Една роза букет не прави

Започвам с температурата. Навън е минус 6, а в стаята ми е около 0-та, защото съм си пуснал парното. Опитвам се да напиша нещо, колкото да си размразя пръстите на ръцете, които започнаха да приличат на онези залепени кебапчета в тарелките, които от седмици са във фризера. Допреди часове се намирах в къщата на баба ми и наблюдавах част от роднинския антураж, докато си припомнях детски спомени и случки. Стоим 4-ри малки човечета на двора и се крием от кравите, отиващи на паша. По някое време един от нас се провиква „ето я, ето я кравата с пъпката“. Всички сме във възторг, но в същото време уплашени, защото подобен херпес на врата и лигите стичащи се от муцуната напомнят малко на симптомите на бяса. Аз излизам от двора и се правя на смел. Размахвам червен воал и крещя на кравата. После казвам „ако искате да знаете, кравата с пъпката е бик“. И всички надничат под нея, а тя ме поглежда и тръгва към мен. Тореадор или не, скрих се отново в двора. Но това беше преди 10 години. Сега кравата отдавна е минала от живо в мъртво състояние, била е на луканки и след това закачена над камината. Да не говорим, че тя наистина беше той, тоест бик. И тогава си погледнах телефона. Беше му паднала батерията, а аз нямах зарядно. Май тогава се усмихнах истински, обичам подобни съвпадения. Това значеше седмица без телефон, седмица без да ме търси никой, а дори си имах оправдание. Сетих се, че не съм гледал „Кръстникът“ и се забих в една от стаите. Гледах първите две части и сериозно се зачудих защо не съм го гледал досега. Малко е да се каже, че ми хареса. Но няма нищо лошо и в това да си гледал всички сезони на Саут Парк, Фемили гай и Тхе Симпсънс. Всъщност излъгах, беше ми останала една чертичка от батерията на телефона и побързах да го изключа, преди и тя да е изчезнала. Загриза ме съвестта и реших, че трябва да си призная. Та, един ден докато гледах една от тия анимацийки ми щукна да видя човечето в сърцето си, но то както винаги ми обърна гръб. Бездумно. Сякаш ме имитира - майната му! Хората трябва да се отнасят с мен, както със страница от книга. Ако имаш уважение към книгите, ще уважаваш и мен. А после излезе, че съм канела и че канелата никога не може да е сама.

Не обичам канелата и не знам какви са й свойствата, но не съм доволен от подобни чужди избори. Въпреки това се чувствах виновен, защото за пореден път бях счупил малко стъклено сърчице. Имам чувството, че съдбата ми подхвърля такива от време на време, за да ми повдигне самочувствието. А може би карам хората да се влюбват в мен, за да съм сигурен, че няма да умра сам, за да съм сигурен, че някой ще е там и ще гледа, докато се давя със слюнка . Ще страда повече от мен и ще рови с ръце в земята, за да ме погребе. Понякога не ми пука за тези хора, понякога ги обичам, друг път просто се събуждам и си измивам лицето и зъбите. Но както казват някои народи – една роза букет не прави. Така че, дерзайте. Купете many much рози.

И към края на страницата, която си бях определил, като лимит за написаното, пръстите ми все още са кочан. Мислите ми са насочени към тоалетната, а краката ми отчаяно се търкат един в друг, за да се сгреят. Къде е сега ракийката на дядо, топлата печка на дърва и въглища, къде са кюфтенцата на баба и сладките приказки до 1 сутринта? Искам часовник, който да върви на обратно. Вярно, че крада идеята от Бенджамин Бътън, но кой знае Фицджералд откъде го е откраднал преди това...

• Do you know when you should kill yourself?
• Yes, son.

Pretty Lights - Wrong Platform

скайп няма

Копелетааааааааа, няма скааааааааааааааааааааааайп!!!!!

Най-накрая щастлив край или начало в края на краищата.

Малко е трудно да си подредиш мислите след такъв трус, но ще се опитам щото се чувствам безработен и като не поствам нещо през ден-два се чувствам още по-безработен. Всъщност нямам какво да кажа, но ми липсва внимание, затова .. я бебета .. затова..уфф. Влизам във филма.

Тя ме погледна в очите и видя кокосовите орехи на Бахамите, помириса влажния въздух и се пренесе там, докато аз бях сух като стафида, лежах по корем и гледах по-скоро облаците отколкото тревата, не знам как ставаше номера. Скоро земната повърхност не се беше превръщала в огледало, но много ми харесваше, когато ставаше така, защото можех спокойно да надничам под полите на жените без да ме забележат, а те горките изобщо не се усещаха. Тази специално се усети и ме изсипа един между зъбите, а аз се строполих на земята. После без да ставам се заговорихме и тя разбра, че съм пачка. Обаче аз не обичам да се размотавам с жени, станах и си тръгнах. Хванах първия самолет и заминах на Бахамите сам, оказа се, че там няма кокосови орехи, и навсякъде са поникнали праскови, раждащи плодове без костилки. Не знам доколко беше добра новина, но май по-скоро ми хареса да ям праскова като круша, без да оставям следи. Много вкусно ти казвам, заравяш муцуната в плода и ровиш със зъби, докато цялата му течност попадне по лицето и в устата ти. После се хвърляш на онези големи меки възглавници на плажа и умираш на сянка. Гледаш да не влизаш в морето щото има акули, а високите дървета гледаш под наклон, щото така ти било кеф. Пердета, пердета навсякъде казвам ти, летят и се пъхат там където хората казват, че не им е работа, но пашкулчетата просто мигат на парцали и се вглеждат във съвсем различни работи. Кой ти говори за усмивки, когато адът замръзва или говедата разсъждават и имат задни мисли. Бръмчим, но лазим вагонно. Юнаци гонят славата, а славата е слаба, заради несъобразителността, която й е отредена по рождение от орисниците, които са я орисали щом черната вещица е дошла и й е казала, че няма да доживее 18, защото ще се убоде на вретено. Абе кой ти има вретено в 21 век, когато дрехите се правят от найлон, а найлона от нефт и найлонови торбички. Което ме подсеща, че найлоновите торбички шумолят и е супер дразнещо, няма ли някви дето не шумят. Безшумни найлонови торбички, такива дето вятърът не може да ги носи непрестанно из града и децата не стрелят с прашки, но не прашките на майките си, а от онези, с които се стреля по птички, капачки и кофички от кисело мляко. Мили деца, не стреляйте с прашките си по бездомните животни, защото рикушет килс, също!! Аз малко забравям, че вече на мода са въздушните бойни оръжия, от сорта на въздушна пушка, въздушен пистoлет и арбалет, които работят с въздух, тип ракета вода-въздух-земя, която преминава от течно в газообразно състояние и после пак в течно. Предвид обстоятелствата тя се изстрелва, чрез магнитен механизъм тип свредло, което се използва също в металообработването и хлебопроизводството. Когато ракетата удари своята цел, това става гъба за нас и ние възкликваме „Това не е стена, това е гъба за нас“. Но леко се отклоних от първоначалната тема, за рецидивистите в различните страни. Може би защото не знам нищо за тях, веднъж се запознах с едно момче, което беше откраднало 2 пакета зрънчо от супермаркета. Не знам дали той минава за рецидивист, но ми се струва подходящ типаж за експерименти в НАСА и зона 51, на 5 крачки вляво от магистрала Б55. Значи от тука тръгвате прайте 2 завоя на на тъй и после на на тъй и след 5000 километра само направо и сте там. След 5000 килемтра завийте наляво. Имаш червеи в главата момче, просто защото гумените мечета свършиха и си взех желирани червеи, надрусах се със захар и сега не мога да спя от коксартроза, което май беше съвсем друго заболяване но важното е да е влажно и да се смеем на милиционерските палки смазващи кокалите ни от бой. Ох, боли!

Когато бях малък имах играчка – Пинокио върху колело и когато бутах колелото, колелата му се въртяха, а когато колелата се въртяха, краката на Пинокио въртяха педалите. Тогава се замислих и реших, че всичко има смисъл. Затова не пропускам никакви дребни подробности от живота. Обръщам внимание на всеки детайл и съм перфектен, точно колкото черния лебед гърчещ се под звуците на Чайковски. Искам свобода бе, дайте ми брадва! А скайпа го заровете някъде, нека лампичката му казваща „аз съм жив“ изгори, нека червеите ги удари късото напрежение, нека изгорят в адаааа. Без тебе скайпи аз не мога, без тебе шъ съ заколЪ!

Мемоарите на един ... мм ... не знам, наистина не знам, не мога да измисля и оставям на всеки който му се занимава да си го запълни т'ва поленце сам, все пак живеем в свободна държава и всеки трябва да има право на свободен избор и инициатива и бла бла. но ако не ви се занимава бих ви разбрал, затова чувствайте се свободни дори да не четете, защото не е и много интересно, макар че на мен ми е интересно, щото съм го изживял, така че хубав ден и весели празници!!

Когато бях малък всички обръщаха внимание на факта, че един ден ще порасна и ми задаваха глупави въпроси, като за кой ще се оженя или какъв ще стана. Докато за втория въпрос имах отговор, винаги съм искал да стана футболист, то за първия нямах, но убедено твърдях, че няма да се женя за никой и ще бъда, като чичо ми. Мда, този човек беше идол за мен. И как няма, всяка седмица ми купуваше шоколадови яйца, даваше ми пари, возеше ме на мотор. За мен всичко това си беше един щастлив живот и щом тоя ерген притежава лакумствата, значи всички ергени го правят. Така че набързо реших, че няма да се женя и ще се отдам на самотата. Всичко се получаваше по план до момента в който влязох в предучилищната и започнах да различавам момичетата от момчетата. Повечето ми приятели вече си бяха харесали по някоя, а аз играех пощальона, само защото все още ограничавах сърцето си от чувства към другия пол. Никога няма да забравя засадите, които им правих, за да ги закарам на уреченото място. Детски игри. После станах първи клас, малко ме беше страх от цялото учене, но се оказа, че училището е супер по-забавно от детската градина. Един ден излизам от класната стая, а приятелите с които дружах тогава ме бяха причакали. Наобиколиха ме и ми казаха, че ако не си призная кое момиче харесвам, ще ме обявят за гей. Започнах да ги убеждавам в истината, защото наистина не харесвах никоя по това време, но те не ми вярваха, а и не приличах на малко гейче, доста се биех, абе бях си един отворко. Тогава посочих едно момиче от съседния клас, колкото да им затворя устите. Всъщност имаше нещо симпатично в това момиче, мисля, че я бях забелязъл веднъж, докато отивах до магазина. Тя си буташе скейта, а до нея вървеше майка й с пълна торба покупки. Явно от 1ви клас си падам по скейтърки, но не баш. Бях я намерил за симпатична, все още мислех да оставам ерген.

По онова време всички момчета от моя клас бяха луднали по една съученичка, в която аз не намирах нищо специално, просто защото... не намирах нищо специално. Не зная защо пичовете се опитаха да ме убедят, че и аз трябва да я харесвам, сякаш се опитваха да ме зарибят с евтин наркотик, който трябва да пробвам. Ами не се навих, както казах нищо специално. И тогава станах втори клас и сякаш напук на всички останали, класната ме сложи да седя до Деница – момичето в което бяха влюбени всички. Ами седях си, пишех си задачките и дори не я поглеждах, за да не предизвикам конфликт с останалите, но в един момент тя ме бутна без да иска и аз се извърнах и я видях отблизо. Шматката, дори не ми се извини, а ми се нацупи. Какво да му харесвам на това. И изведнъж видях ръцете й. Боже, колко малоумно ми се струва сега, но няма нищо малоумно в детските разбирания. Аз бях влюбен в това момиче само заради ръцете й. Тя притежаваше талант. Имаше повече косми на ръцете от всички момчета в класа взети заедно. Нямам идея защо този факт ме е привлякъл толкова, но той сложи началото на една любов, траяла 3 години. Всъщност никога не съм бил егоист, опитах се да я уредя с най-добрия си приятел, после с втория си най-добър приятел и накрая с един не толкова приятел, но да кажем добър другар-съученик. Тя отбягваше всички момчета, но стоеше до мен и не се оплакваше. Вярно, че ме изказваше на госпожата, когато преписвах или се бях сбил с някой, но това е в реда на нещата. Което в момента ми подсказва, че може би, тя е харесвала мен.. Кой знае.. Ех, Деница, каква ли долна бургаска курветина си станала сега? В интерес на истината Деница беше най-добрата приятелка на момичето със скейта, това не знам в каква връзка го изтърсих, но човек трябва да се запознае с всички факти.

Мисля, че я харесвах до края на 4ти клас, когато продадох любовта си за едно колело, което така и не се материализира. Работата е там, че имах избор – да остана в същия клас или да се явя на изпит и да се преместя в математическа паралелка. Майка ми, ми обеща колело ако взема изпита и аз го взех. Влязох в математическата паралелка, но не получих колело. Почувствах се използван, какво да се прави, сега трябваше да свиквам с нови съученици, нови предмети, вече бях пети клас. Беше доста дразнещо, защото всички учители твърдяха, че ние сме подбрани умни деца и изискваха повече, а ние не бяхме повече от останалите. Но бяхме почти винаги първи в турнирите по футбол, така че може да се каже, че сме били подбрани футболяги. Докато се оглеждах в пети клас не можах да си харесам ново момиче, мисля че това е било последното нещо, за което съм мислил тогава, а и преди това. Някъде посредата на шести клас започнаха да се случват разни неща с мен и със съучениците ми. Тогава настъпи някакъв бум. Всички момчета се хвалеха с първите си черни дебели косми, а момичетата с първите си сутиени. Никога няма да забравя как си седях на чина, а Явор отзад ме разпитваше точно колко косъма имам на оная работа и се хвалеше, че само аз и той сме напред с материала. Ами да, колко ли кремчета „Каро“ са изтекли в канала от тогава... не искам и да знам.

Бяхме 27 човека в клас, но имахме само 10 момичета и тъй като бяхме подбрани само умни деца, от тия 10 само 2 ставаха за свят. И аз се колебаех между двете, а те междувременно не ме чакаха. Само за година бяха обиколили креватите на половината в класа, а аз се колебаех. И един ден установих, че толкова ме е срам, че не мога да погледна момиче в очите. Явно с пубертета ми беше дошъл и срама. Не знам как се получават тия работи, но от перкото на класа бях станал едно депресарче в ъгъла на стаята, което слуша рап и линкин парк. После си наумих, че всички ме мразят и спрях да ходя на училище, спрях да излизам с приятелите си, спрях и да чета книги. Последното не знам защо. Имаше само една радост за мен – кеча. Бях луд на тема кеч, събирах картинки, списания, плакачти. От всяко ъгълче на стаята ми гледаше някой популярен кечист. Но в кеча по онова време нямаше секс, нямаше и как да си намеря приятели. Затова с всичката комплексарщина, която си тупнах на главата, пропуснах шансовете си за ранен секс, запознанства с наркотици, алкохоли и т.н. изпуснах и приятелите си. И тъй като явно всяко написано от мен нещо свършва с неположителен край ще спра дотук. Хаха.

сърф в снега

Вече няколко минути не мога да отлепя погледа си, втренчил съм се в лампичките на рутера и... Хубаво е. Занимават ме. Минава време без да се налага да мисля. Може да се каже, че ме хипнотизират. Разказват ми истории, каквито никога не съм чувал. Изглежда така сякаш работят с морзовата азбука и всяко мигване на светлината е определена буква. Подреждам видяното и получавам думи, които се свързват в изречения и ето ти история. Унасям се и заспивам. После решавам, че ще се събудя. Хващам главата си с ръка и я отмествам встрани. Добре де, с две ръце. Готово. Погледът ми се спира на няколко цветни петна. Какво е това? Плакат за сърф състезание в Португалия? Не си спомням как е попаднал на стената ми, но при спонсорите пише Rip Curl, което предполага, че са ми го подарили от магазина им. Мисля, че преядох с палачинки, което значи, че съм си за завиждане. А само допреди 5 минути плувах в снега.
Повдигнах пружинния механизъм на леглото и извадих чисто новата си дъска. Излязох на терасата, събрах смелост и долу. Вълните се блъскаха в пясъка, а пяната докосваше върховете на пръстите ми. Вдигнах ципа на неопрена и влязох във водата, хвърлих дъската и се метнах върху нея. Продължих толкова навътре, че брега се изгуби, а на хоризонта остана само слънцето. Бяхме сами - опитвах се да го заговоря, докато чаках перфектната вълна. Капчици вода влизаха в устата и очите ми. Хубаво е да взимаш енергия от слънцето и да чувстваш водата под краката си. Вълната не закъсня. Скочих на дъската и се понесох. Бялата пяна повдигна дъската, докато аз се изправях напълно върху нея. После вълната изплъзна опората под краката ми. Паднах и започнах да се смея. Детски игри, игри с природата, игри със стихиите. Бях на косъм от смъртта, но вместо да се страхувам, се изсмях на опасността. Докато морето не знаеше, че не мога да плувам, всичко щеше да е наред. В момента в който разбереше, щях да съм с пълни с вода дробове. Качих се на борда и гребах към светлината. Чаках я да ми проговори, както лампичките от рутера, но след малко сянката на поредната вълна ме покри. Яхнах момента. Свободата е просто блясък в окото, разширени зеници, вятър в косата, ако я имаш. Точно с тази мисъл паднах с лице върху борда и потънах. Краката ми се оплетоха във въжето, закачено за дъската. Докато се борих с него се сетих, че не мога да плувам. Мисля, че точно в този момент морето чу мислите ми. Обзе ме паника, точно по учебник. Зениците ми се свиха и потънах на дъното. Давех се, водата нахлу в дробовете ми, усетих, че умирам, а слънцето сякаш ми каза нещо за довиждане. Най-красивото нещо, което някога съм виждал. Исках да се освободя от това въже и да се върна горе при него, исках да спра да потъвам. Но кой удавник иска да умре? С всеки сантиметър, който потъвах, водата ставаше все по-студена. Ръцете ми се вкочаниха, но не можех да спра да се чудя каква е тази хладина, по време на жарко слънце? Не бях чак толкова дълбоко. А може би смъртта е хладна и докато те обгръща в пипалата си изпитваш само студ? Вече се бях предал, реших да крача с гордо вдигната глава по светлинния тунел към Рая. И тогава се събудих - гол в снега. Било е просто сън. Или не, защото кашлях вода, докато се опитвах да си поема въздух. Беше 11:05, а аз се бях заринал в една пряспа пред входа. Бургас е коварно място за сърф през зимата. Върнах се горе, да си гледам рутера.

перфектната буря

Ае, всичко започва с усмивка и бам, навън валят порои, снегове, виелици. Продължавам все така, газя в локвите, мокър съм до кости, но се усмихвам. Усещам всяка капка, нямам нищо против да ме вали, да съм мокър. Стигам работното си място с час закъснение, рейсовете се движат супер бавно, има задръствания и всичко. Усмивката е на лицето ми, а шефа се спуква да ми се кара, че съм закъснял. Казвам си, че нищо няма да развали деня ми, защото съм щастлив, истински щастлив за първи път. Нямаме никакви клиенти в магазина, защото няма луди, които да излязат в подобен порой. През цялото време стоя отзад в офиса и си суша дрехите и чорапите. Носи се приятна топла миризма, сякаш си бях вкъщи. Изведнъж влиза отново шефчето и ми съобщава, че съм ебати некадърника, щото предния ден сме имали таен клиент ( това е един онези клиенти, които се наемат от фирмата, за да тестват служителите си) и не съм изпълнил всички точки от договора си. Съответно веригата глобява магазина с 2000 лв. Подяволите, работя тук от 1 седмица. Не мога да съм блестящ. Започвам да го приемам вътрешно, май денят няма да е чак толкова хубав. Излизам в обедна почивка и отивам до близката фурнетчийница и си взимам 250 грама с шунка и кашкавал плюс капи праскова. Обаждам се на приятелката си, за да ме чиър ъпне малко, но когато тя вдига се почва една разправия. Накрая тя ми казва, че не може да продължава така и иска да си почине от мен. Започва да ми става смешно, всичко се обърква, какво му е на този ден? Само защото съм си казал, че нищо няма да свали усмивката ми ли се случва всичко това? Изяждам фурнетите без никакво желание, загубих апетит. Връщам се на работа и ме посреща касиерката в магазина. Пита ме къде са парите. Не знам за какво ми говори, а тя ме сочи с пръст и крещи, че аз съм ги взел. Върти се в магазина и крещи наляво и надясно. Този път не съм сам. Оказва се, че тя се чуди между мен и колегата ми. Някой от нас е взел 250 лв. от касата. Аз знам, че не съм ги взимал, но те не знаят, че никога не бих откраднал. Трябва да преброя парите от щанда на Глобул и да ги дам на колежката, за да ги занесе в банката. Обърквам вносната бележка. Тя ме спуква от крясъци. После я оправяме и тя тръгва към банката. Заплашва, че като се върне иска парите да са в касата. Поглеждаме се с колегата, той се смее, а на мен ми е напечено. Твърде много ми се насъбра за днес. Искам да се прибера и да се разплача, но вече съм на 19, не мога да плача. Трябва да се държа, като мъж. Да, ще бъда мъж. Ще стоя на работа и ще поемам всеки тъп удар. Разботното ми време свършва и се прибирам. Спряло е да вали, слънцето е изгряло, но няма и следа от усмивката ми. Мисля, че съм в депресия. Лягам на леглото си и пускам една от онези песни чиито вокал не се разбира, поради високите честоти на крясъците. Заспивам и сънувам как воювам със зомбита, после се озовавам в някаква маршрутка, в която съм влязъл с мотор. Излизам някак навън и продължавам на мотора, който изведнъж изчезва. Осъзнавам го докато се нося със 100км/ч, падам и се пребивам. Ставам и се изтупвам, пред мен е чичо Манол от 3-я етаж. Той стои срещу някакви полицаи с автомат в ръце. Стреля и ги убива, после ме вижда и започва да стреля по мен. Изникват стени от земята и аз се крия зад тях. Но куршумите срутват стените и скоро съм мъртъв. Събуждам се и е време за работа. Отивам с адското нежелание и крива физиономия. Мисля си, че това ще е най-гадният ден в живота ми. Когато пристигам колежката ме посреща с извинения, казва ми, че никакви пари не липсват от касата, касиерката се е объркала при броенето. Извиняват ми се и за тайния клиент, оказва се фалшива тревога. Усмихвам се, сега остана и приятелката да ми се обади и да ми каже, че ме обича. Мне, приятелките никога не се обаждат, когато трябва... Нищо, усмихвам се. Усмихвам се и заради вчера, защото без такива дни, никога няма да разберем какво е да си на ръба, да нямаш желание да станеш от леглото. В такива дни би убил, за да се измъкнеш или да се размениш с някой друг. А от цялата история липсва само гривната, но мисля да я оставя липсваща. Нека има малко загадки, всичко да гори.

