сряда, 15 декември 2010 г.

всички грешим


Ах, колко много искаш да зная какво става в живота ти и отчаяно драпаш по вратата, която ни дели. Но не се отчайвай, мила моя. Един ден ще преодолееш всичко това и няма да ти пука дали знам или не. Не се чувствай сама, защото аз също имам нужда да знаеш. Имам нужда да ме подкрепяш и да ми се усмихваш. Да слагаш ръка на рамото ми, когато ми е трудно, но теб те няма за мен, както мен ме няма за теб. Затова ще сме силни, защото ще се справяме сами с проблемите си. Може един ден да усетим топлината си, може да се борим заедно за нещо. Не знам какво ще се случи, но засега знам, че трябва да съм далеч от теб. Трябва да пазя дистанция, макар да имам нужда от цялото ти присъствие - от сърцето и душата ти. Искам да изчезнеш, да се скриеш в дън земя и никога да не чуя повече за теб, а в същото време ме е страх от това, защото още се надявам. Надявам се, че пак ще сме заедно. Обичам онази идея за теб и мразя това на което се правиш в момента. Мразя всяка една частичка от тялото ти, която докосва някой друг. Мразя и себе си, когато докосвам другите. Мразя целият свят, за това че не ни позволи да изживеем всичо на което сме способни. Но за какво ми е виновен светът, когато ние сами си направихме всичко. Сами грешихме и виждахме накъде отиват нещата, знаехме че не можем един без друг, а го позволихме. И сега всеки чака другия да направи първата крачка, а колко ме е страх, че всичко ще се потрети. И колко искам просто да свърши и да продължа с живота си. Искам всичко да е както в главата ти, да не те обичам и да не ми пука за теб. Но то е само там, а в действителност нещата се различават. Поне все още мога да крещя и да управлявам себе си. Да вървя по улицата и да разговарям с теб в главата си. Да усещам вибрациите от музиката на някой концерт и да те чувствам до себе си. Мога и да греша..

Няма коментари:

Публикуване на коментар