сърф в снега

Вече няколко минути не мога да отлепя погледа си, втренчил съм се в лампичките на рутера и... Хубаво е. Занимават ме. Минава време без да се налага да мисля. Може да се каже, че ме хипнотизират. Разказват ми истории, каквито никога не съм чувал. Изглежда така сякаш работят с морзовата азбука и всяко мигване на светлината е определена буква. Подреждам видяното и получавам думи, които се свързват в изречения и ето ти история. Унасям се и заспивам. После решавам, че ще се събудя. Хващам главата си с ръка и я отмествам встрани. Добре де, с две ръце. Готово. Погледът ми се спира на няколко цветни петна. Какво е това? Плакат за сърф състезание в Португалия? Не си спомням как е попаднал на стената ми, но при спонсорите пише Rip Curl, което предполага, че са ми го подарили от магазина им. Мисля, че преядох с палачинки, което значи, че съм си за завиждане. А само допреди 5 минути плувах в снега.
Повдигнах пружинния механизъм на леглото и извадих чисто новата си дъска. Излязох на терасата, събрах смелост и долу. Вълните се блъскаха в пясъка, а пяната докосваше върховете на пръстите ми. Вдигнах ципа на неопрена и влязох във водата, хвърлих дъската и се метнах върху нея. Продължих толкова навътре, че брега се изгуби, а на хоризонта остана само слънцето. Бяхме сами - опитвах се да го заговоря, докато чаках перфектната вълна. Капчици вода влизаха в устата и очите ми. Хубаво е да взимаш енергия от слънцето и да чувстваш водата под краката си. Вълната не закъсня. Скочих на дъската и се понесох. Бялата пяна повдигна дъската, докато аз се изправях напълно върху нея. После вълната изплъзна опората под краката ми. Паднах и започнах да се смея. Детски игри, игри с природата, игри със стихиите. Бях на косъм от смъртта, но вместо да се страхувам, се изсмях на опасността. Докато морето не знаеше, че не мога да плувам, всичко щеше да е наред. В момента в който разбереше, щях да съм с пълни с вода дробове. Качих се на борда и гребах към светлината. Чаках я да ми проговори, както лампичките от рутера, но след малко сянката на поредната вълна ме покри. Яхнах момента. Свободата е просто блясък в окото, разширени зеници, вятър в косата, ако я имаш. Точно с тази мисъл паднах с лице върху борда и потънах. Краката ми се оплетоха във въжето, закачено за дъската. Докато се борих с него се сетих, че не мога да плувам. Мисля, че точно в този момент морето чу мислите ми. Обзе ме паника, точно по учебник. Зениците ми се свиха и потънах на дъното. Давех се, водата нахлу в дробовете ми, усетих, че умирам, а слънцето сякаш ми каза нещо за довиждане. Най-красивото нещо, което някога съм виждал. Исках да се освободя от това въже и да се върна горе при него, исках да спра да потъвам. Но кой удавник иска да умре? С всеки сантиметър, който потъвах, водата ставаше все по-студена. Ръцете ми се вкочаниха, но не можех да спра да се чудя каква е тази хладина, по време на жарко слънце? Не бях чак толкова дълбоко. А може би смъртта е хладна и докато те обгръща в пипалата си изпитваш само студ? Вече се бях предал, реших да крача с гордо вдигната глава по светлинния тунел към Рая. И тогава се събудих - гол в снега. Било е просто сън. Или не, защото кашлях вода, докато се опитвах да си поема въздух. Беше 11:05, а аз се бях заринал в една пряспа пред входа. Бургас е коварно място за сърф през зимата. Върнах се горе, да си гледам рутера.