в снега. Било е просто сън. Или не, защото кашлях вода, докато се опитвах да си поема въздух. Беше 11:05, а аз се бях заринал в една пряспа пред входа. Бургас е коварно място за сърф през зимата. Върнах се горе, да си гледам рутера.

перфектната буря

Ае, всичко започва с усмивка и бам, навън валят порои, снегове, виелици. Продължавам все така, газя в локвите, мокър съм до кости, но се усмихвам. Усещам всяка капка, нямам нищо против да ме вали, да съм мокър. Стигам работното си място с час закъснение, рейсовете се движат супер бавно, има задръствания и всичко. Усмивката е на лицето ми, а шефа се спуква да ми се кара, че съм закъснял. Казвам си, че нищо няма да развали деня ми, защото съм щастлив, истински щастлив за първи път. Нямаме никакви клиенти в магазина, защото няма луди, които да излязат в подобен порой. През цялото време стоя отзад в офиса и си суша дрехите и чорапите. Носи се приятна топла миризма, сякаш си бях вкъщи. Изведнъж влиза отново шефчето и ми съобщава, че съм ебати некадърника, щото предния ден сме имали таен клиент ( това е един онези клиенти, които се наемат от фирмата, за да тестват служителите си) и не съм изпълнил всички точки от договора си. Съответно веригата глобява магазина с 2000 лв. Подяволите, работя тук от 1 седмица. Не мога да съм блестящ. Започвам да го приемам вътрешно, май денят няма да е чак толкова хубав. Излизам в обедна почивка и отивам до близката фурнетчийница и си взимам 250 грама с шунка и кашкавал плюс капи праскова. Обаждам се на приятелката си, за да ме чиър ъпне малко, но когато тя вдига се почва една разправия. Накрая тя ми казва, че не може да продължава така и иска да си почине от мен. Започва да ми става смешно, всичко се обърква, какво му е на този ден? Само защото съм си казал, че нищо няма да свали усмивката ми ли се случва всичко това? Изяждам фурнетите без никакво желание, загубих апетит. Връщам се на работа и ме посреща касиерката в магазина. Пита ме къде са парите. Не знам за какво ми говори, а тя ме сочи с пръст и крещи, че аз съм ги взел. Върти се в магазина и крещи наляво и надясно. Този път не съм сам. Оказва се, че тя се чуди между мен и колегата ми. Някой от нас е взел 250 лв. от касата. Аз знам, че не съм ги взимал, но те не знаят, че никога не бих откраднал. Трябва да преброя парите от щанда на Глобул и да ги дам на колежката, за да ги занесе в банката. Обърквам вносната бележка. Тя ме спуква от крясъци. После я оправяме и тя тръгва към банката. Заплашва, че като се върне иска парите да са в касата. Поглеждаме се с колегата, той се смее, а на мен ми е напечено. Твърде много ми се насъбра за днес. Искам да се прибера и да се разплача, но вече съм на 19, не мога да плача. Трябва да се държа, като мъж. Да, ще бъда мъж. Ще стоя на работа и ще поемам всеки тъп удар. Разботното ми време свършва и се прибирам. Спряло е да вали, слънцето е изгряло, но няма и следа от усмивката ми. Мисля, че съм в депресия. Лягам на леглото си и пускам една от онези песни чиито вокал не се разбира, поради високите честоти на крясъците. Заспивам и сънувам как воювам със зомбита, после се озовавам в някаква маршрутка, в която съм влязъл с мотор. Излизам някак навън и продължавам на мотора, който изведнъж изчезва. Осъзнавам го докато се нося със 100км/ч, падам и се пребивам. Ставам и се изтупвам, пред мен е чичо Манол от 3-я етаж. Той стои срещу някакви полицаи с автомат в ръце. Стреля и ги убива, после ме вижда и започва да стреля по мен. Изникват стени от земята и аз се крия зад тях. Но куршумите срутват стените и скоро съм мъртъв. Събуждам се и е време за работа. Отивам с адското нежелание и крива физиономия. Мисля си, че това ще е най-гадният ден в живота ми. Когато пристигам колежката ме посреща с извинения, казва ми, че никакви пари не липсват от касата, касиерката се е объркала при броенето. Извиняват ми се и за тайния клиент, оказва се фалшива тревога. Усмихвам се, сега остана и приятелката да ми се обади и да ми каже, че ме обича. Мне, приятелките никога не се обаждат, когато трябва... Нищо, усмихвам се. Усмихвам се и заради вчера, защото без такива дни, никога няма да разберем какво е да си на ръба, да нямаш желание да станеш от леглото. В такива дни би убил, за да се измъкнеш или да се размениш с някой друг. А от цялата история липсва само гривната, но мисля да я оставя липсваща. Нека има малко загадки, всичко да гори.

Другите са просто други

Тя е ябълката на раздора, тя е и бялото и черното. Тя върви с наведена глава, но всъщност е изправена. Тя иска да й кажа просто „здрасти“, а аз искам да прекарам живота си с нея. Тя е лилава и многоцветна, тя е моето лилаво. Тя е моя.

Но сега седи на бара с друг, ръцете му докосват кожата й, нейните са, може би, около врата му. Просто защото такива са правилата. Знам, че мисли за мен, че иска да усеща моя парфюм и моето докосване. Иска да вижда лицето ми, ръцете ми, но как да променя съдбата, когато всеки път, когато се появя пред нея тя ми разбива главата. Сякаш аз съм атмосфера, която измества нейната и трови съществуването й. Може би трябва да изрежа себе си, да се появя наполовина и така ще има място за половинка от нея. Може би тя трябва да свикне с новата атмосфера, може би просто нямаме бъдеще заедно. Глупости.

Трудно е да се събудиш сутрин сам. Трудно е да се събудиш сутрин сам, когато знаеш, че си намерил човека до който трябва да се събуждаш всяка сутрин и си го изпуснал 2 пъти. Трудно е да знаеш всичко това и всяка друга мисъл да води пак към този човек. Трудно е да знаеш и че с никой друг човек няма да е същото. Защото другите са просто други.

И така продължавам да се събуждам сам, не помня сънищата си, просто се събуждам и знам, че съм я сънувал. Защото мога да я усетя с всеки един милиметър от кожата си. Защото я надушвам от километри. Защото тя е фарът в тъмната нощ и спасителния пояс и всичко. Ах, защо си всичко? Защо не си остана непозната снимка на привлекателно момиче? Защо...

Потъвам си, но съм щастлив, защото в сънищата си я имам...

всички грешим

Ах, колко много искаш да зная какво става в живота ти и отчаяно драпаш по вратата, която ни дели. Но не се отчайвай, мила моя. Един ден ще преодолееш всичко това и няма да ти пука дали знам или не. Не се чувствай сама, защото аз също имам нужда да знаеш. Имам нужда да ме подкрепяш и да ми се усмихваш. Да слагаш ръка на рамото ми, когато ми е трудно, но теб те няма за мен, както мен ме няма за теб. Затова ще сме силни, защото ще се справяме сами с проблемите си. Може един ден да усетим топлината си, може да се борим заедно за нещо. Не знам какво ще се случи, но засега знам, че трябва да съм далеч от теб. Трябва да пазя дистанция, макар да имам нужда от цялото ти присъствие - от сърцето и душата ти. Искам да изчезнеш, да се скриеш в дън земя и никога да не чуя повече за теб, а в същото време ме е страх от това, защото още се надявам. Надявам се, че пак ще сме заедно. Обичам онази идея за теб и мразя това на което се правиш в момента. Мразя всяка една частичка от тялото ти, която докосва някой друг. Мразя и себе си, когато докосвам другите. Мразя целият свят, за това че не ни позволи да изживеем всичо на което сме способни. Но за какво ми е виновен светът, когато ние сами си направихме всичко. Сами грешихме и виждахме накъде отиват нещата, знаехме че не можем един без друг, а го позволихме. И сега всеки чака другия да направи първата крачка, а колко ме е страх, че всичко ще се потрети. И колко искам просто да свърши и да продължа с живота си. Искам всичко да е както в главата ти, да не те обичам и да не ми пука за теб. Но то е само там, а в действителност нещата се различават. Поне все още мога да крещя и да управлявам себе си. Да вървя по улицата и да разговарям с теб в главата си. Да усещам вибрациите от музиката на някой концерт и да те чувствам до себе си. Мога и да греша..

Из "Дневникът на един луд"

Неделя, 12 Декември

Събудих се на обяд, станах от леглото и избързах да вляза в кухнята. Направих си няколко сандвича с кашкавал на скарата, а те избързаха да влязат в устата ми. Не си спомням дали ми беше вкусно, но предвид факта колко обичам да ям сандвичи, сигурно е било. Постоях в кухнята и си бърборих със съквартирантите. Белихме картофи, михме гъби и ги сложихме да се варят. Не усетих кога са минали няколко часа. Прибрах се в стаята си и прочетох „Животът като липсваща лъжица“ после се опитах да заспя, защото вечерта щях да ходя на концерт. Повъртях се известно време и се унесох. След няколко секунди започнах да отделям течности върху възглавницата и се почука на вратата ми. Някой ме канеше на супа в кухнята. Никога не отказвам крем супа. Станах и се отправих към кухнята отново. Опитах супата и нещо ми напомни за онзи тибетски чай от апартамента, но бързо го забравих, супата беше вкусна, но имаше прекалено много подправки от различни краища на света. Изправних си купичката и се прибрах в стаята си. Пуснах си smallman. Беше станало към 19:00 и имах около час да се приготвя и да тръгна. Реших, че няма закъде да бързам и се отпуснах на стола. Вдясно от мен стоеше шишето с ракия останало от предната вечер. Отворих го и отпих една глътка, за да се стопля. Постепенно глътките станаха 5-6. Тази музика върви много с ракия. Бях сам в апартамента, бях си усилил достатъчно звука, бях щастлив. Наблюдавах сянката си докато играе по стените, наблюдавах хората по балконите им, наблюдавах хората във фейсбук и слушах чудните звуци на момчетата, с които имах честта да се запозная малко по-късно вечерта. Пеех текстовете им и се забавлявах искрено на лекото си опиянение. Беше време да вървя, стрелнах се надолу по Графа и хванах автобуса. Качих се от последната врата и се спрях, за да си продупча билета. Някакви момчета крещяха зад мен, но бях замаян и не разбрах какво, дори не се опитах да разбера. Продупчих билета и седнах малко по-напред. После се заслучах в момчетата и разбрах, че се ебават с всеки, който се качи, което включваше възможността да са се ебавали и с мен. Бях доволен, че не съм ги чул, защото щях или да си разваля вечерта или да я приключа, а сега тепърва започваше. Слязох в студентски град и се отправих към Мия. Взех я и се насочихме към Строежа. Когато стигнахме се зачудих дали ще си намерим места, все пак беше вероятно защото подранихме малко. Влязохме вътре, а клубът беше фул отвсякъде. Лепнаха ми някаква гривничка на ръката и влязохме по-навътре, докато накрая открихме празно пространство на един вътрешен бар. През една дупка се виждаше дори сцената. Бях доволен, пиех бира и чаках концертът да започне. Тогава видях вокалиста на smallman и реших, че искам да му открадна шала. Брат ми искаше да му взема автограф, но предполагам, че повече би се зарадвал на шал. После на сцената излязоха mindown. Посредствена група, която става за слушане, но не трябва да пее повече от 4-5 песни, не и когато подгрява smallman. По едно време публиката започна да се изнервя. Тогава и момчетата спряха да свирят и слязоха от сцената. Подредиха оборудването за smallman и тогава настъпи моят момент. Вокалистът излезе на сцената, свали тениската и шала си. Захвърли ги настрани и поиска бяла риза по микрофона. Приближих се до сцената и докато той обличаше ризата, аз грабнах шала и го скрих под якето си. После гайдата засвири, пренесох се в друга вселена. Всеки един от музикантите заслужаваше солов концерт. Всички бяха невероятни. А аз стоях облегнат на бара, пиех бира след бира и си съдрах гърлото от пеене. Не ме интересуваше колко е фалшиво, не ме интересуваше дали викам в ухото на някой, беше важно единствено да извадя всичко от себе си. И го извадих. Раздадох го на всички и за малко да извадя и нея, но реших да я запазя за себе си. Никой не я заслужава. Никой не залужава подобно проклятие. Въпреки това бях най-спокойният човек на света. Те свиреха само за мен, а аз бях единствената им публика. Излизаха 2 пъти на бис, а аз бях в транс, не знаех какво се случва и ми беше все едно дали ще пеят още или не. Бях взел това, което можех да взема. Излязох от клуба и крещях по улиците, бях на ръба, бях удома. После не помня как съм заспал, знам само, че исках да сънувам.

Понеделник, 13 Декември.

Събудих се сутринта след smallman. Не помня какво бях сънувал, но беше нещо шарено със сигурност. Изпих си хапчетата и потеглих за изпита. Качих се на 94, а шофьорът нямаше билети. На всяка спирка се оглеждах за „контроли“. Запотените прозорци пречеха на тази ми дейност, но някак успях да се справя. Срещу мен седеше някакво странно момче, което особено се зарадва на новината, че няма билети и ме изгледа с някаква причудлива усмивка, сякаш трябваше да му отвърна. Не му отвърнах. Погледнах встрани, а там стоеше някакъв огромен мъж, който ме изхвърляше от половината ми седалка. Примирих се. Пътувах на половин седалка. Слязох от рейса и се насочих към НАТФИЗ, където трябваше да се видя с един от съвременните български драматурзи, който пък трябваше да ми постави оценка за целия ми труд през семестъра. През цялото време бях убеден, че всичко свързано с това събитие попада в графа „булшитс“ защото точно този преподавател преподава колкото да отбие номера. Бях написал пиеса в 3 сцени, за около час няколко дни преди днешния ден. Не се надявах на повече от четворка, нито на мили думи, но за моя най-голяма изненада получих 5.50 и доста мили думи. От звуците излезли от устата на доцента излезе,че ми предстои доста бляскава кариера в българския театър. Добре, че съм се ориентирал към киното. После се прибрах вкъщи и съквартирантката ми се обади, за да ме пита дали искам куче. Казах да, а след час тя се появи с една малка черна топка. В първия момент си помислих „ама какъв е тоя бълхарник“ после се оказа, че кученцето е наистина сладко, нищо, че е китайско производство без марка. Докато бях преизпълнен с розови мисли за псето, то пикаеше и сереше навсякъде където му падне. Сладур. После се прибра другият съквартирант и каза, че не иска животно в къщата. Разсърдихме му се и се скрихме в другата стая. Играхме си с кучето и то си игра с нас, после се изака и изпишка, и после го направи още няколко пъти. Денят свърши след няколко странджанки с лютеница и двайсетина страници от 1984.

Вторник, 14 Декември

Събудих се от караницата на съседите, оказа се че се карат вкъщи, защото не сме изчистили снега пред входа предната вечер. Станах и се приготвих да чистя сняг, забравих да си изпия хапчетата и слязох долу. Съседката ми се разкрещя, че е трябвало да го сторя по-рано и че вече е извикала човек да изчисти. Примирих се и се върнах в апартамента. Поиграх си с Белчо, а той се изпишка. После се изпишка Уилям и Методи, а Будин се изака. Всъщност кучето е едно, но с много имена. Трудно се живее с драматурзи, кучето имаше психични отклонения, защото щом ме видеше започваше да скача назад и да скимти. После гонеше въображаеми мухи и ближеше пода. Тогава се сетих да си изпия хапчетата, все пак не исках да се държа като кучето и да ближа пода. Но май беше късно, защото след няколко минути на вратата се почука, отворих а там стоеше самия император. Той ми каза, че вече няма да приема съветите ми и ще се отдръпне от владенията си, до второ нареждане. Не го познавах и му отговорих равнодушно, а той се засегна. Запях му „Imagine“, а той се усмихна и ми отвърна, че всичко е красиво в мечтите, но мечтите трудно се осъществяват при хората. Тръшнах му вратата и си легнах. Предпочитам да си живея в мечти, отколкото да ми ги разбиват някакви си управници. Наречете ме мечтател, но не съм единственият. Надявам се един ден да се присъединиш към нас, и светът да живее като едно цяло. Да ама не. Всичко е шит. Даже снегът не струва вече, щото съседите ти се карат, като натрупа. А нали точно преспите радват децата. Когато възрастните гледат преспите сняг те всъщност виждат счупени крака и ръце, задръствания и проблеми, а когато децата гледат снега, те виждат снежни човеци, крепостни стени и бой със снежни топки. Писна ми от възрастни и проблеми. Писна ми от психиатрии и аналитици. Чао подземен свят. Здравей слънце. Ела на себе си, стига си сънувал порцеланови чайници с крила. Стига си живял в илюзия. Ела с мен да пием чай! Чай с чуден аромат. Ама аз наистина те харесвам, жалко, че и ти не знаеш коя си. Днес свърши. Лека нощ, Деяне.

multi level marketing

Ставам рано сутринта и пак съм пиян... не, това беше някаква рап песен...

