Judith(apc)

Ти си такова вдъхновение за мен, самата муза. Ти и твоят Бог. Благодари му за това, което ти стори. Вече знаеш, че го няма, нали?

Видях те близо до църквата, малка и замислена. Разхождаше се в паркчето и не вдигаше глава от земята. Реших да те заговоря, не знаех, че си религиозна. За теб най-важен беше Бог. Но май преобърнах представата ти. Беше трудно, но когато човек има цел, той успява. Не съм лош човек, но толкова мразя Бог, че исках всички да го мразят. Какво по-хубаво от това да накарам най-голямата му фенка да го загърби. А ти беше точно това – неговата малка сладка поклоничка. Лицето ти блесна в червено щом те заговорих, личеше си отдалеч колко си срамежлива. Не можа да обелиш и дума, но беше поласкана, защото не много мъже ти бяха обръщали внимание. Поканих те на среща, в един бар, но ти отказа, защото не обичаш шумните места. Опитах се да те навия за разходка в парка, но отново предпочете да си тръгнеш. Бях готов да те пусна срещу телефонния ти номер и така и стана. После ти се обаждах няколко пъти, докато те склоня да излезем. На първата ни среща ти изглеждаше, като вафлена коричка, желаеща да я схрускат. В същото време беше толкова обикновена. Направих се на жертва, помолих те за помощ. Християните умират да помагат, а аз само затягах примката на капана около крака ти. Още на първата среща се видя, че си заинтересована, попитах те дали ще има втора и ти поклати глава. Усмихнах се. Лукавите умират щастливи.

На втората ни среща вече беше малко по-спокойна, можех да дълбая още. Дори те накарах да се усмихнеш. Научих някои лични истории, как Бог е спасил живота на баща ти. Как цял живот ще му бъдеш благодарна. Каза ми, че всяка неделя си в църквичката. Аз се усмихнах.

Дожаля ми, май вече не исках да ти причинявам нещо такова. Докато се чудих какво да правя, минаха няколко месеца. Виждахме се все по-често. Спахме заедно доста пъти. Дори започнахме да обсъждаме преместването ти при мен. Казваше, че съм всичко за теб. Дори понякога оставаше вкъщи в неделя, вместо да отидеш на църква. Казваше, че той ще ти го прости, заради чистите ти намерения. Голяма бъркотия.

Мина още известно време, не можех да гледам, беше ме срам от себе си. Бях накарал едно невинно същество да се влюби в мен, да отрече себе си заради мен. Трябваше всичко да свърши и казах край. Казах ти, че всеки ще има ден в който да умре и да приемеш, че моят ден е този. Не исках да знам какво ще стане с теб, не исках да ме е срам. Исках да съм на сянка, да търся ако трябва следващата си жертва, която ще бъде лош човек. Не искам повече да наранявам добрите. Ти ме изгледа, не каза и дума, но дръпна синджирчето с кръста от врата си. Скъса го и го захвърли в ъгъла на стаята. Иисус още лежи там, захвърлен в ъгъла. Чака някой да му повярва и да го избави. Бях изпълнил заканата си. Бях се превърнал в животно, но късно осъзнах глупостта си. Всъщност исках просто да ти докажа, че той не съществува. И в стремежа си да те накарам да се отречеш от него, му повярвах и сега го виждам. Там в ъгъла, вътре в главата ми, говори за спасение. А къде е моето спасение? Къде е твоят Бог сега? Забрави го...

Светотата ти те изостави, майната му на твоя Бог. Майната им на всички вярващи. Отне ти всичко, което имаше – малкото си сърчице. Отне ти мен. Това ли е добрият господар. Моли му се сега, моли го да се върна, но аз знам, че това няма да се случи. Ти също. Може би затова се самоуби. Той те прибра, направи го заради теб...благодари му за това което ти стори!

тиктакам и раста

Нещо, което ще довърша утре. Или никога няма да докосна отново. Защото нямам музиката - нужна, за да го направя.

Шум в ушите, калинките по пръстите ми изгарят в мига, в който разтворят крилата си. На тяхно място ми се образуват лишеи и танцуват в чест на тишината. Май по-скоро се молят за дъжд, като индианец, около огъня. Царевицата на полето е генно-модифицирана, напоена с тор и подготвя себе си, да бъде изядена от току що роденото теле. Пръстите ми политат, а очите ми ги следват по петите. Тръгнал съм, да се спасявам. Докато вървях насам, срещнах какви ли не хора. Едни продаваха цветя, други вестници, а трети бяха обикновени минувачи. Толкова интересно, толкова пълно с мен и мед. Липсва само масълце върху филия, кантон и 3 кила ракия. Някой би казал, че си освобождавам мозъка, но аз го затварям все повече в себе си и докато това се случва, някой навън умира, някой го изнасилват, някой пикае на улицата. Полицай с пистолет насочен в слепоочието на крадец, крещи. Висок младеж целува ниско маце. Обратното. Жълт кантарион бива опрашен от пчела, и пак се връщаме на меда. Гном облечен в полином и малка черна поличка върти усещанията си и гадае, за да сподели надеждите си с околността. Никога не съм виждал небето, обади се едно сляпо момченце. Аз му казах, че е синьо. То ме попита какво е синьо? Почувствах се неудобно, как да му обясня? Затова му подадох купа с вода, казах му че синьо е морето, а той потопи ръката си във водата. Усмихна се. Каза ми, че не иска да знае какво е червено. Разсмяхме се. Бях готов да включа котлона и да допра ръката му в него, за да разбере за червеното. Но червеното не е само огън и разрушение, то е и любов, а любовта е хубаво нещо. Едно от най-хубавите неща на света е да знаеш, че обичаш. Също е хубаво да знаеш и кого обичаш, а аз знам и двете. Сигурно това ме прави щастлив и ми лепва усмивката на лицето от време на време. Знам, че моето момиче е там и е щастлива, защото е свободна. Съобщения от миналото лято, стоплящи зимата в мен. Нищо, че съм сам, нищо, че понякога искам да дълбая в земята, да се заровя и да не ме намерят. Май само надеждата подхранва всичко тва, надеждата че ще намеря друга красотичка, като нея, или светулката ми ще се върне. Женските не могат да летят, те лазят, като червеи. Значи ли, че ще чакам дълго? Все едно...

