Отворих бутилката с вино, а от нея потече кръв. Странното е, че за пръв път възнамерявах да пия сам. Кръвта се изля върху ръцете ми сякаш, за да отбележи нещо ново. Не знам.
Хареса ми да гледам напоените си с червената течност ръце, да мърдам пръстите си, а отражението на лампата в плазмата да се забива в очите ми, като малки стъкълца. Хванах някаква кърпа и се избърсах, а червения цвят се вля в текстила, сякаш отрова се влива в организма на човек. Не знам дали отрових горката пачавра, но със сигурност няма да се изпере. Избърсах и бутилката, след което си налях една чаша. Не беше най-хубавото вино, което съм пил, но определено ме сгря. Не възнамерявах да се напивам, но много скоро чашата беше празна. Напълних нова и чак тогава забелязах ятото мухички около шишето. Малките хеликоптерчета се втурваха към течността и забиваха нослета в стъклената повърхност. Приличаха на стадо пияници борещи се със стъклените врати на нощните клубове или барове. Хареса ми да ги гледам как се въртолят насам-натам. За миг се почувствах в компанията на някой. Но после слязох на земята. Отново бях сам, а виното стоеше недопито. Отпих голяма глътка, а езикът ми за миг изтръпна. Мухичките усетиха могъществото ми. Аз притежавах силата да отварям и затварям бутилката с желаната от тях течност. Втурнаха се към мен и кръжаха около лицето ми, сякаш ме молят да им налея и на тях. Отказах. Не че ми се свиди, но съм малко гнуслив. Кой знае къде да си завирали малките хоботчета вчера или онзи ден...
Много скоро и втората чаша беше суха или не точно суха, но нали знаете когато останат 2-3 капки в една чаша колко много дразнят погледа. А това вино наистина е кръв. Усещам гроздето по сливиците си, цветът му ме възбужда, а топлината му ме изпотява. Понякога разбирам пияниците, а понякога хич не ги разбирам.
Паля клечка кибрит, за да е пълно опиянението ми. Обожавам миризмата. А борбата на доброто и злото в огъня ме кара да се замислям за живота и всичко, което ме убива, но всъщност ме прави по-силен. Понякога дори липсата на слънце навън ме убива. Друг път ме вали дъжд и газя до колената във вода, но не можеш да свалиш усмивката от лицето ми.
Пръстите ми отново се впиват в чашата. Устните ми. Отпивам. Гълтам. Стипцаво ми е. Искам да се плезя, да падам назад и после да ставам. Защото съм човек преди всичко......
Всъщност от час насам гледам филм на Такеши Китано. Гледайте го и вие...
Няма коментари:
Публикуване на коментар