Всъщност днес станах рано сутринта не, за да отида на работа и да изкарам някой лев, а за да участвам в заснемането на видео клип на една нова рок банда, наричаща себе си – Амарантх. Всъшност една приятелка е вокалистка на въпросната група и те ме събуди сутринта, за да отида и да бъда статист. Ще пропусна безкрайните лутания из София, докато намеря въпросната уличка, на която щеше да се случи всичко и ще се пренеса направо на кръстовището на Стамболийски и забравих кой български държавник, писател, революционер или свещеник. Та намерих се с купчината хора и след няма и 5 минути режисьорката реши, че аз ще бъда крадец. Хаха, дали нямам криминална външност, а? Съгласих се, защото преди година бях играл крадец в трамвая не при кого да е, а при доайена сред преподавателите по актьорско майсторство – проф. Димитрина Гюрова. Трябваше да открадна едно протмоне от възрастна жена, като за целта разпилявам торбата й пълна със зеленчуци по земята и през това време не спирам да бягам. Не беше най-лесната задача на света. Мисля че направихме около 10 дубъла и всеки път се изнервях все повече и повече, защото тъпата бабичка не спираше да ми мели на главата. Първо трябвало да дръпна протмонето така, после чантата иначе. Това ако било момиче как съм щял да го хвана и подобни дразнещи изречения, от които ми идваше да я съборя на земята и да я ритам, докато ми причернее.. да, на мен. Най-накрая имахме заснет материала и аз бях свободен да си вървя. Хванах една приятелка под ръка и й предложих да се приберем вкъщи и да си сготвим. Тя прие. Лелее беше много вкусно. Пилешки бутчета със салатка от домати сиренце и лук, препечени филийки и чай. Мисля, че си хапнахме стабилно и тогава в кухнята влезе съквартиранта, който предложи да пушим по една лула и заклевам се, наистина извади лулата на мира, от която се посмяхме и тръгнахме към някакво парти, на което беше поканена тази приятелка. Каза ми, че отиваме на фирмено парти, на някакъв нейн колега от консерваторията. Аз си представих, че отивам някъде където ше пийна и ще хапна, ще се запозная с интересни хора и ще съм доволен след края на вечерта. Но се оказа съвсем друго нещо. Колегата й ни взе от витошка и ни вкара в някаква малка уличка, като през цялото време не спря да повтаря „ето тук сме“ и посочваше посоката с ръка.. Накрая стигнахме „ето тук“ дестинацията и влязохме в някаква кооперация. Оказа се, че апартаментът за партито е на последния етаж. Качихме се, отвориха ни вратата и ни въведоха в някаква стая с голяма маса и милиони козметични продукти срупани върху нея. Около масата имаше двайсетина жени, които или гримираха или биваха гримирани. Можеш да си представиш колко съм бил шашардисан, аз и 20 жени, плюс двама гея. Мда, оказа се,че колегата на тази моя приятелка е гей, а гаджето му също е на това парти, което всъщност изобщо не беше парти, а събиране с цел зарибявка на още клиенти. Веднага след като влязох пред мен изскочи симпатична млада дама, със звучното име Геновева, която ми се представи и усмихна. Гледаше ме в очите, но някак не ме виждаше. Беше толкова изкуствена, че чак ми се доплака. Виждах в лицето й следи от домашно насилие, 2 любящи деца и умряло кученце в детството. Настаниха ме на едно диванче и ми обясниха, че не могат много да ме занимават, защото в този ден главно са насочени към жените, но въпреки всичко ми извадиха мостри с мъжки парфюми на марката, която представяха. Питаха ме дали предпочитам по лек или по-тежък парфюм, а аз не знаех отговора на въпроса. Беше доста сложно и помолих да ми покажат кой е по-лек и кой по-тежък. Пръснаха ми ръчичките с някакви миризми ии аз пак нищо не схващах. Тогава май ги отказах и докато обработваха приятелката ми с различни етерични масла и гелчета, аз стоях отстрани и гледах, отбягвах погледите на жените, които преценяха кожата ми, ноктите ми, пъпките ми... абе всичко. Накрая ме питаха дали искам да ми почистят лицето, отказах културно. Може да имам пъпки ама не съм чак толкова изпаднал в нужда. Жените не спираха да прииждат. Идваха все повече и повече, започнаха да ми обясняват за сами бизнес, а аз стоях изцъклен и не осъзнавах къде се намирам. Тогава споменаха вълшебната думичка – Мерцедес. Разказаха ми за някаква мацка, която за година и половина е спечелила лъскава лимузина, занимавайки се с тези продукти. Всичко се основавало на MLM, тоест multi level marketing, което и аз не разбрах какво значи или поне ми е сложно да го обясня. Но в общи линии, ти си част от една верига в която си създаваш акаунт и колкото повече клиенти трупаш те са част от твоя акаунт и печелиш от тях, но можеш да трупаш и други акаунти от които печелиш още повече, защото печелиш и от техните клиенти и общо взето всичко е една голяма какафония, с която ти мажат очите яко. Накрая приключиха с процедурите около момичето, с което бях там и започнаха да ни обясняват за бизнес същността. Една женица, която през цялото време ни разказваше нещо си, а аз се чудех на какво ми прилича, та тя изведнъж спомена, че преди е работила в Кенар, правила салати или продавала, не знам. И аз се израдвах много, защото наистина приличаше на продавачка в Кенар. Тази жена обясняваш как работи по 2 часа на ден, а вече от фирмата искали да й купуват фолксваген поло, заради заслугите й. Ах, колко изкуствени бяха всички или колко бях предубеден аз. Нямах търпение лекцията да свърши и тя свърши. И аз се изнесох мн бързо от цялото това нещо и казах само едно „каква беше тая секта бе, човек?“ Последваха две-три преки смях и раздяла с прегръдка. Прибрах се вкъщи, направих си няколко сандвича с кашкавал и си легнах. След малко при мен дойде съквартирантката ми и каза, че има много хубаво сирене и салата. В последствие разбрах, че сиренето е крадено, но наистина беше много вкусно. Хапнах си сладки и пак си легнах. След малко се появи същото момиче и реши, че трябва да звъним на хората и да им се показваме на уеб-камерите, но това не ни стигаше. Взехме едно шише ракия и си попийнахме, когато решихме, че ще звъним на произволни телефони и ще си търсим работа. Нищо не се увенча с успех. После си легнах и заспах.

Хората плачат за внимание, но умират сами, защото са получили просто погледи.

Разхождам се в очевидното и компания ми правят само зениците на очите, които за всички хора са с еднаква големина. В тях има триъгълник, който ако е обърнат надолу значи човекът е луд. Но това са неща само за маняци, затова ще продължа да се разхождам в очевидното, без да обръщам внимание на всички погледи. Трудно е, но не е невъзможно. Вървях и изхвърлих всичко от себе си, или поне всичко, което исках хората да видят, за да ме преценят и да ми лепнат хиляда определения. Очаквах го и наименованията, които полетяха към мен не закъсняха. Цветущи, различни и оригинални. Толкова е ясно, че чак ми се смее. Никога никой няма да ме разбира напълно, нито да ме вижда, както ме вижда небето и слънцето. Никой няма да чуе мислите ми, да повлияе на съзнанието ми или да вникне в душата ми. Слушам си песнички и се чудя дали да не ги цитирам, ама пък тях съм ги цитирал на прекалено много места и сега просто ще си драскам за удоволствие. Имало е случаи в които пътувам в метрото и хората ме гледат все едно всеки момент ще избухна, или ще грабна протмонето на някой и ще избягам. Да, имам татуировки, но не съм нито престъпник, нито рецидивист, нито циганин, нито малоумник. Ограниченото мислене не помага, никога няма да ме видите, особено докато ме гледате. В други случаи се запознавам с някой и ... тишина, ама защо подяволите никой не говори? Защото всеки очаква човекът отсреща да започне разговора, да се интересува от новата личност. Обаче аз не съм така, аз не се интересувам, не съм любопитен какъв е, от къде е, защо е и т.н. И тогава ставам надменен, защото не мога да говоря, защото не мога да се изразявам, защото предпочитам да се затворя в себе си. Това не е надменно, има си други определения. Никога няма да ме видите. Особено, докато се опитвате да ме прецените. После се срещам с някой и се почва с т'ва ама защо ме гледаш толкова лошо. Аз не гледам лошо, просто не се усмихвам. Имам торбички под очите по рождение, не мога да ги махна. Не мога да си сменя физиономията, не гледам лошо. Гледам недостъпно, защото никой не съществува, никой! Всеки изскача с претенциите си и никой не забелязва другия, щото не иска да го види. Добре, че от време на време се появява по някой да забележи и мен, че да не ми е самотно. После този някой поглежда надълбоко в себе си и преценя, че си е по-интересен сам на себе си. Започва да се вглежда все по на дълбоко и накрая се губи в себе си. После е трудно да не си разочарован, защото си дал доста от себе си в някакви глупави взаимоотношения. Но накрая се успокояваш с факта, че си дал само очевидното от себе си и всъщност никой никога няма да успее да проникне надълбоко в теб. Всички вървят по улицата с дрехи крещящи „виж ме“, с физиономии крещящи „виж ме“, с миризми крещящи „виж ме“, с коли крещящи „виж ме“, плачат за внимание и умират сами, защото са получили просто погледи.

Преди време една приятелка ми каза, че вървя странно. Помислих, че ми се подиграва и се засегнах, питах я защо, а тя ми отговори,че вървя сякаш никой не съществува за мен, разглеждам сградите, небето, дърветата, но не и хората. Усмихнах се. Не, защото е вярно, а защото ми се щеше да е така. Всъщност много хора са ми интересни, но те или не ме забелязват или се правят, че не ме забелязват. Аз също съм като тях, аз също съм интересен на много хора, но се правя, че не ги забелязвам, защото съм надменен, гледам лошо и съм татуиран психопат. В очите ми плуват корабчета с мачти под водата. Трагедия. Никой никога няма да ме види и аз също няма да прогледна, защото хората не са такива. Те са онакива. Красота.

Купете стария си фб профил от най-близката бакалия!!!

Урок по Бизнес. Отивам в магазина и се оглеждам за белия хляб. Видях го и подадох един на продавача, за да го сложи в торбичка, а той ми вика имаш ли фейсбук.WTF? Викам, имам си, мерси. А той ми вика, че можел да ми предложи новия профил само за 14.99 лв. Ае тва да не ти е майспейс, кви ти нови профили? -Отвърнах му аз. А той ми рече, че Зукърбърг изкарал нов профил на пазара и че всеки може да го тества безплатно, но дата версията изтичала след седмица. Палнах крачката и веднага се прибрах вкъщи, за да пробвам новия профил. След 5 секунди вече ми беше омръзнал да го гледам, мега ми е грозен. Исках да се върна назад, но не намерих ънду командата. Затова отидох в магазина, за да се посъветвам с продавача. Той ми се изсмя, оказа се, че новият профил в напълно безплатен. Сега старият се продава и всеки който се е набутал с нов може да си възстанови стария само чрез закупуването му от бакалията. Цената му е 21.67 без ДДС. Това е добър бизнес.

Детето на Луната

Всичко се случи навътре в гората. Там където само мъглата се ориентира в нощта, а Луната свети на слепите. До едно от дърветата плачеше бебе. Размахваше ръчички, но нямаше кой да го чуе. Само дивите животни се ослушваха наоколо. След малко един мъжки от глутницата вълци се стрелна към кошницата. Бебето не беше в опасност. Животните го обичаха още от преди момента на запознанството им, защото бебето беше дете на Луната. То беше родено в една юлска влажна вечер и захвърлено в гората, защото имаше странна болест. Беше престояло в корема на майка си. Приличаше на изсъхнала кисела краставичка - сбръчкано и грапаво. Никой от хората не знаеше какво да го прави, затова го изхвърлиха на зверовете. Но зверовете бяха благосклонни. Взеха детето под закрилата си и някак знаеха какво да правят с него. Оставяха го всеки ден за по няколко часа на слънце. Постепенно кожата му се изчисти и изглади. Косата му потъмня и се изправи. Очите му бяха черни като копчета. Малкият принц растеше заедно с малките вълчета, ловеше зайци с глутницата, а вечер се забавляваше, като се гавреше с лисиците. Късно през нощта заставаше на някой хълм и съзерцаваше Луната. Разперваше ръце, а лъчите й го обгръщаха и обичаха, топлиха го. Детето на Луната. Един малък Тарзан на вълците. http://www.youtube.com/watch?v=HzeMbN90Pz8

до виж да или не

Един и трийсет. Навън е един градус преди нулата. Отгоре надолу съм изморен, но не мога да заспя. От ляво надясно съм изнервен и не мога да се успокоя. Сякаш съм пъхнал лъжицата прекалено навътре и съм уцелил сливицата си. Не мога да преглътна. Искам да убивам, да сея смут и паника, да опожарявам и изнасилвам. Искам да съм лош. А съм такава душичка.

Дракони и еднорози, феи и джуджета, тролове и елфи.. някой виждал ли ги е?

Искам да кажа просто, че след малко затварям очи и се изнасям от тъпия студентски град. Даже буквално...

Ще живея там където баща и син са поседнали и весело наблюдават минувачите, докато обсъждат събитията от изминалия ден. Ще гледам през прозореца и ще виждам нещо различно от клоните на отдавна умряло дърво. Няма да виждам всички, и те няма да виждат мен, когато светна лампата в стаята. Няма да е нужно да драскам по стените надписи, за да се почувствам по-уютно. Не знам дали ще мога да го нарека дом, но определено няма да е общежитие, порутина, скърцащи пружини и много, много стар мукет. Отивам си и това е прощалното ми писмо. Довиждане, студентски град. Довиждане, миризма на дюнер и плъхове разхождащи се около храната, която си купувам. Довиждане, купчина чалга дискотеки и бликащи от хормони батки, стараещи се да покажат кой е по-силен. Казвам чао на строежите, никнещи, като гъби, чао на дупките и локвите по улицата, които те заливат всеки път щом някоя кола мине. Довиждане на хлебарките и хилядите насекоми дебнещи да заспя. Довиждане на 280 и 94, на миризмата в края на автобуса, на тъпканиците рано сутрин и привечер. Довиждане и на портиерките в блока. Чао, чао на прилепа висящ от стената. Чао на заведенията за бързо хранене с „прелюбезен“ персонал. Довиждане на спомените заключени между четирите стени на стаята ми, оставям ви тук, за да чакате следващата си жертва. Довиждане е моето сбогом. Дано не ме намерите никъде и никога. Дано не се срещнем отново. Молете се да бъде така. Молете се.

Хаха. Отивам да си правя варени яйца, защото не съм ял от векове...

There's no chicks on Jupiter!!

Светът е полудял и с него аз. Какво от това, че може да си налапаш палеца или да търкулнеш кубче на различната му страна. Всичко сме под земята, крещим, шепнем, за да не заспим. Всяка майка избира цвят на детето си и после плаче, че умира, а детето й ражда свои цветове. Чаршафите са мръсни, оцапани с вино и хайвер. Таралежът вече не събира ябълки на бодлите си, той е коминочистач и носи голяма скъсана шапка. Кашля сажди и се усмихва беззъбо на децата скакалци. Сърцата не са с големината на юмрук, а дробовете вече не се пълнят с въздух. Всеки е полудял нанякъде. Аз лично полудях към небето и то ме покри целия. Покри ме с някаква прозрачна течност, приличаща на вода, но не толкова течна. Не можах да направя нищо, дори не можах да му дам нещо в замяна. Останах неподвижен и безмълвен. Настъпих газта и колата се изстреля. Хвърчах с около 150 км/ч мърдащ единствено стъпалата си. Колата се носеше срещу мантинелата. След миг чух изкривяващата се ламарина, търкалящата се кола надолу по склона. Всеки нейн подскок усещах в гърлото. Накрая се съвзех на някаква полянка. Оказа се, че тази течност ме предпазва. Оказа се някаква защитна плазмена обвивка, пъшкул, който трябваше да изживея. Що не? Зарадвах й се, май бях безсмъртен и луд. Скачах от небостъргачи, спусках се с найлон от Мон Блан надолу. А на Еверест се качих чисто гол без кислород и си го развях. Лягах на релсите и се забавлявах докато машиниста надуваше свирката си. И веднъж, точно в момента на сблъсъка се появи Супермен, който ме спаси. Попитах го какво прави, а той ми отвърна, че няма нужда да му благодаря. Скочих от ръцете ми, а тоя идиот ме хвана отново. Носеше ме като гергьовско агне и ми разправяше как трябвало да внимавам повече. Показах му среден пръст. Супермен не ме вълнува, нито детските му фокуси. Той погледна с инфрачервения си поглед в душата ми. Видя, че съм зъл и ме остави да си троша главата. Отново бях свободен и сам. Засилих се от една скала и скочих в морето. Плувах с русалките и после танцувах с принцесата им. Тя ми каза, че съм специален и, че никога няма да ме забрави. Усмихнах се. Толкова бях развълнувам. Гъделът напираше по цялото ми тяло и после.. излезе през устата. Уригнах се. Добре, че бях под водата и просто се показаха няколко безшумни балончета. Казах й чао и, че ще й звънна. Естествено, че няма да й се обаждам. Пичовете никога не излизат с една и съща мацка 2 пъти. О, какъв пич бях аз? Толкова бях як, че ме е срам от себе си. После си пуснах новините в 8 и водещите обявиха, че НАСА признават за съществуването на извънземни. Веднъж бях с момиче от Луната, но уау, никога не съм излизал с някоя от по-крайните квартали. Юпитер ала бала. Не знаех как да стигна там, затова попитах приятеля ми Фреди, а той каза, че не е трудно. Не било друга галактика и щяло да ми е лесно. Трябвало да направя това и онова и ми даде подробно описан план. Отидох до магазина, купих си солети, прах за пране и още някои неща нужни ми за пътуването и се прибрах вкъщи. Заспах, а на сутринта започнах да сглобявам всичко по чертежите. Няколко минути по-късно бях готов. Натиснах червения бутон и се чу бум. Имаше дим навсякъде. Димът се издигна и се оказа, че съм взривил къщата си и тя е отлетяла на Юпитер. Излязох навън. Хм, бая студ е на тая планета. После започнах да умирам, защото плазменото ми облекло се втечни и падна. Оказа се, че се е базикало с мозъка ми, за да го закарам удома му. Кви ти пички на Юпитер уе, майна? Умрях.

малка домашна вакханалия

Отворих бутилката с вино, а от нея потече кръв. Странното е, че за пръв път възнамерявах да пия сам. Кръвта се изля върху ръцете ми сякаш, за да отбележи нещо ново. Не знам.

Хареса ми да гледам напоените си с червената течност ръце, да мърдам пръстите си, а отражението на лампата в плазмата да се забива в очите ми, като малки стъкълца. Хванах някаква кърпа и се избърсах, а червения цвят се вля в текстила, сякаш отрова се влива в организма на човек. Не знам дали отрових горката пачавра, но със сигурност няма да се изпере. Избърсах и бутилката, след което си налях една чаша. Не беше най-хубавото вино, което съм пил, но определено ме сгря. Не възнамерявах да се напивам, но много скоро чашата беше празна. Напълних нова и чак тогава забелязах ятото мухички около шишето. Малките хеликоптерчета се втурваха към течността и забиваха нослета в стъклената повърхност. Приличаха на стадо пияници борещи се със стъклените врати на нощните клубове или барове. Хареса ми да ги гледам как се въртолят насам-натам. За миг се почувствах в компанията на някой. Но после слязох на земята. Отново бях сам, а виното стоеше недопито. Отпих голяма глътка, а езикът ми за миг изтръпна. Мухичките усетиха могъществото ми. Аз притежавах силата да отварям и затварям бутилката с желаната от тях течност. Втурнаха се към мен и кръжаха около лицето ми, сякаш ме молят да им налея и на тях. Отказах. Не че ми се свиди, но съм малко гнуслив. Кой знае къде да си завирали малките хоботчета вчера или онзи ден...

Много скоро и втората чаша беше суха или не точно суха, но нали знаете когато останат 2-3 капки в една чаша колко много дразнят погледа. А това вино наистина е кръв. Усещам гроздето по сливиците си, цветът му ме възбужда, а топлината му ме изпотява. Понякога разбирам пияниците, а понякога хич не ги разбирам.

Паля клечка кибрит, за да е пълно опиянението ми. Обожавам миризмата. А борбата на доброто и злото в огъня ме кара да се замислям за живота и всичко, което ме убива, но всъщност ме прави по-силен. Понякога дори липсата на слънце навън ме убива. Друг път ме вали дъжд и газя до колената във вода, но не можеш да свалиш усмивката от лицето ми.

Пръстите ми отново се впиват в чашата. Устните ми. Отпивам. Гълтам. Стипцаво ми е. Искам да се плезя, да падам назад и после да ставам. Защото съм човек преди всичко......

Всъщност от час насам гледам филм на Такеши Китано. Гледайте го и вие...

Обрати

Емо(18, облечен в черни дънки, черна тениска и кецове) седи на тротоара. Около него няма никой, десният му крак подскача, а той гледа в една точка напред. Протяга ръка и взима бирата пред себе си. Надига я високо и отпива, докато сваля бутилката надолу - скача и я хвърля в земята. Гърлото й се отчупва и изхвърча на една страна, а останалата част се търкаля по паважа. Емо върви по тротоара и гледа лошо, но не поглежда никой от минувачите.

Eмo и Лили(17, руса, с дънки, тениска и кецове) се разхождат в парка. Спират, Емо придърпва Лили до себе си и я целува. Тя го прегръща и после се отдръпва бавно назад. Продължават да вървят. Смеят се.

Емо е сам в парка,(на същото място където се е случила целувката) Върви и пуши цигара. Стига някакъв мост, под който минават коли. Обляга се и пуши, гледа колите отдолу. Качва се на парапета и разперва ръце, започва да ходи напред-назад. Хвърля цигарата си, тя пада на шосето, димът се вие нагоре докато не я смачква кола. Емо застава с лице към колите и протяга крак напред, сякаш ще прави крачка. После се засмива и го връща обратно при другия. Скача назад и чува женски смях. Оглежда се. Наоколо няма никой, навежда глава, но чува смеха отново, този път по-ясно зад себе си. Обръща се и вижда Лили, която бяга и се смее. Емо тръгва след нея, но не може да я настигне. За момент я губи, после пак я вижда и отново я подгонва. Тя не спира, като от време на време се обръща. Емо започва да я настига. Малко по малко се доближава до нея, но образът й се променя. Дрехите й стават все по-мръсни, а лицето все по-бледо. На главата й се отваря рана, от която тече кръв. Смехът й преминава в плач, Емо я моли да спре. Лили се заковава на място. Емо задъхан спира и започва да върви към нея, тя се обръща към една от близките къщи и извръща лицето си към Емо. Той вижда погледа й и забързва крачка. Лили изчезва. Емо крещи. Започва да се бие по главата, заповядва й да се появи отново, но нея я няма. После вниманието му привлича къщата пред него.

Приближава се бавно, оглежда колата отпред. Тя е със счупен фар и замазана кръв по бронята. Емо стиска юмруци, в главата му звучи глас от вечерната емисия новини, съобщаващ за блъснато момиче. Гласът казва, че шофьорът който е избягал, оставил само фара си на произшествието. Емо се насочва към къщата. Диша тежко. Влиза бавно вътре и се оглежда. Вижда мъртво пияна жена на дивана, около нея се търкалят бутилки. Емо я сритва, но жената не помръдва. Вдига телефона и набира няколко цифри. На близкото шкафче има снимка на Емо като малък, прегърнал жената. Емо съобщава по телефона, че майка му е мъртво пияна и има нужда от лекарска помощ.

гърчове

От кръста надолу съм цял, а от кръста нагоре съм малко лилав. И нищо, че казват, че лилавото е комерсиален цвят, аз го харесвам с всичките му недостатъци и трудни изречения, в които може да бъде поставен един цвят. Разглеждам се под лупа и откривам най-различни малки зелени човечета, клокочещи вурху бебешко-розовата ми плът. Чудя се дали ме изследват или си търсят нов дом. Може би един ден ще намерят входната врата и ще завладеят вътрешните ми пространста. Аз ще съм тяхната страна, а те моите жители. Всички ще живеят щастливо, ще цари хаос, а цветята ще растат нагоре. Всъщност цветята винаги растат нагоре, освен онези пълзящите, които в определени случаи растат настрани, но това са подробности незасягащи предмета на нашите изследвания. Та зелените човечета ще станат приятели с белите и червените ми кръвни телца и може би ще създадат общи семейства, общи градове и общи търковски центрове с много зелени площи около тях. Децата им ще се забавляват в парковете, а възрастните ще се забавляват с безплатните си телефони с безплатни разговори и с блъскащите колички разположени на всеки ъгъл. Всъщност всички коли ще са блъскащи и когато някой от жителите се ядоса няма да има никакъв проблем да си го изкара на колата отпред, защото нищо няма да се чупи, но не трябва да се прекалява, защото ако прекалиш някой полицай бяло кръвно телце ще се погрижи повече да не стъпиш в организма ми. Мда, всъщност за организма ми ти е нужна виза, защото не всеки бива допускан. Трябва да отговаряш на определени условия, да си красив и естествен, да не си носител на болести и да обичаш дъгата зад дъгата. Тоест когато има 2 дъги, само че да ти харесва специално втората. Оле, какви са тия шитове. Естествено, че не е вярно. Всички хора харесват втората дъга особено много. Абе защо хората харесват дъгите толкова много?

А преди малко набиха един негър в автобуса и валя бира, но нямаше дъга, защото след боя не изгрява слънце. А Мия гледаше надолу, защото енергията беше страшно негативна. Аз гледах лицата на момчетата и те изглеждаха като от „Източни пиеси“, отиваха да гледат мач и бяха около 40 на брой. Мисля, че останалите 39, които не набиха негъра мразиха 40-я, защото за тях не остана месо. Не успяха да се направят на мъже. Имаше цял мъж в автобуса, защото наби негър. Аз също не бях мъж, защото не набих негър. После кръвта му се съсири, но бирата беше вече на земята - локва надежда и малко пяна. Напомня ми на морето, но там изгрява често дъгата. Дори над пристанището имаше 2 дъги. Ама кво от тва..

Утре е денят на СПИН-а, радвайте му се и правете безопасен секс, защото някои забременяват, а други умират.

Гърчове.

killing me constantly

Романс, любов, вечеря на свещи, цветя, пари на вятъра, живот на вятъра, деца на вятъра. Всичко това си ти, говедо такова. Ти си змия. Змия, която ме ухапва, докато съм мъртъв и ме трови с живот. Събужда ме, за да усетя болката и когато всичко свърши да заспя отново, до следващото ухапване. Да преспя с блудница и да се заразя с всичките й болести наведнъж, сякаш минавам през струята на водопада, който се излива от кутията на Пандора. По същия начин изчезва само, че във всички посоки. И накрая всичко се оказва лъжа, някаква илюзия в огледалото. Защото аз стоя срещу образа си и общувам. Чувам мислите си, отговарям си и накрая започвам да фантазирам. Скука? Може би.

Щетите са нанесени, отварям сърцето си за бурята и тя го изпълва прекрасно. Убива ме, но по бавен и мъчителен начин. Красиво е. Белезите са красиви. Сълзите са прекрасни. Падащите стени са прекрасни и миризмата на запален барут, също. Погледнах в очите ти и страхът ми се настани зад тях. Болката ми премина в теб, бурята се сви и изгря слънце. Нямах нищо против, за момент ще спра да умирам. После ще продължа. Протегна ръка и ме докосна, протегна ръка и се вля в мен. Непрекъснато вливане, непрекъснати енергии, край. Всичко е безумие. Хаос, страст и запалени конци изгарящи за секунди. Вълни мрак и сметана с вкус на мазут. Гъдел в гърлото, кашлица и дявол от парцали. Всичко се движи непрекъснато към мен, преследва ме и се затичва щом ускоря крачка. Сънят е непостоянен, сънищата отсъстват, чувствам всичко отново и отново. Не само бурите се повтарят, но и местата по които те удрят. Нанася смъртоносните си удари и изчезва. Докосва ме и ме променя, удря пак и пак и пак, докато се превърна в гъба, която попива цялата слуз от земята. Става свидетел на всичко и стои безучастно, защото е гъба. Гъбите попиват, гъбите мият съдове, гъбите създават халюцинации.

Едно време имаше надежда, сега нямам нищо против липсата й. Лъжи и копелета във въздуха от камък се търкалят като ветропоказатели във въздуха. Циганите са без кожа, сапунчета и вино цвърчат на скарата. Буря след буря, хапченца на кристали и мъничка сол в киното от въпросителни категории. Бутам се в тълпата, но драконите изгарят всичко, което се опита да се доближи. Гърчове и гърбави кончета изпълват глицериновия ми въздух, постигам напрежение и го превръщам в анти-авиационна корпоративна система, олицетворяваща се в това да ловиш яйца по време на поход. Но ако си похотлив, по-добре не поглеждай жена си в очните изкушения, защото тя ще разпознае себе си захвърлена в тъмните ъгълчета на съзнанието ти. Лепи чаршафи вместо тапети и лети с картонени крила, мокър картон, миришещ на дъжд. Кърви в червено и отрежи грозните си крайници. Бъди пеперуда без крака, муха без глава. Бъди себе си, блъскай се в стените и разучи празните пространства. Запълни празното с каквото поискаш. Бъди себе си. Бъди себе си. Оглеждай се, когато пресичаш. Вълнувай се, пътувай и разучи цветята. Видове, подвидове, семейства и категории. Всичко в едно. И накрая ме обичай...

Ела. Поспи в мен. После изчезни. Ела. Поспри в мен. После си върви. Ела. Пости в мен. После си прости.

Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия.

Без гравитация няма да има нищо, което познаваме днес. Гадулка, мечка, равен, старт, кръгло, мазно и червно в едно. АААААААААААААААААААА.

Ти си кожа. Ти си зъби. Ти си коса. Ти си суха. Ти си болка. Ти си ръце, крака, тяло. Ти си човек. Нямам против.

Епитафията е бездумна, а вълците са пагубни за всички малки агънца и родителите им. Ти ме промени. Убивайки ме постоянно.

Just do it!

Трябва да се опитам да скрия трупа й... Къде... В колата може, но как да я сваля по стълбите без никой да ме види? Ще я завия в чаршаф, за да не е толкова явно... Готово. Мамка му, тежка е. Ще пробвам с две ръце, не става. На рамо е по-добре. Защо по дяволите няма асансьори в тия кооперации? Колко да са стари? ...
Съседката, отдолу, е винаги на шпионката, как да мина без да се осъмни? Моля се само да си е легнала, все пак минава полунощ. Ще мина на пръсти, но как да мина, когато нося труп на рамото си? Всичко ще е наред, успокой се! Ако не я беше убил ти, щеше да те убие тя. Дори да те хванат, било е самозащита. Но каква самозащита в дома й, при положение, че я познаваш от два часа? Кой ще ти повярва? Носи трупа и се моли да не те хванат. Така, леко приклякане, минавам под шпионката... Ох, размина ми се, мисля, че беше заспала(съседката). Още три етажа надолу. Чакай! Май, че чух сирени! Мамка му! Мамка му! Мамка му! Не, няма нищо. Още 2 етажа. Как можа да ми се случи такова нещо, какво ще правя, как ще живея с това? По-добре да ме хванат. Ами да, връщам я горе. Неее! Идиот, как можа да я изтървеш по стълбите? Майка ти те е родила с две леви ръце, ще знаеш. Жалко, че споделяме едно и също тяло.
Не съм виновен, спънах се в чаршафа!
Да и сега този чаршаф е под крака ти, а тялото е някъде долу. Ами ако съм събудил някой с всичкия този шум? Трябва да побързам да го скрия. О, не. Тя вече не прилича на нищо. Сега ще си измислят, че съм се гаврил с трупа й, а като намерят и спермата в нея направо ще ме изпържат на стола. Как може да съм такъв глупак? Вече няма връщане, трябва да я заровя! Дали някой ме е видял да излизам с нея от клуба? Нямам избор, ще рискувам. Ето, отварям вратата. Навън няма никой, слава Богу! Къде е проклетата кола? Къде са ми ключовете? А, ето натискаме копченцето, хоп отключи се. Хайде сега в багажника.
Къде да я заровя? Къдееееее... Мисли, мисли, мисли...
Наблизо има малка борова горичка, но там ходят деца - не, не, не мога.. ами ако я изрови дъжда и децата я видят? Пфф.. добре, стегни се, можеш да измислиш нещо. В крайна сметка винаги можеш да я хвърлиш в морето. Ами да, ето какво ще направя. Но откъде ще вземеш лодка бе, идиот? Мисли качествено, стига илюзии. Нали на това ви учат в НАТФИЗ? Току що уби човек. Не, не, не! Това е сън! Събуди се, събуди се...
Мамка му, никога не става, когато го поискам. Просто ще карам и ще се отърва от нея, когато имам възможност. Такаа, хайде, запали стара трошке! Запали, стига си се давила! Браво, тръгнахме.. Завиваме, наляво, после надясно. Мигач, газ, съединител. Караме малко направо, а сега накъде? Мамка му, ченгета. Намали! Спокойно, спокойно. Каква е тая палка, бе? Шибана, шибана, шибана работа.
–Добър вечер! Старшина Петров.
–Добър вечер!
-Документите, ако обичате.
-Защо? Нещо направил ли съм?
-Дайте документите и без повече приказки.
-Да, да, разбира се. Заповядайте.
–Изчакайте в колата.
Това само на мен може да ми се случи. Защо шибаняка разкопчава кобура си? Какво прави?
-Моля, излезте от колата.
-Ама какво е станало.
-Излезте от колата с вдигнати ръце!
-Добре бе, споко! Само не ме стреляй!
Бум, бум. И пак бум, бум. Кой да предположи, че имам пистолет в жабката и че съм по-бърз от полицаите? Джанго. На пръв поглед изглеждам смотан, но съм доста опасен. И какво? Уби трима само за да спасиш задника си. Дано те пипнат копеле, такова!
Бъди по-внимателен, движиш се със 150 км/ч при ограничение 60, нали не искаш още убийства. Късно...
Дивите животни трябваше да спят вечер, вместо да ловуват. Колата ми се преобърна след резкия завой, който направих и се свестих в болницата. Главата ме болеше зверски, когато се опитах да я подпра по някакъв начин разбрах, че не мога да мърдам ръцете и краката си. Не, не бях парализиран, а бях закопчан с белезници и вериги. Сякаш съм най-опасния човек на земята. На всеки може да му се случи да убие някой без да иска. По дяволите! Какви ги дрънкам? Направих най-непростимото нещо на земята и сега заслужавам законът да се стовари върху мен с цялата си мощ. Докато лежах в леглото дойде някакъв полицай и ми каза, че делото срещу мен е насрочено за днес. Затова ме сложиха набързо в инвалидна количка и ме закараха в залата. Видях родителите й, децата на катаджиите и жените им. Мисля, че те желаеха смъртта ми, повече отколкото я заслужавах. И сега след, като изслушахме показанията на всички свидетели, криминолози, след като бяха показани всички експертизи и бях очернен, че съм я изнасилил, само заради натъртванията й от падането по стълбите и сблъсъка с асфалта по време на катастрофата – аз стоях в нещо, като чакалня и чаках присъдата. След няколко часа мисли и кофеинови заливки, най-сетне дойде мигът на истината. Влязохме в заседателната зала, всички станаха, всички седнаха и след малко се чу „и осъждаме обвиняемия на смърт, чрез разстрел“. Не го очаквах. Хм, гадничко е да знаеш, че до няколко дни ще умреш. Миналото започва да тече като на кино-лента доста по-дълго време. Осъзнаваш повече грешки, замисляш се по-дълбоко и страдаш по-дълго. 10 дни ме делят от края. Не мога да спра да записвам. Спомени, моменти, диалози, картини...
Решиха, че убийството ми ще служи за назидание, на тези, които дръзват да си помислят да вършат нещо подобно на моята противообществена проява. Затова ме изкараха на градския стадион, вързаха ме за една от гредите на футболната врата и сега просто трябва да чакам тъпия звук от автомата. Хах, нямам смелост да погледна дулото. В момента цялата ми мъжественост стига дотам, да задържа напиращата от страх урина. Никога не съм вярвал, че последните ми мисли ще са молби към пикочния мехур, но наистина не искам да ставам за смях. Ще бъда смел, заради жертвите, чиито животи отнех, заради роднините им. Не искам да си мислят, че ги е убил един страхливец. Дават ми последни думи - Just do it! Този няма ли да стреля най-сетне? Хайдее, искам да умра вече, да се пренеса в небесното царство, или подземното. Да изям шамарите на Шива или да се слея със Шибалба. Убий меее. Чакането е по убийствено от куршума. Ще надникна, за да видя какво става. Ще повдигна главата си. Усмихва се. Грешка, той това е чак...

защо пиша

Обичам я, обичам тишината. Всяка малка стъпка към нея ме изпълва с щастие и мир. Да чувам вентилатора на лаптопа и звука от клавишите е сякаш да се родя отново, защото когато пиша се прераждам. Всичко е все едно си дете, което се крие от зимата с дебелото си яке, шапка, ръкавици и шал. Всичко е топло и сигурно, като в майчина прегръдка. После ще спя, сега продължавам да пиша.
Обръщам се наляво, поемам си дъх, толкова е просто - издишам. Записвам всяко свое действие, всяка мисъл и изведнъж се образува изречение, от изречението - ред и така нататък. Докато завърша всичко с точка, пусна го в блога и се усмихна, щом някой ми каже браво. Аз съм като кученце, което изпълнява дребни номерца, заради скромната награда, която ще получи. Аз съм животинка, живееща, за да чуе добра дума във виртуалното пространство, защото добри думи рядко се чуват навън в джунглата. Толкова е нормално, хората да са затворени в себе си, да те подминават, когато не знаят какво да кажат, да обръщат глава, а в същото време да висят в профила ти във фейсбук. Толкова е безопасно, никой не разбира какво си мислиш, никой не вижда, това което виждаш ти. Но какво от това, вече няколко години споделям личните си преживявания, най-големите си страхове и неща, които нямат нищо общо с мен, в интернет. Пиша почти всеки ден това, което ми е в главата, това което виждам и какво? Нито съм умрял, нито съм загубил нещо, нито пък някой ме е опознал повече отколкото е поискал. Време е да излезем от черупчестите си пространства, да завладеем света, да се разлеем в природата. Време е да бъдем себе си.
Връщам се и прочитам всичко написано до тук. Мога да го изтрия, защото знам, че никой няма да си вземе поука, дори аз не бих го направил. Мога да го преработя, за да звучи по-убедително, да си намеря доводи и т.н. Но няма да го правя, защото така е по-естествено. Защото това мисля в момента, и ако утре мисля по обратния начин имам пълното право да напиша нещо в съвсем друг стил, както са правили повечето философи някога.
Не се смятам за философ, нито за нещо по-значимо от съседа, колегата, шофьора на автобуса. Смятам се за човек и уважавайки това се чувствам длъжен да уведомявам равните на мен хора, за нещата, които не одобрявам.
В този ред на мисли, не одобрявам това, че напоследък пиша, колкото да кача нещо в блога, не одобрявам факта, че се чувствам щастлив донякъде и това ми пречи да се оплаквам, което запушва творчеството ми. Това е като една дизентерия в червата на писателя. Предвид болестта, сам виждам как този писател повръща и смесва течността с диарията си, после излива всичко на белия лист и чака ръкопляскания. В един стих на Хораций пишеше, че всеки един глупак ще дочака похвали от по-голям глупак, т.е. ще се почувства значим, само защото не е най-големият глупак на света. Така и аз се чувствам значим, само защото не съм най-бездарният пишещ човек.

чесън

Извърви го, можеш да разкъсаш момента. Спомняш ли си колко трудно се научи да вървиш. Помниш ли ожулените колене, изгорялата разкъсана тъкан, кръвта? И как щипеше почистването на раната. Никога няма да забравя първия захарен памук, първото ужилване от пчела и първото давене в морето.

А дали си спомняш предния път когато беше тук и беше ангел. Кожата ти нямаше нищо общо с килима, а дърветата повяхваха, само за да не те притесняват. Крилете ти бяха от мъгла, но не летяха, дори те прегърбваха леко. Но не се притеснявай, ако не си спомняш, защото аз бях този, който имаше контрол над теб и те направи това, което си днес. Искам да знаеш това, защото специалните хора не съществуват, също както не същствуват магьосници. Уточнихме се, че вещиците също ги избих. Всичко в този свят е мое, но моето вече не е твое.

Лилави бесове играят със чувствата ми кегелбан, но отдавна кегелбанът е боулинг и дори Флинстоун го зная, макар да е от каменната епоха и колата му да се задвижда със собствените му крака. Пф, какво правиш тук? Мястото ти не е тук. Премести се в друга епоха, избери си друг жанр, посмей се, поплачи и се върни. Научи се да живееш.

Вила вилекула и гъбената крава от 101 далматинци, а млякото не било полезно. Плюя на това, както само един сюрреалист би се изплюл на майка си или ще стрелям на посоки, докато някой падне убит, вероятно би го заслужавал. Но откъде да знам, аз ще съм със затворени очи, като Темида, но без везни, а с автомат. Утре ще видя революцията, но до днес съм сляп.

Имам два ключа за лампата вкъщи, с единия осветлението се включва, с другия се спира. Отгоре пише дрийм, а на първия ключ он, на втория офф. Днес съм дрийм он-вал, и цял ден ми стои на дрийм офф.

И мухълът е надпис, защото по стената освен нарисуваните животни и гледки имам и мухъл и той ми говори. Иска да проникне в стаята, да я завладее. Гледа жадно към леглото ми, но няма да му го дам. Пея му онази песен в която се пее, че няма да ядеш, но той ми изяде стената. Как да го спра, няма лекарство против мухъл. Мога да го изтържа и да го изхвърля на сметището, но това няма да го убие. Мухълът яде всичко, защото времето го подсилва, те са най добри приятели, а влагата му е брат. Ще си купя слънце, за да убие мухъла. Чакай, аз имам слънце.

И после някакви овци и някакви огради, едните скачат другите си седят, но в крайна сметка никой не заспива, а само пресъхваме и в 2 през нощта ставаш да пиеш вода. Гъл, гъл,гъл и пак си лека нощ, но уви, до сутринта шишето с вода е свършило, жалко че водата не приспива, а колите през деня не пропускат заспалите пешеходжи и бият наравно всички. Довиждане тракащ дъжд, довиждане мека въздишке, довиждане и на теб възглавничке мека. По-добре съм си мъртъв и кървящ. Мозъкът да е на паважа, а лицето ми надолу пробито от бронята на БееМВе-то с номер С и после 6 шестици.

Къде съм? А да ... бяло е.

Не е валяло сняг. Херкулес не е свършил върху земята. И въпреки това всичко е бяло. Хм.

Мусака. Мацам с мусака наоколо и си го правя цветно, какво да смеся с мусаката, за да стане лилаво. Искам да е лилаво, да е по-арт, по-джиджан. Накрая нищо не е арт, по-скоро изглежда сякаш някой се е окендзал. И отивам на планина, бягам, бягам, бягам. От себе си към себе си.

Но най-вече бягам от мляскащите звуци на съквартиранта ми, никога не съм харесвал млященето по време на хранене, струва ми се нехигиенично, ами ако нещо ти влезе в устата, докато я отваряш широко и я изпълваш със слюнка. И ето мляс, мляс. Иска ми се да му завра арматурно желязо в устата и да го накарам да го дъвче и тогава да видим дали ще мляска. Но добре, че не чува мислите ми. Миличкия щеше много да се стресне.

А исках просто да кажа, че вече чакам час, да се върнеш, а теб те няма. Замириса на чесън. Баааахти, като има кухня нужно ли е да ядеш в леглото веее?

without judgement

Емоциите ми изстиваха докато пътуваха по кабела към теб или по въздуха, зависи как се случваше. Не насочвам пръста си към теб, не казвам, че някой е виновен за липсата на директна комуникация, но виновен трябва да има, за да утешим самите себе си. Затова виновни си бяхме ние и се унищожавахме на парченца. Знам, че бяхме едно цяло, защото бях пряк свидетел, когато се разпаднахме, всъщност участник. После се превърнахме в онова, което просто се върти. Чакахме нещо да се случи и се случи нещо, но то не ни помогна да намерим себе си. Хората ни съчувстваха, но душите ни нямаха нужда от състрадание. Силите ни укрепваха и парченцата от нас, които преди бяха едно цяло, започваха да се свързват помежду си и всъщност образуваха две цялости. Двама човека, всъщност точно така са се появили Адам и Ева. По свой собствен образ и подобие, вървели по земята и сеели смърт. Докато един ден ледовете започнали да се топят. Човеците започнали да хранят кравите с царевица, която била пълна с ГМО. И да хвърлят бомби, когато не могат да разрешат проблема с разговор. Всичко ставало все по-просто, но те само така си мислили. Защото всъщност усложнявали всяко просто действие, което ги мързи да свършат. Създали средства за масова комуникация, за да говорят с близките светове, защото не могли да общуват помежду си. Не разбирали действията си и от завист убивали роднините си, приятелите си. Жените мразили съпрузите си, мъжете мразили жените си. Всеки бил роден виновен, само защото човешкото му тяло го превръщал в роб. Да се родиш човек, не било дар божи, всъщност, точно обратното, било проклятие. Трябвало да издържиш цял един живот, разхвърлян тук и там - подмятан насам натам от религия, политика, икономика и народност. Човекът започвал да се изморява още преди да навърши пълнолетие, затова избирал най-лесния изход – да избяга, да спре да мисли. А спирал ли да мисли, всеки ден можело да бъде празник. Безкрайни купони, песни с простички текстове и опияняващи вещества въргалящи се в организма ти, докато един ден те убият. Спирането на мисловната дейност убива, бавно, но сигуно. Другият възможен вариант е да се продадеш или да се отдадеш на идеята, че живееш в правилния свят. Че човек е създаден, за да бъде политик, богаташ или борец за независимост. Определено, този избор не е лесен, но за мен не е и правилен. Аз стоя и наблюдавам, наблюдавам как времето се променя. Не участвам в нищо и доста хора ми се дразнят, че не съм достатъчно активен, но приемете го, това е начинът, който съм избрал. Аз съм безучастен и обичам простичко да си стоя отстрани. Да описвам всичко в дебелите тефтери и да се радвам на слънцето сутрин и вечер. Защото съм избрал пътя на творците, а те сътворяват нови светове. Не се ограничават с този, който имат по рождение. Не живеят по неговите правила, не летят във въздуха, защото са им казали, че само там може да се лети. Творците пълнят чушки с кайма и ориз и казват, че това е новата им рожда, за която ще се грижат цял живот. Творците са полудяли, защото мислите им са в сътворените от тях светове, телата им са в този, а лекарите имат власт, само върху тялото ти. Животът е лъжа, животът е бълвоч от любов и депресия заради липсата на любов. Никой не е невинен, тъпото е, че дори аз не мога да се оттегля настрани напълно и да кажа, аз съм невинен - отивам в гората да търся спасението си. Всеки е виновен за нещо и такива са законите на този свят, защото със своите решения, не само определяш своята съдба, но и съдбата на други хора, но кой да ти мисли за това. Нали всичко е измислено. Примерно кой се замисля за това кой е измислил крайчетата на връзките за обувки, така че да влизат в дупките по-лесно. Те просто го правят. Аз не се замислям как частиците на пържолата ми да се изпекат, просто пъхам в фурната и завъртам копчето. Нямам идея кой глупак е измислил шумолящите найлонови торбички, но ако имах възможност бих го убил. Трябва да внимавам къде стъпвам, такъв е светът, трябва да се оглеждам за падащи предмети, такъв е светът. И докато цялото това нещо вуни на гад, аз вуня дваж повече, само защото съм седнал да се оплаквам вместо да хвана нещата с свои ръце. И всеки един човечец, който стои и се оплаква мирише повече от всеки друг, който се къпе в помийната яма, но не спира да се труди. Тези които работят успяват, защото партийния член винаги е прав!! Също ми е много чудно как еднооките гледат 3D кино или за тях е просто 1,5D? Кой знае.. може би един ден, когато се самоунищожим всичко ще е доста по-просто... за хлебарките. Защото те винаги оцеляват.

Останахме без Бог, без пари, без тела, без чувства и си мислим, че ако останем без тоалетна хартия ще сме загубени. Да ама не.

Сънувай ме

- Сънувай ме докато горя и тракам със зъби на фона на кървави капчици полепнали по стъклото. Гъделичкай с език ухото ми, попълвай празните ми пространства и ме опръскай. Затвори очи и се отпусни, нека вятърът говори вместо теб.