Другите са просто други

Тя е ябълката на раздора, тя е и бялото и черното. Тя върви с наведена глава, но всъщност е изправена. Тя иска да й кажа просто „здрасти“, а аз искам да прекарам живота си с нея. Тя е лилава и многоцветна, тя е моето лилаво. Тя е моя.

Но сега седи на бара с друг, ръцете му докосват кожата й, нейните са, може би, около врата му. Просто защото такива са правилата. Знам, че мисли за мен, че иска да усеща моя парфюм и моето докосване. Иска да вижда лицето ми, ръцете ми, но как да променя съдбата, когато всеки път, когато се появя пред нея тя ми разбива главата. Сякаш аз съм атмосфера, която измества нейната и трови съществуването й. Може би трябва да изрежа себе си, да се появя наполовина и така ще има място за половинка от нея. Може би тя трябва да свикне с новата атмосфера, може би просто нямаме бъдеще заедно. Глупости.

Трудно е да се събудиш сутрин сам. Трудно е да се събудиш сутрин сам, когато знаеш, че си намерил човека до който трябва да се събуждаш всяка сутрин и си го изпуснал 2 пъти. Трудно е да знаеш всичко това и всяка друга мисъл да води пак към този човек. Трудно е да знаеш и че с никой друг човек няма да е същото. Защото другите са просто други.

И така продължавам да се събуждам сам, не помня сънищата си, просто се събуждам и знам, че съм я сънувал. Защото мога да я усетя с всеки един милиметър от кожата си. Защото я надушвам от километри. Защото тя е фарът в тъмната нощ и спасителния пояс и всичко. Ах, защо си всичко? Защо не си остана непозната снимка на привлекателно момиче? Защо...

Потъвам си, но съм щастлив, защото в сънищата си я имам...

всички грешим

Ах, колко много искаш да зная какво става в живота ти и отчаяно драпаш по вратата, която ни дели. Но не се отчайвай, мила моя. Един ден ще преодолееш всичко това и няма да ти пука дали знам или не. Не се чувствай сама, защото аз също имам нужда да знаеш. Имам нужда да ме подкрепяш и да ми се усмихваш. Да слагаш ръка на рамото ми, когато ми е трудно, но теб те няма за мен, както мен ме няма за теб. Затова ще сме силни, защото ще се справяме сами с проблемите си. Може един ден да усетим топлината си, може да се борим заедно за нещо. Не знам какво ще се случи, но засега знам, че трябва да съм далеч от теб. Трябва да пазя дистанция, макар да имам нужда от цялото ти присъствие - от сърцето и душата ти. Искам да изчезнеш, да се скриеш в дън земя и никога да не чуя повече за теб, а в същото време ме е страх от това, защото още се надявам. Надявам се, че пак ще сме заедно. Обичам онази идея за теб и мразя това на което се правиш в момента. Мразя всяка една частичка от тялото ти, която докосва някой друг. Мразя и себе си, когато докосвам другите. Мразя целият свят, за това че не ни позволи да изживеем всичо на което сме способни. Но за какво ми е виновен светът, когато ние сами си направихме всичко. Сами грешихме и виждахме накъде отиват нещата, знаехме че не можем един без друг, а го позволихме. И сега всеки чака другия да направи първата крачка, а колко ме е страх, че всичко ще се потрети. И колко искам просто да свърши и да продължа с живота си. Искам всичко да е както в главата ти, да не те обичам и да не ми пука за теб. Но то е само там, а в действителност нещата се различават. Поне все още мога да крещя и да управлявам себе си. Да вървя по улицата и да разговарям с теб в главата си. Да усещам вибрациите от музиката на някой концерт и да те чувствам до себе си. Мога и да греша..

Из "Дневникът на един луд"

Неделя, 12 Декември

Събудих се на обяд, станах от леглото и избързах да вляза в кухнята. Направих си няколко сандвича с кашкавал на скарата, а те избързаха да влязат в устата ми. Не си спомням дали ми беше вкусно, но предвид факта колко обичам да ям сандвичи, сигурно е било. Постоях в кухнята и си бърборих със съквартирантите. Белихме картофи, михме гъби и ги сложихме да се варят. Не усетих кога са минали няколко часа. Прибрах се в стаята си и прочетох „Животът като липсваща лъжица“ после се опитах да заспя, защото вечерта щях да ходя на концерт. Повъртях се известно време и се унесох. След няколко секунди започнах да отделям течности върху възглавницата и се почука на вратата ми. Някой ме канеше на супа в кухнята. Никога не отказвам крем супа. Станах и се отправих към кухнята отново. Опитах супата и нещо ми напомни за онзи тибетски чай от апартамента, но бързо го забравих, супата беше вкусна, но имаше прекалено много подправки от различни краища на света. Изправних си купичката и се прибрах в стаята си. Пуснах си smallman. Беше станало към 19:00 и имах около час да се приготвя и да тръгна. Реших, че няма закъде да бързам и се отпуснах на стола. Вдясно от мен стоеше шишето с ракия останало от предната вечер. Отворих го и отпих една глътка, за да се стопля. Постепенно глътките станаха 5-6. Тази музика върви много с ракия. Бях сам в апартамента, бях си усилил достатъчно звука, бях щастлив. Наблюдавах сянката си докато играе по стените, наблюдавах хората по балконите им, наблюдавах хората във фейсбук и слушах чудните звуци на момчетата, с които имах честта да се запозная малко по-късно вечерта. Пеех текстовете им и се забавлявах искрено на лекото си опиянение. Беше време да вървя, стрелнах се надолу по Графа и хванах автобуса. Качих се от последната врата и се спрях, за да си продупча билета. Някакви момчета крещяха зад мен, но бях замаян и не разбрах какво, дори не се опитах да разбера. Продупчих билета и седнах малко по-напред. После се заслучах в момчетата и разбрах, че се ебават с всеки, който се качи, което включваше възможността да са се ебавали и с мен. Бях доволен, че не съм ги чул, защото щях или да си разваля вечерта или да я приключа, а сега тепърва започваше. Слязох в студентски град и се отправих към Мия. Взех я и се насочихме към Строежа. Когато стигнахме се зачудих дали ще си намерим места, все пак беше вероятно защото подранихме малко. Влязохме вътре, а клубът беше фул отвсякъде. Лепнаха ми някаква гривничка на ръката и влязохме по-навътре, докато накрая открихме празно пространство на един вътрешен бар. През една дупка се виждаше дори сцената. Бях доволен, пиех бира и чаках концертът да започне. Тогава видях вокалиста на smallman и реших, че искам да му открадна шала. Брат ми искаше да му взема автограф, но предполагам, че повече би се зарадвал на шал. После на сцената излязоха mindown. Посредствена група, която става за слушане, но не трябва да пее повече от 4-5 песни, не и когато подгрява smallman. По едно време публиката започна да се изнервя. Тогава и момчетата спряха да свирят и слязоха от сцената. Подредиха оборудването за smallman и тогава настъпи моят момент. Вокалистът излезе на сцената, свали тениската и шала си. Захвърли ги настрани и поиска бяла риза по микрофона. Приближих се до сцената и докато той обличаше ризата, аз грабнах шала и го скрих под якето си. После гайдата засвири, пренесох се в друга вселена. Всеки един от музикантите заслужаваше солов концерт. Всички бяха невероятни. А аз стоях облегнат на бара, пиех бира след бира и си съдрах гърлото от пеене. Не ме интересуваше колко е фалшиво, не ме интересуваше дали викам в ухото на някой, беше важно единствено да извадя всичко от себе си. И го извадих. Раздадох го на всички и за малко да извадя и нея, но реших да я запазя за себе си. Никой не я заслужава. Никой не залужава подобно проклятие. Въпреки това бях най-спокойният човек на света. Те свиреха само за мен, а аз бях единствената им публика. Излизаха 2 пъти на бис, а аз бях в транс, не знаех какво се случва и ми беше все едно дали ще пеят още или не. Бях взел това, което можех да взема. Излязох от клуба и крещях по улиците, бях на ръба, бях удома. После не помня как съм заспал, знам само, че исках да сънувам.