Представям източната част, яко реге, а Джа(х) не дава знак. Иска си митото, не мога да ги разбера тези богове, уж за тях интелектуалната собственост е много по важна от материалната. Изчистване, нещо като да се нагълташ с хапчета против запек. А веднъж ме арестуваха за притежание на наркотици, после настана голям смях, защото т.н. амфети всъщност бяха точно такива хапчета. Добре, че беше още ден, когато излязох и не бях изпуснал много от представлението на слънцето. Бях малък и зелен, бях неопетнен, а сега? Сега съм сам, живея на ръба на възможностите си и гледам често през прозореца. Какво виждам ли? Виждам небето и когато го правя, го гледам продължително, защото знам, че натам отивам. Избирам си път, избирам посока. Вече дори усещам миризмата му, то мирише на полъх и движение, на нещо ново и чисто. Скоро ще полетя, скоро ще взема душата в ръцете си и теглото ми ще е равно на нула. Може и да тупна няколко пъти, но ще се науча. Като малък убих врабче, удавих го, защото исках да го измия от калта. Та мисълта ми е, че понякога няма лошо да си в кал, стига да си жив. А аз съм жив, доста жив. Също толкова съм човек, а изкуството в мен тиктака и расте.

Kevin

Кевин бил дете на бедни родители. Кевин обичал да строи дървения си замък. Кевин обичал и да пее под небето, докато то редува пълна Луна с половинчата. Кевин бил добро дете.

Една сутрин Кевин се събудил, а срещу него стояла майка му, която го уведомила, че днес трябва да навести баба си. Кевин обожавал малката си бабичка. Стрелнал се от леглото си, облякъл набързо някакви дрехи и слязъл да закуси. Свършил и това доста набързо и целунал майка си за чао. Затръшнал вратата зад себе си и продължил пеш. Баба му живяла наблизо, баба му била полякиня. Кевин вървял по тротоара и наблюдавал как се редуват къщите. Наблюдавал хората и си свирукал популярна мелодия. Кевин стигнал къщата на баба си. Тя била с голяма веранда и много цветя. От цветята се носил аромат на пролет, наоколо жужали пчелички, носили се пеперуди. Вятърът тихо повявал и допринасял за романтичната обстановка. Кевин влязъл в къщата и потърсил гласово баба си, но тя не отговорила. Той влязъл по-навътре и намерил малката си бабичка просната на земята. Кевин се стреснал, помислил че баба му е мъртва. От писъците му, старата жена се събудила. Оказало се, че е заспала докато е правила коремни преси. Прегърнала детето и му обяснила всичко. Кевин се успокоил, а баба му направила мляко с какао. Намазала му филия с домашна едро-смляна лютеница и седнала до него. Започнала да му разказва история, за войник който станал принц благодарение на едно огниво. Кевин се засмял и казал, че знае тази история. Тогава баба му казала да стане. Кевин се изправил и тя го повела за ръката, качили се по стълбите нагоре в старата къща. Стигнали до тавана и там бабичката извадила някакъв голям сандък. Обяснила на Кевин, че в този сандък се крият всички вълшебства и приказки на земята. Кевин се зарадвал и поискал да го отворят. Баба му го предупредила, че може да е опасно. Все пак във всички приказки има зли сили, които може да застрашат животите им. Кевин се замислил, казал че всъщност е по-добре да не пипат сандъка. Тогава баба му се засмяла и го целунала по бузата. Свалила ключ от врата си и го завързала на врата на Кевин. Казала му че заслужава този ключ и че той е новият пазител на приказките. Кевин се зарадвал, но в този миг баба му се превърнала на прах. Минорни мелодии, пиано, Кевин плачел, но сълзите не върнали баба му. Тогава той се взел в ръце и решил, че трябва да изпълни задачата си подобаващо. От праха се показала малка пеперуда, отупала се и излетяла. Влязла в сандъка през отвора на ключалката. Кевин наблюдавал случилото се и не знаел какво трябва да направи. После останалия прах се разнесъл из къщата и когато се докоснел до пода, от мястото пониквали чудни слънчогледи. Кевин се стреснал и избягал. Разказал за случилото се на майка си, но тя му казала че е сънувал, че баба му е починала още преди да се роди. Кевин изпаднал в паника. Паметта му си играела с него. Върнал се в къщата, за да провери дали не бълнува, но всичко си било там - слънчогледите, пчелите, цветята, пеперудите и сандъка. Кевин бил прекалено шокиран, за да говори и спестил по-нататъшното описание. Събрал смелост и решил да отвори сандъка, за да намери отговорите на въпросите от главата му. Може би пеперудата, която излетя от праха на баба му, ще знае за какво става въпрос. Кевин се качил на тавана и отворил сандъка, но той бил празен. Момчето се разплакало, оказало се че всичко е плод на въображението му. Кевин е луд. След няколко секунди на тавана се качил мъж с бухалка, който се разкрещял „крадец, крадец“ и спукал малкия кучи син от бой. Кевин е в болницата. Кевин е обграден от бели, меки стени. Кевин е добро дете. Кевин е на 34 години.

-Do you want us to be friends? - Ignore!

Днес е като вчера, същия брой нови приятели във фейсбук, същия брой посещения в блога. Безлични подробности, които се блъскат в плоскостта на мозъка ми и той ги приема за миродавни. Хиляди сияйни слънца на прозореца ми, хиляди погледи втренчени в мен, сякаш от мен зависи бъдещето на всички. И аз дърпам завесите, казвам им да изпушат една трева. После се чудя що всички ме зарязват, а ето, че получих отговора – аз съм лош човек. Не държа на приятелите си, защото в днешно време се смята, че за да държиш на някой трябва да му подгряваш ухото от разговори по телефона. Преувеличавам естествено, но съм нагнетен. Аз не съм такъв, бе! Не ми се занимава с никой, не искам никой в живота си, до момента в който не поискам някой. Взимам си каквото ми се предлага, живея както си искам, не ме интересуват чуждите рингтони. Кинг конг е във въображението, целувките са след това. После си лягам и някой си мисли, че съм му длъжен, ама е сбъркал. Всичко, което ограничава е далеч от свободата, съответно и аз съм далеч. И ако изтъркани фрази определят творческото ви мислене, закво мислите въобще? Вземете си 5 книжки с цитати на световно известни педофили и педали, живяли през 18 и 19 век и ще имате страхотен живот.. няма що..

