Неделя, 12 Декември
Събудих се на обяд, станах от леглото и избързах да вляза в кухнята. Направих си няколко сандвича с кашкавал на скарата, а те избързаха да влязат в устата ми. Не си спомням дали ми беше вкусно, но предвид факта колко обичам да ям сандвичи, сигурно е било. Постоях в кухнята и си бърборих със съквартирантите. Белихме картофи, михме гъби и ги сложихме да се варят. Не усетих кога са минали няколко часа. Прибрах се в стаята си и прочетох „Животът като липсваща лъжица“ после се опитах да заспя, защото вечерта щях да ходя на концерт. Повъртях се известно време и се унесох. След няколко секунди започнах да отделям течности върху възглавницата и се почука на вратата ми. Някой ме канеше на супа в кухнята. Никога не отказвам крем супа. Станах и се отправих към кухнята отново. Опитах супата и нещо ми напомни за онзи тибетски чай от апартамента, но бързо го забравих, супата беше вкусна, но имаше прекалено много подправки от различни краища на света. Изправних си купичката и се прибрах в стаята си. Пуснах си smallman. Беше станало към 19:00 и имах около час да се приготвя и да тръгна. Реших, че няма закъде да бързам и се отпуснах на стола. Вдясно от мен стоеше шишето с ракия останало от предната вечер. Отворих го и отпих една глътка, за да се стопля. Постепенно глътките станаха 5-6. Тази музика върви много с ракия. Бях сам в апартамента, бях си усилил достатъчно звука, бях щастлив. Наблюдавах сянката си докато играе по стените, наблюдавах хората по балконите им, наблюдавах хората във фейсбук и слушах чудните звуци на момчетата, с които имах честта да се запозная малко по-късно вечерта. Пеех текстовете им и се забавлявах искрено на лекото си опиянение. Беше време да вървя, стрелнах се надолу по Графа и хванах автобуса. Качих се от последната врата и се спрях, за да си продупча билета. Някакви момчета крещяха зад мен, но бях замаян и не разбрах какво, дори не се опитах да разбера. Продупчих билета и седнах малко по-напред. После се заслучах в момчетата и разбрах, че се ебават с всеки, който се качи, което включваше възможността да са се ебавали и с мен. Бях доволен, че не съм ги чул, защото щях или да си разваля вечерта или да я приключа, а сега тепърва започваше. Слязох в студентски град и се отправих към Мия. Взех я и се насочихме към Строежа. Когато стигнахме се зачудих дали ще си намерим места, все пак беше вероятно защото подранихме малко. Влязохме вътре, а клубът беше фул отвсякъде. Лепнаха ми някаква гривничка на ръката и влязохме по-навътре, докато накрая открихме празно пространство на един вътрешен бар. През една дупка се виждаше дори сцената. Бях доволен, пиех бира и чаках концертът да започне. Тогава видях вокалиста на smallman и реших, че искам да му открадна шала. Брат ми искаше да му взема автограф, но предполагам, че повече би се зарадвал на шал. После на сцената излязоха mindown. Посредствена група, която става за слушане, но не трябва да пее повече от 4-5 песни, не и когато подгрява smallman. По едно време публиката започна да се изнервя. Тогава и момчетата спряха да свирят и слязоха от сцената. Подредиха оборудването за smallman и тогава настъпи моят момент. Вокалистът излезе на сцената, свали тениската и шала си. Захвърли ги настрани и поиска бяла риза по микрофона. Приближих се до сцената и докато той обличаше ризата, аз грабнах шала и го скрих под якето си. После гайдата засвири, пренесох се в друга вселена. Всеки един от музикантите заслужаваше солов концерт. Всички бяха невероятни. А аз стоях облегнат на бара, пиех бира след бира и си съдрах гърлото от пеене. Не ме интересуваше колко е фалшиво, не ме интересуваше дали викам в ухото на някой, беше важно единствено да извадя всичко от себе си. И го извадих. Раздадох го на всички и за малко да извадя и нея, но реших да я запазя за себе си. Никой не я заслужава. Никой не залужава подобно проклятие. Въпреки това бях най-спокойният човек на света. Те свиреха само за мен, а аз бях единствената им публика. Излизаха 2 пъти на бис, а аз бях в транс, не знаех какво се случва и ми беше все едно дали ще пеят още или не. Бях взел това, което можех да взема. Излязох от клуба и крещях по улиците, бях на ръба, бях удома. После не помня как съм заспал, знам само, че исках да сънувам.