Понеделник, 13 Декември.

Събудих се сутринта след smallman. Не помня какво бях сънувал, но беше нещо шарено със сигурност. Изпих си хапчетата и потеглих за изпита. Качих се на 94, а шофьорът нямаше билети. На всяка спирка се оглеждах за „контроли“. Запотените прозорци пречеха на тази ми дейност, но някак успях да се справя. Срещу мен седеше някакво странно момче, което особено се зарадва на новината, че няма билети и ме изгледа с някаква причудлива усмивка, сякаш трябваше да му отвърна. Не му отвърнах. Погледнах встрани, а там стоеше някакъв огромен мъж, който ме изхвърляше от половината ми седалка. Примирих се. Пътувах на половин седалка. Слязох от рейса и се насочих към НАТФИЗ, където трябваше да се видя с един от съвременните български драматурзи, който пък трябваше да ми постави оценка за целия ми труд през семестъра. През цялото време бях убеден, че всичко свързано с това събитие попада в графа „булшитс“ защото точно този преподавател преподава колкото да отбие номера. Бях написал пиеса в 3 сцени, за около час няколко дни преди днешния ден. Не се надявах на повече от четворка, нито на мили думи, но за моя най-голяма изненада получих 5.50 и доста мили думи. От звуците излезли от устата на доцента излезе,че ми предстои доста бляскава кариера в българския театър. Добре, че съм се ориентирал към киното. После се прибрах вкъщи и съквартирантката ми се обади, за да ме пита дали искам куче. Казах да, а след час тя се появи с една малка черна топка. В първия момент си помислих „ама какъв е тоя бълхарник“ после се оказа, че кученцето е наистина сладко, нищо, че е китайско производство без марка. Докато бях преизпълнен с розови мисли за псето, то пикаеше и сереше навсякъде където му падне. Сладур. После се прибра другият съквартирант и каза, че не иска животно в къщата. Разсърдихме му се и се скрихме в другата стая. Играхме си с кучето и то си игра с нас, после се изака и изпишка, и после го направи още няколко пъти. Денят свърши след няколко странджанки с лютеница и двайсетина страници от 1984.

Вторник, 14 Декември

Събудих се от караницата на съседите, оказа се че се карат вкъщи, защото не сме изчистили снега пред входа предната вечер. Станах и се приготвих да чистя сняг, забравих да си изпия хапчетата и слязох долу. Съседката ми се разкрещя, че е трябвало да го сторя по-рано и че вече е извикала човек да изчисти. Примирих се и се върнах в апартамента. Поиграх си с Белчо, а той се изпишка. После се изпишка Уилям и Методи, а Будин се изака. Всъщност кучето е едно, но с много имена. Трудно се живее с драматурзи, кучето имаше психични отклонения, защото щом ме видеше започваше да скача назад и да скимти. После гонеше въображаеми мухи и ближеше пода. Тогава се сетих да си изпия хапчетата, все пак не исках да се държа като кучето и да ближа пода. Но май беше късно, защото след няколко минути на вратата се почука, отворих а там стоеше самия император. Той ми каза, че вече няма да приема съветите ми и ще се отдръпне от владенията си, до второ нареждане. Не го познавах и му отговорих равнодушно, а той се засегна. Запях му „Imagine“, а той се усмихна и ми отвърна, че всичко е красиво в мечтите, но мечтите трудно се осъществяват при хората. Тръшнах му вратата и си легнах. Предпочитам да си живея в мечти, отколкото да ми ги разбиват някакви си управници. Наречете ме мечтател, но не съм единственият. Надявам се един ден да се присъединиш към нас, и светът да живее като едно цяло. Да ама не. Всичко е шит. Даже снегът не струва вече, щото съседите ти се карат, като натрупа. А нали точно преспите радват децата. Когато възрастните гледат преспите сняг те всъщност виждат счупени крака и ръце, задръствания и проблеми, а когато децата гледат снега, те виждат снежни човеци, крепостни стени и бой със снежни топки. Писна ми от възрастни и проблеми. Писна ми от психиатрии и аналитици. Чао подземен свят. Здравей слънце. Ела на себе си, стига си сънувал порцеланови чайници с крила. Стига си живял в илюзия. Ела с мен да пием чай! Чай с чуден аромат. Ама аз наистина те харесвам, жалко, че и ти не знаеш коя си. Днес свърши. Лека нощ, Деяне.

multi level marketing

Ставам рано сутринта и пак съм пиян... не, това беше някаква рап песен...

Всъщност днес станах рано сутринта не, за да отида на работа и да изкарам някой лев, а за да участвам в заснемането на видео клип на една нова рок банда, наричаща себе си – Амарантх. Всъшност една приятелка е вокалистка на въпросната група и те ме събуди сутринта, за да отида и да бъда статист. Ще пропусна безкрайните лутания из София, докато намеря въпросната уличка, на която щеше да се случи всичко и ще се пренеса направо на кръстовището на Стамболийски и забравих кой български държавник, писател, революционер или свещеник. Та намерих се с купчината хора и след няма и 5 минути режисьорката реши, че аз ще бъда крадец. Хаха, дали нямам криминална външност, а? Съгласих се, защото преди година бях играл крадец в трамвая не при кого да е, а при доайена сред преподавателите по актьорско майсторство – проф. Димитрина Гюрова. Трябваше да открадна едно протмоне от възрастна жена, като за целта разпилявам торбата й пълна със зеленчуци по земята и през това време не спирам да бягам. Не беше най-лесната задача на света. Мисля че направихме около 10 дубъла и всеки път се изнервях все повече и повече, защото тъпата бабичка не спираше да ми мели на главата. Първо трябвало да дръпна протмонето така, после чантата иначе. Това ако било момиче как съм щял да го хвана и подобни дразнещи изречения, от които ми идваше да я съборя на земята и да я ритам, докато ми причернее.. да, на мен. Най-накрая имахме заснет материала и аз бях свободен да си вървя. Хванах една приятелка под ръка и й предложих да се приберем вкъщи и да си сготвим. Тя прие. Лелее беше много вкусно. Пилешки бутчета със салатка от домати сиренце и лук, препечени филийки и чай. Мисля, че си хапнахме стабилно и тогава в кухнята влезе съквартиранта, който предложи да пушим по една лула и заклевам се, наистина извади лулата на мира, от която се посмяхме и тръгнахме към някакво парти, на което беше поканена тази приятелка. Каза ми, че отиваме на фирмено парти, на някакъв нейн колега от консерваторията. Аз си представих, че отивам някъде където ше пийна и ще хапна, ще се запозная с интересни хора и ще съм доволен след края на вечерта. Но се оказа съвсем друго нещо. Колегата й ни взе от витошка и ни вкара в някаква малка уличка, като през цялото време не спря да повтаря „ето тук сме“ и посочваше посоката с ръка.. Накрая стигнахме „ето тук“ дестинацията и влязохме в някаква кооперация. Оказа се, че апартаментът за партито е на последния етаж. Качихме се, отвориха ни вратата и ни въведоха в някаква стая с голяма маса и милиони козметични продукти срупани върху нея. Около масата имаше двайсетина жени, които или гримираха или биваха гримирани. Можеш да си представиш колко съм бил шашардисан, аз и 20 жени, плюс двама гея. Мда, оказа се,че колегата на тази моя приятелка е гей, а гаджето му също е на това парти, което всъщност изобщо не беше парти, а събиране с цел зарибявка на още клиенти. Веднага след като влязох пред мен изскочи симпатична млада дама, със звучното име Геновева, която ми се представи и усмихна. Гледаше ме в очите, но някак не ме виждаше. Беше толкова изкуствена, че чак ми се доплака. Виждах в лицето й следи от домашно насилие, 2 любящи деца и умряло кученце в детството. Настаниха ме на едно диванче и ми обясниха, че не могат много да ме занимават, защото в този ден главно са насочени към жените, но въпреки всичко ми извадиха мостри с мъжки парфюми на марката, която представяха. Питаха ме дали предпочитам по лек или по-тежък парфюм, а аз не знаех отговора на въпроса. Беше доста сложно и помолих да ми покажат кой е по-лек и кой по-тежък. Пръснаха ми ръчичките с някакви миризми ии аз пак нищо не схващах. Тогава май ги отказах и докато обработваха приятелката ми с различни етерични масла и гелчета, аз стоях отстрани и гледах, отбягвах погледите на жените, които преценяха кожата ми, ноктите ми, пъпките ми... абе всичко. Накрая ме питаха дали искам да ми почистят лицето, отказах културно. Може да имам пъпки ама не съм чак толкова изпаднал в нужда. Жените не спираха да прииждат. Идваха все повече и повече, започнаха да ми обясняват за сами бизнес, а аз стоях изцъклен и не осъзнавах къде се намирам. Тогава споменаха вълшебната думичка – Мерцедес. Разказаха ми за някаква мацка, която за година и половина е спечелила лъскава лимузина, занимавайки се с тези продукти. Всичко се основавало на MLM, тоест multi level marketing, което и аз не разбрах какво значи или поне ми е сложно да го обясня. Но в общи линии, ти си част от една верига в която си създаваш акаунт и колкото повече клиенти трупаш те са част от твоя акаунт и печелиш от тях, но можеш да трупаш и други акаунти от които печелиш още повече, защото печелиш и от техните клиенти и общо взето всичко е една голяма какафония, с която ти мажат очите яко. Накрая приключиха с процедурите около момичето, с което бях там и започнаха да ни обясняват за бизнес същността. Една женица, която през цялото време ни разказваше нещо си, а аз се чудех на какво ми прилича, та тя изведнъж спомена, че преди е работила в Кенар, правила салати или продавала, не знам. И аз се израдвах много, защото наистина приличаше на продавачка в Кенар. Тази жена обясняваш как работи по 2 часа на ден, а вече от фирмата искали да й купуват фолксваген поло, заради заслугите й. Ах, колко изкуствени бяха всички или колко бях предубеден аз. Нямах търпение лекцията да свърши и тя свърши. И аз се изнесох мн бързо от цялото това нещо и казах само едно „каква беше тая секта бе, човек?“ Последваха две-три преки смях и раздяла с прегръдка. Прибрах се вкъщи, направих си няколко сандвича с кашкавал и си легнах. След малко при мен дойде съквартирантката ми и каза, че има много хубаво сирене и салата. В последствие разбрах, че сиренето е крадено, но наистина беше много вкусно. Хапнах си сладки и пак си легнах. След малко се появи същото момиче и реши, че трябва да звъним на хората и да им се показваме на уеб-камерите, но това не ни стигаше. Взехме едно шише ракия и си попийнахме, когато решихме, че ще звъним на произволни телефони и ще си търсим работа. Нищо не се увенча с успех. После си легнах и заспах.

Хората плачат за внимание, но умират сами, защото са получили просто погледи.

Разхождам се в очевидното и компания ми правят само зениците на очите, които за всички хора са с еднаква големина. В тях има триъгълник, който ако е обърнат надолу значи човекът е луд. Но това са неща само за маняци, затова ще продължа да се разхождам в очевидното, без да обръщам внимание на всички погледи. Трудно е, но не е невъзможно. Вървях и изхвърлих всичко от себе си, или поне всичко, което исках хората да видят, за да ме преценят и да ми лепнат хиляда определения. Очаквах го и наименованията, които полетяха към мен не закъсняха. Цветущи, различни и оригинални. Толкова е ясно, че чак ми се смее. Никога никой няма да ме разбира напълно, нито да ме вижда, както ме вижда небето и слънцето. Никой няма да чуе мислите ми, да повлияе на съзнанието ми или да вникне в душата ми. Слушам си песнички и се чудя дали да не ги цитирам, ама пък тях съм ги цитирал на прекалено много места и сега просто ще си драскам за удоволствие. Имало е случаи в които пътувам в метрото и хората ме гледат все едно всеки момент ще избухна, или ще грабна протмонето на някой и ще избягам. Да, имам татуировки, но не съм нито престъпник, нито рецидивист, нито циганин, нито малоумник. Ограниченото мислене не помага, никога няма да ме видите, особено докато ме гледате. В други случаи се запознавам с някой и ... тишина, ама защо подяволите никой не говори? Защото всеки очаква човекът отсреща да започне разговора, да се интересува от новата личност. Обаче аз не съм така, аз не се интересувам, не съм любопитен какъв е, от къде е, защо е и т.н. И тогава ставам надменен, защото не мога да говоря, защото не мога да се изразявам, защото предпочитам да се затворя в себе си. Това не е надменно, има си други определения. Никога няма да ме видите. Особено, докато се опитвате да ме прецените. После се срещам с някой и се почва с т'ва ама защо ме гледаш толкова лошо. Аз не гледам лошо, просто не се усмихвам. Имам торбички под очите по рождение, не мога да ги махна. Не мога да си сменя физиономията, не гледам лошо. Гледам недостъпно, защото никой не съществува, никой! Всеки изскача с претенциите си и никой не забелязва другия, щото не иска да го види. Добре, че от време на време се появява по някой да забележи и мен, че да не ми е самотно. После този някой поглежда надълбоко в себе си и преценя, че си е по-интересен сам на себе си. Започва да се вглежда все по на дълбоко и накрая се губи в себе си. После е трудно да не си разочарован, защото си дал доста от себе си в някакви глупави взаимоотношения. Но накрая се успокояваш с факта, че си дал само очевидното от себе си и всъщност никой никога няма да успее да проникне надълбоко в теб. Всички вървят по улицата с дрехи крещящи „виж ме“, с физиономии крещящи „виж ме“, с миризми крещящи „виж ме“, с коли крещящи „виж ме“, плачат за внимание и умират сами, защото са получили просто погледи.