Твърде късно, всичко си отиде, приятелството също. Сега ще живея без приятели. Ще ям квото си сготвя. Ще се разхождам сам по улиците и ще си говоря сам. Ще бъда един от онези луди, които са безумно щастливи от цветовете на дъгата и споделят радостта си само със себе си. Защото не са вдигнали телефона, за да предотвратят самотата си. Не са надеждни, не са икономически изгодни, не са нищо повече от хора. Едни изоставени техници на безпомощност. Килограми философия изсипана в гърлото на орхидея. Неподредена и невярваща. Земята е слаба с подобни разсъждения, мамка му! Хората са слаби, защо трябва така да прекратяваме нещо, което сме изграждали с години. Мамка ви, хора! Шибаните ви депресии, шибаните ви комплекси, заврете си ги. Порастнете.

Нямам пари за психолог. Нямам и желание.

irreplaceable

Понякога слабите стават силни, а последните – първи. Понякога съдбата се обръща, не знам дали зависи само от решенията, които взимаш или пътеките, по които поемаш. Вярваш ли ми?

Ревността вали върху мен и попива във вените ми. Стоя на слънце с надеждата, всичко да се изпари, но то не успява да ме стопли. Нищо не успява да ме стопли. Въздухът е бърз и напомня на вятър, но вятър няма, защото движението е забранено. Дишам, хубаво е когато чуваш и усещаш всяко твое трепване. Когато забелязваш настръхналата си кожа и се поддадеш на вълните от възбуда. Хубаво е да си жив. Да се събудиш сутрин и да избършеш слюнката от бузата си, да се стрелнеш към банята и да погледнеш полу-заспалото си лице в огледалото. Да знаеш, че днес е поредния ден в който може да умреш, но и да живееш. Усмихваш се на себе си, буташ четката за зъби в устата си и отброяваш 3 минути търкане. После се връщаш в стаята си и пускаш някоя от скелетън песните си. Унасяш се в припева, вълните те носят другаде. Събуждаш се във въображаемия си свят, а дори още не си пил кафе. Всъщност аз нямам нужда от кафе, нямам нужда от сутришната цигара, за да се събудя. Често хората ме питат за какво живея. Май нямам точен отговор. Мисля, че живея заради онова чувство в корема, което изпитваш, когато си доволен. Когато ти предстои нещо голямо. За онези неща които те карат да летиш, когато станеш свидетел на красивата Луна, скрита леко от облаците. Лилавото небе те прегръща, праща ти поздрави. Знам, че всичко е в главата ми, че може би живея в лъжа. Знам, че хората не се интересуват от чуждите съдби, но какво пък, аз се интересувам от хората. Не мога да открадна спомени, затова си правя мои, същото е и с мечтите. Виновен ли съм, че съм роден да ги следвам? Защото понякога се чувствам сякаш съм виновен. Слаб ли съм, че споделям всичко или точно това ми е силата? Вярвам си и така ще остане. Тепърва ще се гмуркам в приказката си. Тепърва ще летя. Независимост. Ще запаля огънчето си, ще горя и ще се стопля. Огънят пречиства, водата разводнява. Един ден лошото ще се изпари и аз ще бъда добър, точно колкото заслужавам. Ще спра да изнасилвам близките си, ще съм чист и красив, ще съм ангел. Но дотогава съм черен, съм гарван. Дотогава ще унищожавам за удоволствие и няма да има място за вина. Всичко започва от раждането на слънцето. Аз съм слънцето. Родих се. Стопявам се от подигравки. Стопявам се от погледите и изчезвам танцувайки. Смея се на всичко чуждо, аз съм цвете, аз съм нощта. Всичко е толкова красиво, всичко е толкова истинско. Изживявам го сякаш съм си инжектирал наркотик, но всъщност няма капка химия по вените ми, никога няма да има, защото съм истински. Убивам болката със затварянето на очите си. Аз съм по-силен от заблудите ви, по-силен от страховете ви, не мога да бъда заместен, дори и от морфина. Колкото и да увеличаваш дозите, колкото и да бягаш. Не мога да бъда заместен. Нищета и утеха. Дори студен светя, дори вледенен съм по-топъл от всичко познато. Аз съм майката и бащата, от мен произлиза всичко. Да ме предадеш е смъртен грях, отиваш в ада. Можеш ли да изтриеш белезите ми? Не позна.

I swear

Повярвай ми – заспивам. И не искам да те срещам там. Повярвай ми - отивам. Ти си дяволът ...

Пердето се спуска и ми пречи да видя отвън. До него лети прилеп, но всъщност не помръдва, защото е вързан за стената. Отстрани ги изпива огледалото, облъчва ги и поема същността им. Ако тази летяща мишка помръдне още малко напред, ще се блъсне в шкафчетата на стената. Те от своя страна са пълни с всякакви глупости, най-вече книги и торбички за смет, защото когато си студент имаш доста боклук и книги за четене. До тях стои гардеробът, който ухае на старо и напомня на годините, когато академията е отворила за пръв път врати. Малко по-встрани съм аз, полегнал на леглото чиято пружина едва ме повдига от земята. Боли ме гърба от това легло, изгърбен съм и не се наспивам, но съм щастлив във тази малка стая проядена от мухъл и старост. По стената им рисунки, някои мои, други чужди. Има и надписи, които ми напомнят за хубавите вечери с хората, които са ги оставили. После следва и плакатът на Хамлет, чиято уста е оцапана с кръв, лицето му изядено сякаш е зомби. В ръцете си държи черепа на Йорик, от който тече червената телесна течност. И всичко е някак осеяно със стикерчета на нескуик. Не звучи много като атмосфера, в която можеш да се стимулираш и да напишеш шедьовър. Затова все още не съм написал шедьовър, но ще го направя, един ден, когато всички започнем да мислим положително, и когато човекът до мен ще ми вярва. А дотогава... ще си пея.

Последствия.

Всичко се върти. Всичко тече. Всичко е толкова много и толкова малко. Не искам да се гмуркам повече в съзнанието си.

Искам бисквити с фъстъчен крем или палачинки.

