Светът е полудял и с него аз. Какво от това, че може да си налапаш палеца или да търкулнеш кубче на различната му страна. Всичко сме под земята, крещим, шепнем, за да не заспим. Всяка майка избира цвят на детето си и после плаче, че умира, а детето й ражда свои цветове. Чаршафите са мръсни, оцапани с вино и хайвер. Таралежът вече не събира ябълки на бодлите си, той е коминочистач и носи голяма скъсана шапка. Кашля сажди и се усмихва беззъбо на децата скакалци. Сърцата не са с големината на юмрук, а дробовете вече не се пълнят с въздух. Всеки е полудял нанякъде. Аз лично полудях към небето и то ме покри целия. Покри ме с някаква прозрачна течност, приличаща на вода, но не толкова течна. Не можах да направя нищо, дори не можах да му дам нещо в замяна. Останах неподвижен и безмълвен. Настъпих газта и колата се изстреля. Хвърчах с около 150 км/ч мърдащ единствено стъпалата си. Колата се носеше срещу мантинелата. След миг чух изкривяващата се ламарина, търкалящата се кола надолу по склона. Всеки нейн подскок усещах в гърлото. Накрая се съвзех на някаква полянка. Оказа се, че тази течност ме предпазва. Оказа се някаква защитна плазмена обвивка, пъшкул, който трябваше да изживея. Що не? Зарадвах й се, май бях безсмъртен и луд. Скачах от небостъргачи, спусках се с найлон от Мон Блан надолу. А на Еверест се качих чисто гол без кислород и си го развях. Лягах на релсите и се забавлявах докато машиниста надуваше свирката си. И веднъж, точно в момента на сблъсъка се появи Супермен, който ме спаси. Попитах го какво прави, а той ми отвърна, че няма нужда да му благодаря. Скочих от ръцете ми, а тоя идиот ме хвана отново. Носеше ме като гергьовско агне и ми разправяше как трябвало да внимавам повече. Показах му среден пръст. Супермен не ме вълнува, нито детските му фокуси. Той погледна с инфрачервения си поглед в душата ми. Видя, че съм зъл и ме остави да си троша главата. Отново бях свободен и сам. Засилих се от една скала и скочих в морето. Плувах с русалките и после танцувах с принцесата им. Тя ми каза, че съм специален и, че никога няма да ме забрави. Усмихнах се. Толкова бях развълнувам. Гъделът напираше по цялото ми тяло и после.. излезе през устата. Уригнах се. Добре, че бях под водата и просто се показаха няколко безшумни балончета. Казах й чао и, че ще й звънна. Естествено, че няма да й се обаждам. Пичовете никога не излизат с една и съща мацка 2 пъти. О, какъв пич бях аз? Толкова бях як, че ме е срам от себе си. После си пуснах новините в 8 и водещите обявиха, че НАСА признават за съществуването на извънземни. Веднъж бях с момиче от Луната, но уау, никога не съм излизал с някоя от по-крайните квартали. Юпитер ала бала. Не знаех как да стигна там, затова попитах приятеля ми Фреди, а той каза, че не е трудно. Не било друга галактика и щяло да ми е лесно. Трябвало да направя това и онова и ми даде подробно описан план. Отидох до магазина, купих си солети, прах за пране и още някои неща нужни ми за пътуването и се прибрах вкъщи. Заспах, а на сутринта започнах да сглобявам всичко по чертежите. Няколко минути по-късно бях готов. Натиснах червения бутон и се чу бум. Имаше дим навсякъде. Димът се издигна и се оказа, че съм взривил къщата си и тя е отлетяла на Юпитер. Излязох навън. Хм, бая студ е на тая планета. После започнах да умирам, защото плазменото ми облекло се втечни и падна. Оказа се, че се е базикало с мозъка ми, за да го закарам удома му. Кви ти пички на Юпитер уе, майна? Умрях.
Е, тука вече и талант се вижда. :)
ОтговорИзтриване