Преди време една приятелка ми каза, че вървя странно. Помислих, че ми се подиграва и се засегнах, питах я защо, а тя ми отговори,че вървя сякаш никой не съществува за мен, разглеждам сградите, небето, дърветата, но не и хората. Усмихнах се. Не, защото е вярно, а защото ми се щеше да е така. Всъщност много хора са ми интересни, но те или не ме забелязват или се правят, че не ме забелязват. Аз също съм като тях, аз също съм интересен на много хора, но се правя, че не ги забелязвам, защото съм надменен, гледам лошо и съм татуиран психопат. В очите ми плуват корабчета с мачти под водата. Трагедия. Никой никога няма да ме види и аз също няма да прогледна, защото хората не са такива. Те са онакива. Красота.

Купете стария си фб профил от най-близката бакалия!!!

Урок по Бизнес. Отивам в магазина и се оглеждам за белия хляб. Видях го и подадох един на продавача, за да го сложи в торбичка, а той ми вика имаш ли фейсбук.WTF? Викам, имам си, мерси. А той ми вика, че можел да ми предложи новия профил само за 14.99 лв. Ае тва да не ти е майспейс, кви ти нови профили? -Отвърнах му аз. А той ми рече, че Зукърбърг изкарал нов профил на пазара и че всеки може да го тества безплатно, но дата версията изтичала след седмица. Палнах крачката и веднага се прибрах вкъщи, за да пробвам новия профил. След 5 секунди вече ми беше омръзнал да го гледам, мега ми е грозен. Исках да се върна назад, но не намерих ънду командата. Затова отидох в магазина, за да се посъветвам с продавача. Той ми се изсмя, оказа се, че новият профил в напълно безплатен. Сега старият се продава и всеки който се е набутал с нов може да си възстанови стария само чрез закупуването му от бакалията. Цената му е 21.67 без ДДС. Това е добър бизнес.

Детето на Луната

Всичко се случи навътре в гората. Там където само мъглата се ориентира в нощта, а Луната свети на слепите. До едно от дърветата плачеше бебе. Размахваше ръчички, но нямаше кой да го чуе. Само дивите животни се ослушваха наоколо. След малко един мъжки от глутницата вълци се стрелна към кошницата. Бебето не беше в опасност. Животните го обичаха още от преди момента на запознанството им, защото бебето беше дете на Луната. То беше родено в една юлска влажна вечер и захвърлено в гората, защото имаше странна болест. Беше престояло в корема на майка си. Приличаше на изсъхнала кисела краставичка - сбръчкано и грапаво. Никой от хората не знаеше какво да го прави, затова го изхвърлиха на зверовете. Но зверовете бяха благосклонни. Взеха детето под закрилата си и някак знаеха какво да правят с него. Оставяха го всеки ден за по няколко часа на слънце. Постепенно кожата му се изчисти и изглади. Косата му потъмня и се изправи. Очите му бяха черни като копчета. Малкият принц растеше заедно с малките вълчета, ловеше зайци с глутницата, а вечер се забавляваше, като се гавреше с лисиците. Късно през нощта заставаше на някой хълм и съзерцаваше Луната. Разперваше ръце, а лъчите й го обгръщаха и обичаха, топлиха го. Детето на Луната. Един малък Тарзан на вълците. http://www.youtube.com/watch?v=HzeMbN90Pz8

до виж да или не

Един и трийсет. Навън е един градус преди нулата. Отгоре надолу съм изморен, но не мога да заспя. От ляво надясно съм изнервен и не мога да се успокоя. Сякаш съм пъхнал лъжицата прекалено навътре и съм уцелил сливицата си. Не мога да преглътна. Искам да убивам, да сея смут и паника, да опожарявам и изнасилвам. Искам да съм лош. А съм такава душичка.

Дракони и еднорози, феи и джуджета, тролове и елфи.. някой виждал ли ги е?

Искам да кажа просто, че след малко затварям очи и се изнасям от тъпия студентски град. Даже буквално...

Ще живея там където баща и син са поседнали и весело наблюдават минувачите, докато обсъждат събитията от изминалия ден. Ще гледам през прозореца и ще виждам нещо различно от клоните на отдавна умряло дърво. Няма да виждам всички, и те няма да виждат мен, когато светна лампата в стаята. Няма да е нужно да драскам по стените надписи, за да се почувствам по-уютно. Не знам дали ще мога да го нарека дом, но определено няма да е общежитие, порутина, скърцащи пружини и много, много стар мукет. Отивам си и това е прощалното ми писмо. Довиждане, студентски град. Довиждане, миризма на дюнер и плъхове разхождащи се около храната, която си купувам. Довиждане, купчина чалга дискотеки и бликащи от хормони батки, стараещи се да покажат кой е по-силен. Казвам чао на строежите, никнещи, като гъби, чао на дупките и локвите по улицата, които те заливат всеки път щом някоя кола мине. Довиждане на хлебарките и хилядите насекоми дебнещи да заспя. Довиждане на 280 и 94, на миризмата в края на автобуса, на тъпканиците рано сутрин и привечер. Довиждане и на портиерките в блока. Чао, чао на прилепа висящ от стената. Чао на заведенията за бързо хранене с „прелюбезен“ персонал. Довиждане на спомените заключени между четирите стени на стаята ми, оставям ви тук, за да чакате следващата си жертва. Довиждане е моето сбогом. Дано не ме намерите никъде и никога. Дано не се срещнем отново. Молете се да бъде така. Молете се.

Хаха. Отивам да си правя варени яйца, защото не съм ял от векове...

There's no chicks on Jupiter!!

Светът е полудял и с него аз. Какво от това, че може да си налапаш палеца или да търкулнеш кубче на различната му страна. Всичко сме под земята, крещим, шепнем, за да не заспим. Всяка майка избира цвят на детето си и после плаче, че умира, а детето й ражда свои цветове. Чаршафите са мръсни, оцапани с вино и хайвер. Таралежът вече не събира ябълки на бодлите си, той е коминочистач и носи голяма скъсана шапка. Кашля сажди и се усмихва беззъбо на децата скакалци. Сърцата не са с големината на юмрук, а дробовете вече не се пълнят с въздух. Всеки е полудял нанякъде. Аз лично полудях към небето и то ме покри целия. Покри ме с някаква прозрачна течност, приличаща на вода, но не толкова течна. Не можах да направя нищо, дори не можах да му дам нещо в замяна. Останах неподвижен и безмълвен. Настъпих газта и колата се изстреля. Хвърчах с около 150 км/ч мърдащ единствено стъпалата си. Колата се носеше срещу мантинелата. След миг чух изкривяващата се ламарина, търкалящата се кола надолу по склона. Всеки нейн подскок усещах в гърлото. Накрая се съвзех на някаква полянка. Оказа се, че тази течност ме предпазва. Оказа се някаква защитна плазмена обвивка, пъшкул, който трябваше да изживея. Що не? Зарадвах й се, май бях безсмъртен и луд. Скачах от небостъргачи, спусках се с найлон от Мон Блан надолу. А на Еверест се качих чисто гол без кислород и си го развях. Лягах на релсите и се забавлявах докато машиниста надуваше свирката си. И веднъж, точно в момента на сблъсъка се появи Супермен, който ме спаси. Попитах го какво прави, а той ми отвърна, че няма нужда да му благодаря. Скочих от ръцете ми, а тоя идиот ме хвана отново. Носеше ме като гергьовско агне и ми разправяше как трябвало да внимавам повече. Показах му среден пръст. Супермен не ме вълнува, нито детските му фокуси. Той погледна с инфрачервения си поглед в душата ми. Видя, че съм зъл и ме остави да си троша главата. Отново бях свободен и сам. Засилих се от една скала и скочих в морето. Плувах с русалките и после танцувах с принцесата им. Тя ми каза, че съм специален и, че никога няма да ме забрави. Усмихнах се. Толкова бях развълнувам. Гъделът напираше по цялото ми тяло и после.. излезе през устата. Уригнах се. Добре, че бях под водата и просто се показаха няколко безшумни балончета. Казах й чао и, че ще й звънна. Естествено, че няма да й се обаждам. Пичовете никога не излизат с една и съща мацка 2 пъти. О, какъв пич бях аз? Толкова бях як, че ме е срам от себе си. После си пуснах новините в 8 и водещите обявиха, че НАСА признават за съществуването на извънземни. Веднъж бях с момиче от Луната, но уау, никога не съм излизал с някоя от по-крайните квартали. Юпитер ала бала. Не знаех как да стигна там, затова попитах приятеля ми Фреди, а той каза, че не е трудно. Не било друга галактика и щяло да ми е лесно. Трябвало да направя това и онова и ми даде подробно описан план. Отидох до магазина, купих си солети, прах за пране и още някои неща нужни ми за пътуването и се прибрах вкъщи. Заспах, а на сутринта започнах да сглобявам всичко по чертежите. Няколко минути по-късно бях готов. Натиснах червения бутон и се чу бум. Имаше дим навсякъде. Димът се издигна и се оказа, че съм взривил къщата си и тя е отлетяла на Юпитер. Излязох навън. Хм, бая студ е на тая планета. После започнах да умирам, защото плазменото ми облекло се втечни и падна. Оказа се, че се е базикало с мозъка ми, за да го закарам удома му. Кви ти пички на Юпитер уе, майна? Умрях.

малка домашна вакханалия

Отворих бутилката с вино, а от нея потече кръв. Странното е, че за пръв път възнамерявах да пия сам. Кръвта се изля върху ръцете ми сякаш, за да отбележи нещо ново. Не знам.

Хареса ми да гледам напоените си с червената течност ръце, да мърдам пръстите си, а отражението на лампата в плазмата да се забива в очите ми, като малки стъкълца. Хванах някаква кърпа и се избърсах, а червения цвят се вля в текстила, сякаш отрова се влива в организма на човек. Не знам дали отрових горката пачавра, но със сигурност няма да се изпере. Избърсах и бутилката, след което си налях една чаша. Не беше най-хубавото вино, което съм пил, но определено ме сгря. Не възнамерявах да се напивам, но много скоро чашата беше празна. Напълних нова и чак тогава забелязах ятото мухички около шишето. Малките хеликоптерчета се втурваха към течността и забиваха нослета в стъклената повърхност. Приличаха на стадо пияници борещи се със стъклените врати на нощните клубове или барове. Хареса ми да ги гледам как се въртолят насам-натам. За миг се почувствах в компанията на някой. Но после слязох на земята. Отново бях сам, а виното стоеше недопито. Отпих голяма глътка, а езикът ми за миг изтръпна. Мухичките усетиха могъществото ми. Аз притежавах силата да отварям и затварям бутилката с желаната от тях течност. Втурнаха се към мен и кръжаха около лицето ми, сякаш ме молят да им налея и на тях. Отказах. Не че ми се свиди, но съм малко гнуслив. Кой знае къде да си завирали малките хоботчета вчера или онзи ден...

Много скоро и втората чаша беше суха или не точно суха, но нали знаете когато останат 2-3 капки в една чаша колко много дразнят погледа. А това вино наистина е кръв. Усещам гроздето по сливиците си, цветът му ме възбужда, а топлината му ме изпотява. Понякога разбирам пияниците, а понякога хич не ги разбирам.

Паля клечка кибрит, за да е пълно опиянението ми. Обожавам миризмата. А борбата на доброто и злото в огъня ме кара да се замислям за живота и всичко, което ме убива, но всъщност ме прави по-силен. Понякога дори липсата на слънце навън ме убива. Друг път ме вали дъжд и газя до колената във вода, но не можеш да свалиш усмивката от лицето ми.

Пръстите ми отново се впиват в чашата. Устните ми. Отпивам. Гълтам. Стипцаво ми е. Искам да се плезя, да падам назад и после да ставам. Защото съм човек преди всичко......

Всъщност от час насам гледам филм на Такеши Китано. Гледайте го и вие...

Обрати

Емо(18, облечен в черни дънки, черна тениска и кецове) седи на тротоара. Около него няма никой, десният му крак подскача, а той гледа в една точка напред. Протяга ръка и взима бирата пред себе си. Надига я високо и отпива, докато сваля бутилката надолу - скача и я хвърля в земята. Гърлото й се отчупва и изхвърча на една страна, а останалата част се търкаля по паважа. Емо върви по тротоара и гледа лошо, но не поглежда никой от минувачите.

Eмo и Лили(17, руса, с дънки, тениска и кецове) се разхождат в парка. Спират, Емо придърпва Лили до себе си и я целува. Тя го прегръща и после се отдръпва бавно назад. Продължават да вървят. Смеят се.

Емо е сам в парка,(на същото място където се е случила целувката) Върви и пуши цигара. Стига някакъв мост, под който минават коли. Обляга се и пуши, гледа колите отдолу. Качва се на парапета и разперва ръце, започва да ходи напред-назад. Хвърля цигарата си, тя пада на шосето, димът се вие нагоре докато не я смачква кола. Емо застава с лице към колите и протяга крак напред, сякаш ще прави крачка. После се засмива и го връща обратно при другия. Скача назад и чува женски смях. Оглежда се. Наоколо няма никой, навежда глава, но чува смеха отново, този път по-ясно зад себе си. Обръща се и вижда Лили, която бяга и се смее. Емо тръгва след нея, но не може да я настигне. За момент я губи, после пак я вижда и отново я подгонва. Тя не спира, като от време на време се обръща. Емо започва да я настига. Малко по малко се доближава до нея, но образът й се променя. Дрехите й стават все по-мръсни, а лицето все по-бледо. На главата й се отваря рана, от която тече кръв. Смехът й преминава в плач, Емо я моли да спре. Лили се заковава на място. Емо задъхан спира и започва да върви към нея, тя се обръща към една от близките къщи и извръща лицето си към Емо. Той вижда погледа й и забързва крачка. Лили изчезва. Емо крещи. Започва да се бие по главата, заповядва й да се появи отново, но нея я няма. После вниманието му привлича къщата пред него.

Приближава се бавно, оглежда колата отпред. Тя е със счупен фар и замазана кръв по бронята. Емо стиска юмруци, в главата му звучи глас от вечерната емисия новини, съобщаващ за блъснато момиче. Гласът казва, че шофьорът който е избягал, оставил само фара си на произшествието. Емо се насочва към къщата. Диша тежко. Влиза бавно вътре и се оглежда. Вижда мъртво пияна жена на дивана, около нея се търкалят бутилки. Емо я сритва, но жената не помръдва. Вдига телефона и набира няколко цифри. На близкото шкафче има снимка на Емо като малък, прегърнал жената. Емо съобщава по телефона, че майка му е мъртво пияна и има нужда от лекарска помощ.