Хората плачат за внимание, но умират сами, защото са получили просто погледи.

Разхождам се в очевидното и компания ми правят само зениците на очите, които за всички хора са с еднаква големина. В тях има триъгълник, който ако е обърнат надолу значи човекът е луд. Но това са неща само за маняци, затова ще продължа да се разхождам в очевидното, без да обръщам внимание на всички погледи. Трудно е, но не е невъзможно. Вървях и изхвърлих всичко от себе си, или поне всичко, което исках хората да видят, за да ме преценят и да ми лепнат хиляда определения. Очаквах го и наименованията, които полетяха към мен не закъсняха. Цветущи, различни и оригинални. Толкова е ясно, че чак ми се смее. Никога никой няма да ме разбира напълно, нито да ме вижда, както ме вижда небето и слънцето. Никой няма да чуе мислите ми, да повлияе на съзнанието ми или да вникне в душата ми. Слушам си песнички и се чудя дали да не ги цитирам, ама пък тях съм ги цитирал на прекалено много места и сега просто ще си драскам за удоволствие. Имало е случаи в които пътувам в метрото и хората ме гледат все едно всеки момент ще избухна, или ще грабна протмонето на някой и ще избягам. Да, имам татуировки, но не съм нито престъпник, нито рецидивист, нито циганин, нито малоумник. Ограниченото мислене не помага, никога няма да ме видите, особено докато ме гледате. В други случаи се запознавам с някой и ... тишина, ама защо подяволите никой не говори? Защото всеки очаква човекът отсреща да започне разговора, да се интересува от новата личност. Обаче аз не съм така, аз не се интересувам, не съм любопитен какъв е, от къде е, защо е и т.н. И тогава ставам надменен, защото не мога да говоря, защото не мога да се изразявам, защото предпочитам да се затворя в себе си. Това не е надменно, има си други определения. Никога няма да ме видите. Особено, докато се опитвате да ме прецените. После се срещам с някой и се почва с т'ва ама защо ме гледаш толкова лошо. Аз не гледам лошо, просто не се усмихвам. Имам торбички под очите по рождение, не мога да ги махна. Не мога да си сменя физиономията, не гледам лошо. Гледам недостъпно, защото никой не съществува, никой! Всеки изскача с претенциите си и никой не забелязва другия, щото не иска да го види. Добре, че от време на време се появява по някой да забележи и мен, че да не ми е самотно. После този някой поглежда надълбоко в себе си и преценя, че си е по-интересен сам на себе си. Започва да се вглежда все по на дълбоко и накрая се губи в себе си. После е трудно да не си разочарован, защото си дал доста от себе си в някакви глупави взаимоотношения. Но накрая се успокояваш с факта, че си дал само очевидното от себе си и всъщност никой никога няма да успее да проникне надълбоко в теб. Всички вървят по улицата с дрехи крещящи „виж ме“, с физиономии крещящи „виж ме“, с миризми крещящи „виж ме“, с коли крещящи „виж ме“, плачат за внимание и умират сами, защото са получили просто погледи.

Преди време една приятелка ми каза, че вървя странно. Помислих, че ми се подиграва и се засегнах, питах я защо, а тя ми отговори,че вървя сякаш никой не съществува за мен, разглеждам сградите, небето, дърветата, но не и хората. Усмихнах се. Не, защото е вярно, а защото ми се щеше да е така. Всъщност много хора са ми интересни, но те или не ме забелязват или се правят, че не ме забелязват. Аз също съм като тях, аз също съм интересен на много хора, но се правя, че не ги забелязвам, защото съм надменен, гледам лошо и съм татуиран психопат. В очите ми плуват корабчета с мачти под водата. Трагедия. Никой никога няма да ме види и аз също няма да прогледна, защото хората не са такива. Те са онакива. Красота.