Но получавам шизофрения. Разбивам улици и скамейки. Разбивам няколко живота на нормални хора, защото си въобразявам, че искат да ме убият. После тя ми казва „заклевам се, не съм дяволът“. Не мога да й повярвам, след всичко което преживях. След всичко, което видях от нея. Тя е толкова добра и всеотдайна. Грижлива, усмихната, любвеобвилна, а аз я гледах остро. Тя мрази погледът ми. Затова затварях очи и мълчах, а тя се кълнеше, че не е дяволът. Повярвах й, но тя избяга с друг, за втори път. Винаги ме е било страх да видя малките неща, да й повярвам. Явно е имало защо. Никога не оцени нещата, които правих. Фрустрацията ми заслепяваше съзнанието. Крещях и се въргалях, докато тя ми се кълнеше. Писна ми от дяволи, от хора на Луната. Хора страхуващи се от истината, бягащи от себе си. Огледалото те преследва. Аз съм Дяволът. А ти досега ми се кле, нямаше смисъл, вече го знаех. Ти си просто ангел, попаднал на неподходящо място. Който дълбае и дълбае влюбил се в неподходящия. Гледаше с уморените си очи и се опитваше да ме спасиш, обаче не успя. Прекалено е трудно, аз съм много лош човек. Аз съм утайка, демон, дявол. Оценявам помощта ти, с теб почти се самоунищожих, но явно за да изчезне подобно зло, трябва нещо по-силно, по-добро. Усещаш ли тежината на надеждата, която погреба. Усещаш ли я, защото от нея порастна дърво и вече натежава още повече. Дървото на надеждата не е леко, любимо мое същество. Дървото е гнило, като мен. Аз съм ти, осъзнаваш ли го? Кълна се, аз не съм дяволът.

Аз съм отвън, ти -отвътре

Имам стая в която държа спомените си. Има дни в които влизам в нея. Някои части от мен изтръпват, други виждат тепърва. Не знам какво усещам, и къде е това, но всичко ме води натам. Да скрия себе си и всичко изживяно в малкото помещение и да избягам, надалеч. Сякаш скривам най-скъпото си в бомбоубежище, но защо бягам? Защо ме е страх от него? Нали уж бомбоубежищата са безопасни?

И така идва утре, а след утре идва следващият ден. Продължавам да се преструвам на смел пред живите, а мъртвите виждат истинската ми същност. Аз съм страхливец, луд и циничен. Аз съм в затвор, но различен. Започва да ми омръзва от невидимите решетки, от охраната, която никога не виждам, а само усещам. Започва да ми писва от самото съществуване. Май ще сложа край...

Не вярвам в сънищата вече, не вярвам и на пророчества. Всичко ми се измени във фантазиите, вече дори анимациите не са нарисувани. Прекалено са риъл - 3де, не знам какво си. Къде живеем? При Снежанки, които увеличават бюста си и Пепеляшки с лимузини вместо тикви. А ти ядш ли печена тиква или ти е прекалено селско? Съвземи се...

Ще стигна, ще се изровя и тогава ще е спряло да вали. Пръстта под краката ми ще е мека и топла, а земята – уютна. Не съм нищо повече от малко момченце, което плаче за внимание. Не съм, но го крия и винаги ще говоря с гатанки и недомлъвки. Защото винаги вали в главата ми. И правилното нещо не винаги е това, което правя. А после ридаем или се правим на смели, защото поредният ден в моя свят не е най-приятното изживяване. Защото да бъдеш мен не е най-лесното нещо на земята. Вътре в мен е пустош. Вътре в мен е камък без постеля. Вътре в мен.. къде ли е това? После се намирам, но всъщност е празно където съм търсил. Домът ти става и мой, а кътникът ти – мой мъдрец. Живеем, но какво от това? Нали всички търсим в другия вината. И накрая ме убиваш, докато съм влюбен в теб и те мисля за спасител. Затова пиша, за да се оплача, защото това е за теб. Ти който убиваш, ти който отнемаш чуждото и се задоволяваш с чуждо нещастие. Стоя и те гледам, достатъчно смел съм да те предизвикам, да изтърпя мълчанието ти. Тишината ме убива, но ще намеря някой да ми помогне, защото трябва да знаеш как точно да я слушаш. Заключен в главата си, стоя и си мисля... но какво от това? Теб те няма, а аз съм всичко онова, което ме кара да се чувствам сякаш не съм човек. Всичко онова, което ми втълпи, защото съм преебан, точно колкото теб. Грозен съм колкото теб и съм човек колкото теб...

Абе всъщност помниш ли ме? Герой от войната, с плочки на врата. Висок, слаб, красив, с боядисана коса.

Мога само да те моля. Никога. Аз съм отвън, ти -отвътре...

I will live forever, what about you?

Бъркам в коша и вадя отверка, на кой му трябва подобен инструмент? Май на никой... забивам я в стомаха си и вадя от него парче торта. Мм вкусна тарта, казвам си. Върви в ада - чувам глас. Тортата проговори, разказва ми че Иисус и Франкенщайн са един и същ човек. Не мога да повярвам, живял съм в заблуда. Но е доста интересна теория като се замисля.

Абе, защо докато кръвта ми изтича и умирам, седя и размишлявам над подобни глупости. Дай да се захвана със смъртта. Бяла светлина, тунел, ангели, демони, всичко на куп се изсипва в съня ми и гледа през малко прозорче към болничната ми стая. Всичко е в бяло, дори боксерките ми са бели. Дано не ги изцапам, че ще стана за резил. Горя бавно и усещам как слизам надолу, но не мога да си позволя да слизам в ада, не мога и да отида в рая, след ден, като този. О, Боже, толкова се чувствам виновен. Полудявам. Сутринта запалих дъвка и когато всмуках кроасановия дим, в дробовете ми се настани насилие. Усетих липсата на кислород, усетих бунтуването на вътрешностите ми. Дъвката залепна на горната ми устна, а аз се запитах дали е достатъчно секси да се разхождам така. Една жена чу въпроса ми и ме целуна. Искаше просто да ми открадне парчето месо. Казах й, че не си го давам, то е ценно и не съм си го намерил на улицата. Тя ме погледна под вежди и изцеди 2-3 лимона в бяла, полупрозрачна кана. Разбърка и добави малко вода. Сложи захар и я изля на земята. Попита ме дали съм нормален, а аз й отвърнах „Госпожо, вие сте дама Пика“. Жената побесня, изнасили тиквите и принцовете в шахматната кутия и погълна 2 събуей сандвича на път за вкъщи. Зарадвах се на щастливия край. Обичам да ям, обичам и да бъркам в контакта, когато вали и плувам с делфините. Вдигам глава и надеждата е пред мен, с нея само се поздравяваме, иначе не сме приятели. Но бих казал, че сме добри познати, защото се усмихваме един на друг. С нея ме запозна Емо, на Зоя брат й. Той е много добър приятел, макар че съм го виждал само 2 пъти. Веднъж докато ядях банан и веднъж на улицата. Той ме подмина, но не ми се обади. Мъжете имат нужда от жени, а жените се страхуват от мишки. Зоя има хубава коса, мирише на цветя, макар че я мие само веднъж в седмицата. Искам да мачкам тревата и да я усещам между пръстите си. Да се въргалям в кал и да ме поливат с вода. Искам да мога да накарам всички да повърнат плода на познанието. Искам да видя хлебарка, как бърка в пералнята и я хваща ток. Чудо, мадоната роди!

Някога копал ли си канал? Дори като дете, за да направиш водопровод за градчето от пясък или кал. Веднъж копах, търсих смисъл, но намерих единствено проблеми. Тогава си казах, че повече няма да копая, че рицарите се раждат рицари, дори и без броня. Че белите коне им се дават по наследство. Че хората не виждат зад завесата. Няма да се доказвам на никой. Нека всеки ме вижда такъв какъвто съм или не съм. Нека светът съществува въпреки мен, нека живеем...

Обичам боза, дори със сладолед! И мога да ти кажа, че е много вкусно, дори. Обичам банички, и ако не вярваш, питай Нина!! Обичам онова пиле на Здравка. Обичам бекстрийт бойс и газ, маз и оцет срещу въшки. Усещането да ти пари на главата.. несравнимо. Обичам високите ни планини, небето синьо и Луната. Ах, как обичам Луната. Обичам хората, но и ги мразя малко. Обичам мляко с какао, пък дори и да е грозно. Обичам чай от днес...

чук и пирон - диалoг

• Вечерята ти е страхот на!
• Не започвай пак, какво ще искаш този път?
• Нищо скъпа, нищо.
• Да бе, повярвах ти, казвай направо.
• Добре де, може ли да те почукам малко?
• Не.
• Ама защо? Толкова рядко го правим.
• Тази вечер ми е малко лошо.
• Не започвай пак.
• Какво да не започвам пак, казвам ти, че ми е лошо.
• Всеки път това казваш.
• Ами съжалявам, че ние пироните си имаме тези моменти. Може би ако се поставиш веднъж на наше място и спреш да бъдеш чук, ще ме разбереш и ще спреш да мрънкаш!
• Може би съм опитвал, но ти се опитай да разбереш нас чуковете. В природата ни е да чукаме, това е изначално за нас, дори животоподдържащо.
• Животоподдържащо, хах, на баба ти дръндера.
• Ами да, виж ме, откакто съм с теб съм се съсухрил, станал съм дядо, страх ме е , че главата ми ще започне да омеква.
• Може би това трябва да стане, за да започнеш веднъж завинаги да мислиш с нея.
• Глупав ли ме наричаш.
• Наричам те чук.
• Но това не е обида.
• За мен звучи обидно.
• Да не би да бъдеш пирон е по-добре? Седиш вкъщи по цял ден, грижиш се за децата, миеш чинии и се правиш на недостъпна. Всъщност не вярвам на нищо, което кърви всеки месец, но не умира. Аз поне съм себе си.
• Себе си ли, ти си първично животно, омръзна ми от теб. По-добре отиди в гората, там ще намиреиш хиляди съмишляници. Или си намери пирон, който обича да го чукат.
• Може би точно това ще направя.
• Добре.
• Чакай, къде отиваш?
• Да си намеря чук, който не чука.
• Не, чакай! Извинявай. Моля те, спри!
• Защо да спирам, нали си толкова смел и убеден в разсъжденията си.
• Извинявай, понякога не знам какво говоря.
• За пореден път развали деня ми, благодаря ти.
• Съжалявам, че съм такъв чук. Прости ми.
• Да, може би ще ти простя, но има ли смисъл? Същото ще се повтори утре или другата седмица, в най-добрия случай след месец. Но със сигурност ще се повтори. Защо да продължаваме?
• Защото се обичаме.
• Любовта е временно понятие.
• Стига.
• Лягам си...

решавам се като задача

Решавам се като задача и се сънувам в некролог, но както и да го отлагам всичко ми е под въпрос. Нещата не намирам за катарзис, въпреки рационалността. Хищническите прояви са ми в същността. Обичам развълнуваните хълмове и идиотските им склонове. Обичам бледостта на африканските ни слонове. Където и да се събудя пак ще съм си същия и каквото и да си обуя няма връщане. Невероятно е когато е невероятно, но не разбирам ми е просто непонятно. Примерът ми е в маслината, а идеята - часовник, и заедно се получава филм, който не ви препоръчвам...
Повече любов ли има по земята, или козинката на животното е стоплила душата на поета. Той пък радостно пее под дъжда и сресва дивата си коса със скелет на скумрия. Питам се колко далеч са цветята, които гадаят съдбата на дявола. Получавам отговор от децата, които му се оказват близки приятели. Те ми казаха, че цветята са там където ги потърся, защото всъщност те не притежават физически облик и могат да се преобразят във всичко, където и когато са нужни. Затова ги поисках пред мен и децата се превърнаха в цветя, тоест цветята се вселиха в децата. Очите им станаха бледозелени и яркочервени едновременно, от време на време мигаха в синхрон и имаха претенции кой цвят да преобладава. Мина дълго време докато осъзная какво всъщност трябваше да правя, но се осъзнах! Казах им да ми разкажат съдбата, а те ми казаха да си гледам работата. Взех едно от децата и му извадих очите и езика, то престана да съществува, а аз се усмихнах. Другите се уплашиха и ми разказаха за съдбата ми. Не бях доволен. Прекалено скоро ми се стори, че ще умра, а те ми казаха, че все някога трябва да умра. Аз им отговорих уклончиво и те изчезнаха. Не бях доволен. Разстроих се.
Решавам се като задача, но съм всъщност монолог. И куклата, която ме играе и решава се оказва Бог.  Но аз не съм готов за него. Готов е синоним. И въпреки, че не желая аз живея в акроним. Възбуждам се от святото и ме е гнус от тоалетни принадлежности. Бодувам вътре в блатото и умирам в стих от дим.

Ю.

Ако Мойсей трябваше днес да извежда юдеите от Египет и да ги спасява от робство, то най-вероятно Бог първо щеше да изключи кабелната на египтяните. Ако това не ги склони, щеше да изключи интернета им, а накрая и тока. Ако им спре водата, то те най-вероятно ще замиришат на жаби и напълно ще се възпроизведе проклятието с валящите от небето крякащи твари. Но като цяло сме щастливи, че всичко онова не се случва днес. И че Мойсей няма да се лута 40 години из пустинята, за да изтрие робското самосъзнание от народа си. Обаче всичко това СЕ случва днес, но не в пустинята, а в България и народът е български. Ние сме на половината път, вече 21 години се лутаме из "пустинята" на демокрацията и може би след още толкова ще стигнем до Ханаан. Ще изтрием робското си самосъзнание и няма да позволяваме да ни управляват хора, като ББ и ТЖ. Но засега си го позволяваме ежедневно, та дори им пляскаме. Сякаш отново се страхуваме от фашистите, а тях отдавна ги няма. Да работиш не е спасение и хората не се раждат, за да работят. Трудът е може би най-хубавото и полезно нещо на земята, но хайде да не прекаляваме, драги комуняги, долни. И ще дойде най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен. Дойде, но ни трябва време, за да се осъзнаем, аз ще чакам, не знам за вас...
И сега ще ви разкажа една поучителна история.
Живял някога един космонавт. Той бил изключително красив, но в същото време скромен, единствената му мечта била да се докосне до звездите. За жалост бил роден по време, когато хората още не са кацали на Луната и не са осъществили първото около-орбитно пътуване. Живял в една комунистическа страна, която всъщност била конфедерация от много страни и хубавото на тази страна било, че тя непрекъснато се състезавала с друга страна, за господството над света. Та това постоянно ги карало да се опитват да завладеят космоса преди другите. Пращали банани в орбита, кучета, маймуни да върнат бананите. ПО този начин нашият космонавт постепенно се доближавал до мечтата си. Той всъщност просто си тренирал, а от него се изисквало да бъде най-добрият сред колегите си и да бъде достатъчно луд, за да поеме по пътя на кучетата и бананите. Космонавтът бил такъв човек, че поел ръката, която му подали и тръгнал оше на първата самоубийствена мисия, която му предложили. Обиколил земята, за не знам колко време, но той е първият човек летял окото орбитата й, не знам дали в космоса, защото казват, че вече самолетите летят на такава височина, каквато е летял той. Но този космонавт е изпълнил мечтата си, умрял е щастлив. Да, той по-късно умира, защото е убит от правителството. Всъщност какво се случва. Ами след като каца в спасителната си капсула, една баба го вижда и оттам започва допирът му с гражданите на конфедерацията. Той става нещо като тийн идол, като поп звезда, обичана от малки и големи. Човекът е имал прекалено голямо влияние над народа и за да спре това нещо, просто свалят самолета му, на една тренировка. КОмуняги.. не трябва да има никой над великия лидер. Няма да се учудя ако скоро започнат да измират някакви хора, които са скочили над рейтинга на Бойко...

Прозрачност

Прозрачност. Случвало ли ти се е да се събудиш в спомен. Да живееш няколко живота в сънища и когато отвориш очите си да осъзнаеш, че мислиш за нещо порочно, което ти се е случило. И изведнъж настроението от сънищата се стапя, клепачите ти разчупват засъхналите сълзи и се разбиваш на парченца. Денят ти става черен и нямаш желание да го изживееш, но знаеш че съдбата ти е приготвила нещо специално. Затова просто преглъщаш и влизаш в банята. Миеш лицето си, зъбите, поглеждаш в огледалото и виждаш един мим, безмълвен и тъжен. Невидим за човечеството, потънало в егоистичното си ежедневие. Знаеш, че има хора на които им пука, но недостатъчно. И след като свършиш с нещата в банята, излизаш и се чувстваш още по-празен, защото току що си свършил задачите си за деня. А от него остават часове, докато заспиш. Тъжно, но факт. Може би ще се обадиш на някого, може би ще почетеш книга, или ще гледаш някой филм. Само, че аз няма на кого да се обадя, книгите спряха да ми бъдат интересни, а на филмите заспивам. Не се чувствам самотен, защото съм обкръжен от хора, но се чувствам сам, защото хората са прозрачни.
Вчера ми казаха, че съм романтик, защото когато романтиците пишели всичко било "Аз, аз, аз". Значи и Нирвана са романтична банда, защото техните песни са "аз, аз, аз". Нямам нищо против, в редиците на романтиците влизат толкова големи имена, че дори ми е приятно. После Пегас полита нагоре и там където беше стъпил изниква извор. Изворът ме измива, чудно е да си син на боговете. А облаците ми крещят, опитват се да ме събудят, защото съм се унесъл. Уморен съм, от цялото тичане, скачане, хвърляне на дискове и всякакви подобни. На моменти не ми се живее, в други искам да убия всички и да си живея сам, а в трети обичам всичко и всички. И после вали и измива всичко, сякаш, за да изтрие греховете, за да светне земята и когато изгрее слънцето да се усмихнем всички заедно. Минали са няколко часа откакто се събудих и вече затварям очи. Нека вали, нека измие и мен, нека ме отнесе в гроба, дори! А в песента се пееше, че те обичам и че всичко ще е розово. И името ми не е Червен, нито Зелен. Познай името ми, познай лицето ми. Ти май беше портокаловото момиче, което се обели пред мен, а аз изядох плода. После всичко свърши и започна отначало, а аз не постъпих по различен начин. Сега е късно да връщам взетото, късно е да си взимам отнетото. Оранжеви неща. Безцветни въпроси. Кафеви отговори. А дъждът ни го отне, снегът ни го върна. Есента дойде. Ти отиде другаде, той мисли ли за мен, както аз го мразя? Чаят смени бирата. Пия витамини и си мисля, че ще излекуват сърцето ми, което отдавна не е счупената ваза. По-скоро прилича на бял дроб след 50 години пушене. Каша, но не бебешка, а от онези, които се получават без да искаш и изхвърляш в кенефа. Бяла терапия, бяла тишина, рапсодия в бяло, искам белия фаянс да ми бъде покровител. Бялата техника ми е слуга. Сън, мечта, змия ме изяде пред деветата врата. Защо се спрях там ли? Нещо ме извика отвътре, каза ми "Деяне, ела!" И аз отидох, но не стигнах. Той мисли ли за мен? А ти мислиш ли за мен? Или аз мисля за себе си прекалено много, затова за да има равновесие на земята, никой друг не го прави...
Седем века, писна ми да живея, защо трябва да съм безсмъртен, защо духът ми обикаля земята всяка вечер, защо ми разказва какво е видял, писна ми от това тегло. А можеше да щракам с пръсти на чалга песни и да си друсам гъза с усмивка. Подяволите, това е проклятие! Инжектирай ме с любов, инжектирай ме с нафталин, инжектирай нещо!!!
Искам себе си да върна, искам да се прегърна, искам...
и трите ми желания свършиха, духът се сви в лампата си и изчезна.

дъжд по прозореца и още нещо

Всеки има своите борби, and so do I. И докато едни се борят за хляба си, други за живота си, аз се опитвам да се докажа, дали на вас или на себе си, все още не съм решил. Не се чувствам като автор или човек, който прави нещо, което би се харесало, но адски се надявам точно това да стане. В смисъл това, което правя да има смисъл. Мм, не се надявам на чудеса, дори най-близките ми хора не харесват и половината от нещата в този блог. Но някак си после разбирам, че те не са ми толкова близки и въпреки това, че са били много време с мен, не ме познават. Всъщност много рядко се чувствам така сякаш някой ме познава. В повечето случаи успявам доста добре да заблудя събеседника. Или ме мислят за доста тъп, или за някакъв капацитет голям, а аз съм някъде посредата. Толкова много неща има още да науча и в същото време знам доста, така че се изпращам на някаква средна позиция в таблицата. Всъщност не знам защо го правя, никой не ме кара да пиша тези глупости, точно обратното – карат ме да пиша други глупости, а аз се занимавам с това. Май обичам да споделям единствено с белия лист, което пък ме изпраща при един куп самотни малоумници, които са се нарекли писатели... или някой друг ги е нарекъл.

Трябва да си измисля късометражен филм. Днес имахме пичинг сесия, която убий ме, не знам как да обясня какво точно означава. Та занасяме си проектите на късометражни филми и купчина старци или застаряващи чичковци ни казват, дали може да се снима и бла-бла. Та влизам аз, напълно несигурен в себе си, не знам какво ще ми кажат, абсолютна нула в главата ми. Историята ми е за няколко пингвина които се свалят с камъчета и няколко човека, които правят същото. Звучи малоумно, но интересно. И те ми казаха, че е напълно неснимаемо, никой режисьор от втори курс няма да иска да го снима. Но Айзенщайнския монтаж е много добър и историята е интересна и симпатична. И аз стоя насреща и се питам, ама защо трябва някой да го снима, след като аз не работя с режисьор и трябва да ми оценят единствено синопсиса, който съм предал. Но естествено мълча, защото капацитетите са те... И ето ме сега, стоя и се чудя за какво да пиша. Дали за поредния сериен убиец, защото явно това са снимаемите история. Или пък за някоя съвсем изпушила случка. Както и да е, хванал съм се на хорото и трябва да се съобразявам с техните правила. А се чувствах толкова свободен без режисьор. Някои от комисията не обелиха и дума, единственото което правиха беше да ме оценят по татуировките. Благодаря им, заради хора като тях най-вероятно киното ни умира. Мм май съм прекалено краен. Всъщност са прави, къде ще намерят пингвини, че да ги снимат. Можем да облечем няколко актьори в пингвински костюми и да ги повъргаляме из сцената, но тогава ще стане пошло. Май предпочитам да си легна, но съм спал следобед и няма да заспя. Какво да сторя?

Обичам бисквити с фъстъчен крем, даже обожавам, но свършиха!! Жалко, че хората не понасят дъжд, сега наистина би ми дошла добре една есенна разходка в дъжда.

спазвай дистанция от мен

Захвърлих калинката в боклука, заедно с фалшивите си мечти и спомени. Хах, колко беше лесно. И сега виж живота ми, виждаш ли боклука? Не, нали? Изхвърлих го. От днес съм вече нов, за стотен път започвам отначало, градя цялото си тяло и не знам върху каква основа. Дали да ползвам него за такава или душата си? Опитвам се да усетя нещо, докато те гледам в очите, но „нема нищо“. Празен съм, като диня без вътрешност, оставиха ми само семките. И аз от време на време ги разхождам, за да видят и те свят. Мислех си, че ако ги изсуша и ги посадя, от тях ще изникне друга диня и аз ще й открадна вътрешността, но на практика не се получи така. Посадих ги и докато чаках с нетърпение да поникне нещо, мина някакъв човек и ме смачка, счупих се и изсъхнах. Разложих се в пръстта и новия плод ме пое в себе си. Сам паднах в капана си, вместо той да стане част от мен, аз съм част от него. И сега ми е някак непълноценно и празно. Обсебен съм от себе си, егоцентрик, порочен кръг от фантазии на прах и малко сланина.
После отидох до магазина и видях как точно пред него стои една от онези гнусни чистачки на града тип циганки и яде мазно и нагло луканка. Без да я реже, сякаш хруска вафла. И се присетих за гладните дечица в Африка. После се сетих за Боно и си представих как заснемам тази циганка и му я прожектирам. Хаха, горкия човек сигурно би се разплакал при вида на тази бедна африканска майка нагъваща луканка. После циганката си отвори консерва със сардини и започна да ги пъха една по една в устата си. Много съжалих, че нямам камера, а тази на телефона ми е стара и не дотам добра. Тръгнах бързо да издирвам камера, но на втората крачка ме спъна една хлебарка. Каза ми, че това което смятам да направя не е правилно. Аз й се изсмях, казах й да се грижи за собствената си душа. После докато се изправях и затичвах наново се зачудих дали хлебарките всъщност нямат 2 души, тъй като със сигурност има 2 мозъка. Едно, две, три - джойнта запали.. забравих си мисълта. Говорих за някакви калинки, обаче калинката излетя и само ми показа в каква посока е следващата ми любов. Тръгнах натам и хлебарката пак ме спъна, каза ми, че правя голяма грешка.  Стъпках я и после се сетих за циганката. Върнах се, стъпках и нея и тръгнах да диря любовта. Вървях няколко дни, но ожаднях и се спрях на една чешма. Оказа се, че чешмата е частна и за да пия, трябва да работя 7 години за собственика. Работата беше страшна, но да умра от жажда ми се стори по-страшно. Затова изпих няколкото глътки, които ми дадоха и се хванах на работа. Трябваше 7 години да бутам един камък нагоре по склона, а стигна ли горе трябваше да го търкулвам надолу, за да видя колко далеч ще стигне. Оказа се, че типовете са някакви учени които изследват зависимостите между наклона и камъка и земното притегляне и колко точно сила трябва да му приложа, за да отиде еди къде си и тогава колко другата сила му противодейства. Физици, иди ги разбери. Тъй като не разбирах от цифри, просто си бутах и така 7 години. Брад Пит в Тибет, не изглеждаше толкова зле колкото аз накрая, но се измъкнах, дори ми дадоха шишенце с вода за изпът. И тръгнах да диря любовта, накрая намерих някаква жена. Скелет на жена, покрита с паяжина. В джоба на роклята й имаше бележка. Там пишеше „чаках те, но дойде смъртта и ме отне от теб“.  Почувствах се ограбен, измамен и какво ли не. За пореден път жена ме зарязва, заради някой друг. Започнах да се чудя какво ми е, погледнах се в огледалото и видях пъпките на лицето ми. Реших, че проблемът е в тях, но след като изчезнаха проблемите продължиха. Погледнах се в огледалото повторно и видях, че вече нямам глава. Сложих си клечка със захарен памук наместо глава и тръгнах да диря любовта. Докато с обърна и няколко деца бяха изяли памука, останах само с клечка. Реших, че е удачно да сложа няколко геврека за фасон на клечката и наистина ми се получи добре. Много скоро съдбата на памука последва и гевреците. Тогава просто отсякох главата на първия срещнат и я забих на клечката. Мислч, че тогава за 1 път ми обърнаха внимание от доста време. Една жена дойде и ми каза, че имам секси скули и иска да ме има. Отговорих й, че няма как да ме има, но в крайна сметка й продадох скулите. И ако всичко дотук почти няма смисъл, то със сигурност има много подсмисъл. Защото аз все още диря, но не намирам. Защото всичко е въздух, дори думите ми са излишен въздух. Защото нямам търпение да се спася. Защото са чужди всички слова, които използвам. Всичко е казано. Всичко е безкрайно понятие, което само се ограничава погледнто през призмата на нашия свят. Искам някак си да спазваш дистанция от мен. Не искам да намаля рязко и да се сблъскаме. Искам, не искам всичко изтича през тоалетната.

трудно се намира добра жена

Виждам те. Вървиш надолу по улицата с торби в ръцете. Сама си, стичаш се като мед по кожата ми, но си отиваш. Далеч си. Дори не подозираш, че ме има, а аз те подозирам. Защото най-големият ми страх е свързан с теб. Харесва ми да ме преследваш в съзнанието ми, да те сънувам, да те гледам, когато си с гръб към мен. После се обръщаш и ме побиват тръпки. Най-големият ми страх - да те гледам в очите и да не знам какво да кажа, да те пусна да си отидеш и ти да се върнеш, а мен да ме няма. Да ме преследваш като призрак в сънищата ми. Страх ме е от несподелените чувства. А по всичко изглежда, че говориш езика ми и заедно не бихме се изгубили в превода. Жалко, че няма думи между нас, няма докосване, нито усмивки. Сякаш сме два свята, които знаят, че един ден ще се обединят, но не смеят да го сторят, преди да почувстват, че моментът е настъпил.
Не си единствената, дори си като много други, но дъждът сякаш избира да върви след теб, а слънцето ти свети, за да виждаш, докато твориш. Не, не, ще си отворя очите и ще изчезнеш, но сега си толкова.. моя. Трябва да се съвзема вече, да отида до тоалетна, да пусна една вода и да си напиша домашната. Знам какво ще ми кажеш, знам и точно как ще ме погледнеш. По дяволите, колко те харесвам! Защо си само в главата ми? Защо някой не ми удари шамар? Искам да се съвзема, или пък не искам...
Трудно се намира добра жена.

ужас и пластмаса

Фрустриран стоя на брега на реката, мисля си, че ще вали. Ще вали, когато потъна и тогава всичко ще бъде в кал. Ковчегът ми - бял, ще дълбае земята, а аз ще заспя в нощта. Защото всичко ще бъде тъмно и звездите ще бъдат в траур, и ще мълчат - малък край на света, малък потоп от цветя. После ще летя, все едно цял живот съм лазил, няма да искам да стъпя на земята отново. Няма да спирам, защото ще имам избор. Ще бъда господар на себе си, защото тук не съм успял. Ще бъда висок колкото скала и дълбок като солено езеро. Ще бъда всичко, което тук не ми изнася и ще се крия в миша дупка, когато спре да ми понася. Ще бъда част от нещо хубаво, може би нещо лилаво. Ще пия коктейли с бира, ще ми се усмихват и аз ще се усмихвам, също. Лицето ми ще е лъчезарно, ръцете ми - нежни, а краката ми ще бъдат игриви. Животните ще са ми приятели, растенията - роднини, също като приказка в рамките на реалността и реалност по-красива от приказка. Все още животът не е намерил начин да ме убие. Прекалено съм жилав. Жена и деца нямам, едва ли ще имам, като се има предвид природата на духа ми, Куршумите ехтят покрай мен и се забиват в стената отзад. Кокошки, петли, таласъми, всички са на моя страна. Невъзможни неща няма и всеки може да направи всичко, не просто от любов, а с желание. Прекалено хубаво ли звучи? Ами, не е, всичко е възможно тук и сега, но хората са прекалено страхливи, за да си го представят, а какво остава да го направят. Искам си леглото от лилии, искам да яздя лъвовете и да пея. Искам да летя като стрела и да се стичам като вода, докато се слея с реката. Хаха. Господар на вселената, а всъщност съм едно хлапе, клатушкащо се на леглото си и тананикащо песен. Проблемите не съществуват, имам си глава на раменете, имам си всички нужни органи и съм жив. Себеконтролът ми е най-великото оръжие и с него убивам демони, хлебарки и малки,сладки зайчета.
Фрустрация на брега на реката. А беше толкова специален, имаше таланта да ме караш да се чувствам като боклук. В какво се превърнахме? Пепел отнесена от водата. Потънала бутилка н дъното на океана, с писмо, което никога няма да бъде прочетено, един тъжен Титаник, една песен без край. Ужас и пластмаса.