Понеделник, 13 Декември.
Събудих се сутринта след smallman. Не помня какво бях сънувал, но беше нещо шарено със сигурност. Изпих си хапчетата и потеглих за изпита. Качих се на 94, а шофьорът нямаше билети. На всяка спирка се оглеждах за „контроли“. Запотените прозорци пречеха на тази ми дейност, но някак успях да се справя. Срещу мен седеше някакво странно момче, което особено се зарадва на новината, че няма билети и ме изгледа с някаква причудлива усмивка, сякаш трябваше да му отвърна. Не му отвърнах. Погледнах встрани, а там стоеше някакъв огромен мъж, който ме изхвърляше от половината ми седалка. Примирих се. Пътувах на половин седалка. Слязох от рейса и се насочих към НАТФИЗ, където трябваше да се видя с един от съвременните български драматурзи, който пък трябваше да ми постави оценка за целия ми труд през семестъра. През цялото време бях убеден, че всичко свързано с това събитие попада в графа „булшитс“ защото точно този преподавател преподава колкото да отбие номера. Бях написал пиеса в 3 сцени, за около час няколко дни преди днешния ден. Не се надявах на повече от четворка, нито на мили думи, но за моя най-голяма изненада получих 5.50 и доста мили думи. От звуците излезли от устата на доцента излезе,че ми предстои доста бляскава кариера в българския театър. Добре, че съм се ориентирал към киното. После се прибрах вкъщи и съквартирантката ми се обади, за да ме пита дали искам куче. Казах да, а след час тя се появи с една малка черна топка. В първия момент си помислих „ама какъв е тоя бълхарник“ после се оказа, че кученцето е наистина сладко, нищо, че е китайско производство без марка. Докато бях преизпълнен с розови мисли за псето, то пикаеше и сереше навсякъде където му падне. Сладур. После се прибра другият съквартирант и каза, че не иска животно в къщата. Разсърдихме му се и се скрихме в другата стая. Играхме си с кучето и то си игра с нас, после се изака и изпишка, и после го направи още няколко пъти. Денят свърши след няколко странджанки с лютеница и двайсетина страници от 1984.
Вторник, 14 Декември
Събудих се от караницата на съседите, оказа се че се карат вкъщи, защото не сме изчистили снега пред входа предната вечер. Станах и се приготвих да чистя сняг, забравих да си изпия хапчетата и слязох долу. Съседката ми се разкрещя, че е трябвало да го сторя по-рано и че вече е извикала човек да изчисти. Примирих се и се върнах в апартамента. Поиграх си с Белчо, а той се изпишка. После се изпишка Уилям и Методи, а Будин се изака. Всъщност кучето е едно, но с много имена. Трудно се живее с драматурзи, кучето имаше психични отклонения, защото щом ме видеше започваше да скача назад и да скимти. После гонеше въображаеми мухи и ближеше пода. Тогава се сетих да си изпия хапчетата, все пак не исках да се държа като кучето и да ближа пода. Но май беше късно, защото след няколко минути на вратата се почука, отворих а там стоеше самия император. Той ми каза, че вече няма да приема съветите ми и ще се отдръпне от владенията си, до второ нареждане. Не го познавах и му отговорих равнодушно, а той се засегна. Запях му „Imagine“, а той се усмихна и ми отвърна, че всичко е красиво в мечтите, но мечтите трудно се осъществяват при хората. Тръшнах му вратата и си легнах. Предпочитам да си живея в мечти, отколкото да ми ги разбиват някакви си управници. Наречете ме мечтател, но не съм единственият. Надявам се един ден да се присъединиш към нас, и светът да живее като едно цяло. Да ама не. Всичко е шит. Даже снегът не струва вече, щото съседите ти се карат, като натрупа. А нали точно преспите радват децата. Когато възрастните гледат преспите сняг те всъщност виждат счупени крака и ръце, задръствания и проблеми, а когато децата гледат снега, те виждат снежни човеци, крепостни стени и бой със снежни топки. Писна ми от възрастни и проблеми. Писна ми от психиатрии и аналитици. Чао подземен свят. Здравей слънце. Ела на себе си, стига си сънувал порцеланови чайници с крила. Стига си живял в илюзия. Ела с мен да пием чай! Чай с чуден аромат. Ама аз наистина те харесвам, жалко, че и ти не знаеш коя си. Днес свърши. Лека нощ, Деяне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар