Тя е ябълката на раздора, тя е и бялото и черното. Тя върви с наведена глава, но всъщност е изправена. Тя иска да й кажа просто „здрасти“, а аз искам да прекарам живота си с нея. Тя е лилава и многоцветна, тя е моето лилаво. Тя е моя.
Но сега седи на бара с друг, ръцете му докосват кожата й, нейните са, може би, около врата му. Просто защото такива са правилата. Знам, че мисли за мен, че иска да усеща моя парфюм и моето докосване. Иска да вижда лицето ми, ръцете ми, но как да променя съдбата, когато всеки път, когато се появя пред нея тя ми разбива главата. Сякаш аз съм атмосфера, която измества нейната и трови съществуването й. Може би трябва да изрежа себе си, да се появя наполовина и така ще има място за половинка от нея. Може би тя трябва да свикне с новата атмосфера, може би просто нямаме бъдеще заедно. Глупости.
Трудно е да се събудиш сутрин сам. Трудно е да се събудиш сутрин сам, когато знаеш, че си намерил човека до който трябва да се събуждаш всяка сутрин и си го изпуснал 2 пъти. Трудно е да знаеш всичко това и всяка друга мисъл да води пак към този човек. Трудно е да знаеш и че с никой друг човек няма да е същото. Защото другите са просто други.
И така продължавам да се събуждам сам, не помня сънищата си, просто се събуждам и знам, че съм я сънувал. Защото мога да я усетя с всеки един милиметър от кожата си. Защото я надушвам от километри. Защото тя е фарът в тъмната нощ и спасителния пояс и всичко. Ах, защо си всичко? Защо не си остана непозната снимка на привлекателно момиче? Защо...
Потъвам си, но съм щастлив, защото в сънищата си я имам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар