epitaph von weird: Една роза букет не прави

Започвам с температурата. Навън е минус 6, а в стаята ми е около 0-та, защото съм си пуснал парното. Опитвам се да напиша нещо, колкото да си размразя пръстите на ръцете, които започнаха да приличат на онези залепени кебапчета в тарелките, които от седмици са във фризера. Допреди часове се намирах в къщата на баба ми и наблюдавах част от роднинския антураж, докато си припомнях детски спомени и случки. Стоим 4-ри малки човечета на двора и се крием от кравите, отиващи на паша. По някое време един от нас се провиква „ето я, ето я кравата с пъпката“. Всички сме във възторг, но в същото време уплашени, защото подобен херпес на врата и лигите стичащи се от муцуната напомнят малко на симптомите на бяса. Аз излизам от двора и се правя на смел. Размахвам червен воал и крещя на кравата. После казвам „ако искате да знаете, кравата с пъпката е бик“. И всички надничат под нея, а тя ме поглежда и тръгва към мен. Тореадор или не, скрих се отново в двора. Но това беше преди 10 години. Сега кравата отдавна е минала от живо в мъртво състояние, била е на луканки и след това закачена над камината. Да не говорим, че тя наистина беше той, тоест бик. И тогава си погледнах телефона. Беше му паднала батерията, а аз нямах зарядно. Май тогава се усмихнах истински, обичам подобни съвпадения. Това значеше седмица без телефон, седмица без да ме търси никой, а дори си имах оправдание. Сетих се, че не съм гледал „Кръстникът“ и се забих в една от стаите. Гледах първите две части и сериозно се зачудих защо не съм го гледал досега. Малко е да се каже, че ми хареса. Но няма нищо лошо и в това да си гледал всички сезони на Саут Парк, Фемили гай и Тхе Симпсънс. Всъщност излъгах, беше ми останала една чертичка от батерията на телефона и побързах да го изключа, преди и тя да е изчезнала. Загриза ме съвестта и реших, че трябва да си призная. Та, един ден докато гледах една от тия анимацийки ми щукна да видя човечето в сърцето си, но то както винаги ми обърна гръб. Бездумно. Сякаш ме имитира - майната му! Хората трябва да се отнасят с мен, както със страница от книга. Ако имаш уважение към книгите, ще уважаваш и мен. А после излезе, че съм канела и че канелата никога не може да е сама.

Не обичам канелата и не знам какви са й свойствата, но не съм доволен от подобни чужди избори. Въпреки това се чувствах виновен, защото за пореден път бях счупил малко стъклено сърчице. Имам чувството, че съдбата ми подхвърля такива от време на време, за да ми повдигне самочувствието. А може би карам хората да се влюбват в мен, за да съм сигурен, че няма да умра сам, за да съм сигурен, че някой ще е там и ще гледа, докато се давя със слюнка . Ще страда повече от мен и ще рови с ръце в земята, за да ме погребе. Понякога не ми пука за тези хора, понякога ги обичам, друг път просто се събуждам и си измивам лицето и зъбите. Но както казват някои народи – една роза букет не прави. Така че, дерзайте. Купете many much рози.

И към края на страницата, която си бях определил, като лимит за написаното, пръстите ми все още са кочан. Мислите ми са насочени към тоалетната, а краката ми отчаяно се търкат един в друг, за да се сгреят. Къде е сега ракийката на дядо, топлата печка на дърва и въглища, къде са кюфтенцата на баба и сладките приказки до 1 сутринта? Искам часовник, който да върви на обратно. Вярно, че крада идеята от Бенджамин Бътън, но кой знае Фицджералд откъде го е откраднал преди това...