до виж да или не

Един и трийсет. Навън е един градус преди нулата. Отгоре надолу съм изморен, но не мога да заспя. От ляво надясно съм изнервен и не мога да се успокоя. Сякаш съм пъхнал лъжицата прекалено навътре и съм уцелил сливицата си. Не мога да преглътна. Искам да убивам, да сея смут и паника, да опожарявам и изнасилвам. Искам да съм лош. А съм такава душичка.

Дракони и еднорози, феи и джуджета, тролове и елфи.. някой виждал ли ги е?

Искам да кажа просто, че след малко затварям очи и се изнасям от тъпия студентски град. Даже буквално...

Ще живея там където баща и син са поседнали и весело наблюдават минувачите, докато обсъждат събитията от изминалия ден. Ще гледам през прозореца и ще виждам нещо различно от клоните на отдавна умряло дърво. Няма да виждам всички, и те няма да виждат мен, когато светна лампата в стаята. Няма да е нужно да драскам по стените надписи, за да се почувствам по-уютно. Не знам дали ще мога да го нарека дом, но определено няма да е общежитие, порутина, скърцащи пружини и много, много стар мукет. Отивам си и това е прощалното ми писмо. Довиждане, студентски град. Довиждане, миризма на дюнер и плъхове разхождащи се около храната, която си купувам. Довиждане, купчина чалга дискотеки и бликащи от хормони батки, стараещи се да покажат кой е по-силен. Казвам чао на строежите, никнещи, като гъби, чао на дупките и локвите по улицата, които те заливат всеки път щом някоя кола мине. Довиждане на хлебарките и хилядите насекоми дебнещи да заспя. Довиждане на 280 и 94, на миризмата в края на автобуса, на тъпканиците рано сутрин и привечер. Довиждане и на портиерките в блока. Чао, чао на прилепа висящ от стената. Чао на заведенията за бързо хранене с „прелюбезен“ персонал. Довиждане на спомените заключени между четирите стени на стаята ми, оставям ви тук, за да чакате следващата си жертва. Довиждане е моето сбогом. Дано не ме намерите никъде и никога. Дано не се срещнем отново. Молете се да бъде така. Молете се.

Хаха. Отивам да си правя варени яйца, защото не съм ял от векове...