Усмихвам се, защото някъде там е скрита надеждата. Единственото, което е нужно – да я изровя. Но не бързам, нека сама ме повика. Всяка надежда има нужда от господар. Не изпитвам вълнение. Много отдавна захвърлих емоциите си на емотиконите, а те ги разкъсаха като побеснели песове. И сега ми се усмихват прилежно от екрана, но аз се усмихвам само на себе си. И на нея, онази която стоеше със лице към стената, нежно вдигнала косите си и чакаща. Чакаща онова нещо, което хората наричаха любов. Но отдавна вече спряха да го наричат така. Защото вече имаше нови думички. Сексът за една нощ не беше нещо ново, всъщност беше добре забравеното старо. По стените се лееше пот от мокрите им задници, а вместо да ползват презервативи, те се оставяха на болестите, заради страничните им ефекти. Всъщност така нареченото лунапарково изживяване не би било постижимо без тези болести. Всички ги имаха и всички бяха готови да споделят своята с другарчето си. Освен нея, тя стоше с лице към стената и никога не се обръщаше. Не трябваше да виждат лицето й, защото видеха ли го, щяха да се влюбят в нея. Спасителят й беше някъде там. Той щеше да я отведе далеч от този свят, от цялата мазна и свинска сган разменяща течности, сякаш добри намерения. Един ден, докато беше застинала в обичайната си поза, добре прикрита от играта на светлината, някакво същество се приближи до нея. Подуши я и очите му блеснаха. Опита се да я отдели от стената, да види лицето й. Но тя го надхитри, извади 9 милиметровия и куршумът попадна точно между очите на малкия нахалник. Краката й заеха изпъната си поза, блузата беше леко повдигната от което се виждаше коремчето й, а вратът й раменете й бяха напълно открити и незащитени. Но само така можеше да насочи цялата си енергия към заобикалящата я реалност. Само така можеше да усеща всеки полъх на вятъра и всяко трепване. Точно тогава се появи той, с бавна крачка. Звуците от стъпките му отекваха на метри от него, явно не се страхуваше, че някой може да го види. Голям и силен, това му бяха отличителните характеристики. От ореола му се разпръскваше светлина, която за секунда освети и момичето. Той направи няколко крачки назад и я видя. Запъти се към нея, но за миг се зачуди. Може би не трябва да я безспокои. Но тогава видя раменете й, леко разтворените й крака и от устата му излезе слюнка. Направи още няколко крачки и вече усещаше миризмата й. Изведнъж индивидът се издигна във въздуха, не знаеше какво става, но явно тя му даваше сили. Когато момичето усети присъствието му, се извърна назад и връзката им беше осъществена. Те щяха да са влюбени завинаги. Но мъжкият индивид, не успяваше да контролира силата, която тя му даваше. Тогава затвори очи и се опита да я забрави, за миг успя и се строполи на земята. Когато отвори очите си, тя го гледаше от метър разстояние. Усмихнаха се. И двамата имаха жълти зъби. Миришеха на кочинка, но в такъв свят бяха израстнали. След това порастнаха още и връзката им се заздрави, просто, за да докажат на света, че любовта още съществува и да заровят надеждата, там където сега аз стоя и чакам. Чакам онази до стената да ме повика, за да грабна надеждата и да й я занеса. За да родим нова надежда и да я заровим за следващия.

наситено лилаво

Куриер ню, или какво пише на ръката ти?
Надявам се да ми кажеш нещо, което ще ме вдъхнови. Надявам се да бъдеш новата ми муза. Довиждане и лека нощ! После те целувам и се скривам в нощта. Но какво по-хубаво от сутрешното кафе? Гъба. И това не е краят, по-скоро се запътвам към гората, за да кажа неща, които не бих казал на никого, за да се накрещя на спокойствие и да се върна обратно при себе си, да се сгуша удобно и да заспя. Потъвам в леглото, потъвам чак до дълбокото, чак до самия творец. И си отчупвам от него, отхапвам и вече притежавам глаголи и прилагателни. Съществителните висят по дърветата, израсли под звуците на цигулки. Ето го и моето вдъхновение, пристигаш, но всъщност от устата ти не излиза и звук. Излиза дим, защото е минус осем, излизам и аз, защото май съм излишен. Къде ли отивам, май че на майната си. Повече любов няма, има само толкова, колкото трябва да има. Пчеличките си работят в кошера, а трябваше да спят зимен сън. Продължавам да чакам това проклето вдъхновение...
Очите ти са пълни със страст, лицето ти сочи към мен, а ръцете ни са общи. Представи ли си, две тела, втренчени, едно в друго с общи ръце. Не е ли извратено? Не е ли прекалено крайно? Не. Никога не е прекалено крайно.
Моя малка, Дилайла, къде се затриха усмивките?
Китара, чакам. Някой моли в тъмнината, иска да го изведат оттам. Китара. Къде съм? Парфюм и левитация. Пиано. Гъдел и резонанси. Ангели, град на ангели и очите им. Комфорт, въздух, полъх. Аз съм себе си, моля, не плачи! В твоя час съм, твоя собственост, твоя измислица и реалност. Постави ме където пожелаеш и ме залепи със секундно лепило, за да не бягам. Жаден съм, нахрани ме, влачи ме, махни ме оттук! Близалки, игри, цветове и имена, всичко се върти, всичко е бедствие. Не се докосваме, не се виждаме. Дано не паднем. Нищо не е същото. Дъждът не пада, а вали нагоре. Не си отивай, не си отивай, три пъти "не си отивай" в нощта. Ти завиваш зад ъгъла. Копнеж, огледало, разрушени надежди, хлъц наум и бръм с колата. Кога ще спрем с маскарада, кога някой ще чуе поезията ми, кога клетката ще се изпари? Искам да се наслаждавам на маскарада, да понасям поезията ти и сам да затворя клетката. Искам сам да си избера дизайн, искам времето да иска смислени неща от мен. И пак всичко е еднакво. Сангре фриа е просто охладена кръв. И пак някой шепне в пустинята, тигрите са недресирани и диви. Капак. Край. Духът ми, очите ми, ръцете ми са към теб. Ставам и изчезвам.
Момичето ми язди летяща костенурка. Тя прегръща слънчогледа и бърка в пазвата си, за да извади още любов. Любовта е безкрайна, щастието е безкрайно, усмивките са безкрайни. Викам, крещя в гората. Мечките оглушаха, бръмбарите се вцепениха, а сърничките се скриха вдън земя. Чувствам се ужасно разгадан. Вдигната ръка махаща за чао. Сцени. Клипове. Пасажи. Високи борове. Ниски надежди. Думи. Думи. Думички. Къде ли е майка ми, ами баща ми? Дали спят?
Хм .. искам да знам повече. Искам и теб да знам. Поне съм тук, поне съм свободен и съм изкуство. Човек. Жив. Щипка вдъхновение за лилавия килим от буквички, изтъкан и продаден, вместо персийски. Големият самолет отлетя без мен и ме остави тук долу, за да го гледам от ниското. Добре съм си, да, добре. И му казах чао, а той дори не отвърна, дори не поиска целувка. Замириса ми на маргаритки, замириса ми на малки момиченца, затворени в зърно. Ела, ще те повозя. Ела, усмихни ми се. Ела, перфектен съм. Не помня много повече от минута, някъде около век, почти, или колко голям лист хартия взех, за да поставя чашата с мляко, но го скъсах на парченца и си направих ракетка. Рисувам се в цял ръст, клякам и подскачам само от таза нагоре. Добре, че не живея наистина, иначе щеше да е комично...

иван видя тъмнината

Иван видя тъмнината. Иван съзря тъмнината и го сполетя мисъл. 'Ами ако тази черна дупка поглъща?' Побиха го тръпки, после от всички страни заваляха камъни. Иван се сви на земята и просто поемаше ударите. Когадо „дъждът“ спря, Иван едва помръдна. Иван беше потрошен. Иван не можеше да се изправи. Иван беше сам в тъмното. Чуха се капки. Кап. Кап. Кап в тишината. Една вълна го заля, после друга. И Иван започна да се издига от земята, но се давеше. Защото всъщност водата го повдигаше. През цялото време Иван знаеше, че ще умре. Защото не можеше да помръдне, докато водата нахлуваше в дробовете му. А тя, тази прозрачна течност имаше план. Издигна го на високо и изчезна. Иван летеше, но надолу. Зачуди се колко ли време му остава, нямаше как да пресметне, защото навсякъде виждаше просто тъмнина. Можеше да пада цял живот, можеше и да се сгромоляса всеки момент. Иван се усмихна. Не беше изпадал в по-безнадежден момент, но всичко му се стори толкова нормално. А нормалното го накара да почувства надежда – че все пак така е трябвало и това е пътят му. Изведнъж Иван осъзна, че вече не лети. Спрял е посредата и просто се носи като балон напълнен с хелий преди 12 часа. Усмивката му изчезна, вече не знаеше какво ще последва, а непознатото го изпълваше със страх. Иван се огледа, не видя нищо. Пръдна и звукът се разнесе като ехо. Иван се разсмя толкова силно, че тялото му се разтресе. От този трус го заболя всичко. Смехът му спря и премина в безмилостен крясък. Иван знаеше, че е сам и че никой не може да го чуе. Страдаше за нещо отдавна превърнало се в спомен. Страдаше заради раните си. Страдаше заради страха от неизвестното. Иван се беше превърнал в топка страдание - кръгъл и син, влажен и лепкав. Иван се съвзе, удари си няколко плесника, които никак не му помогнаха. Само прехвърлиха за момент болката в лицето му. Иван видя за миг някакъв блясък. Съсредоточи се върху него. Светлината проехтя още няколко пъти. Иван осъзна, че всъщност се намира в съзнанието си. Иван се беше поставил в това положение, за да опознае себе си. Спомни си че тъмнината го обърка. 'Как човек да опознае тъмнината?' Беше попаднал в собствения си капан и не знаеше как да излезе. Съзнанието му се бунтуваше против него искаше да го изхвърли, както тялото изхвърля чуждите организми. Иван се опита да се тласне към светлината, която приличаше на точка, на звезда. Нямаше как да се засили. Нямаше за какво да се хване. Нямаше нищо. Иван наведе главата си и тогава разбра, че надеждата му е започнала да си отива. Помисли си, че точно сега има нужда от чудо и погледна към звездата. От този момент нататък Иван знаеше, че това е неговото чудо. Усмихна се за втори път. Иван беше в собственото си съзнание. Иван беше в личното си съзнание. Иван притежаваше това съзнание. Иван заповяда на съзнанието си да го излекува. Всички рани изчезнаха. Иван заповяда на съзнанието си да го пусне на земята. Стъпалата му се изправиха и стъпиха на твърда повърхност. Иван заповяда на тъмнината да изчезне. В този момент Иван отвори очи и видя, че лежи на леглото си в онази същата 108-а стая в общежитието. Иван всъщност не се казваше така...