светулка

Аз не съм човек, който се превръща във вълк, аз съм вълк превръщащ се в човек. И ако от сега нямате търпение, защо ме чакате?
Понякога заставам на брега върху железния си кон, вдигам дървения меч във въздуха и чакам някое морско чудовище да излезе от водата. Идват единствено вълни, превръщат се в пяна и потъват в пясъка - цял ден и цяла нощ. После си тръгвам, а след мен остават единствено следите от колела. Аз не съм воин, не съм и страхливец, но когато чудовищата не искат да излязат изпод леглото ти, за какво ти е да ги чакаш. Нося си дървения меч навсякъде. Нямам шлем, нямам броня и ризница, но си имам мечтите и те не са малки.
А гласът ми излиза, като дух от бутилка. Спира се високо във въздуха и застива така, сякаш си има тяло, сякаш има и образ, но няма. Той е от онези неща, които просто звучат и не хаят.
Когато го чуят, монахините отварят обятията си и аз засиявам. Посрещат ме в манастира си, сякаш съм божият син. Не съм, аз съм светулка и когато сключа ръце и скрия очите си изгрява денят.
Търся своята женска, но в света на светулките е малко по-трудно. Мъжките летим, женските пълзят, живеем в различни реалности, в различни измерения, а за да оцелеем трябва да паднем на земята, като комети и да се запознаем с представите им. Ще й начертая послание от светлина в небето, дано да го види и да ме извика. Дано да може да разчита светлината.
Никой не вижда небето заради високите небостъргачи. Те остъргват синьото от повърхността му и го изсипват на дребни капки. После му викат дъжд и се пазят от него с големи чадъри. Дъждът няма да ви опари. Сивотата, която остава след себе си, да.
Удрям се в земята, като мед върху мида. Заспивам. Облягам ухо на асфалта и се ослушвам за каналните водорасли, за животните, които пируват в канализацията и необезспокоявани от никого пеят пиянски песни за русалки. Те са онези забравени от бога пирати, които отдавна не плават, но не могат да се отдалечат от водата, затова живеят там, където тя не спира. Хвърлили са последната си котва, а тя изглежда е отплавала, заедно с надеждата.
Стичам се право в устата ти, отвисоко и отдалеч.
А някога плувах в косата ти, завивах се с нея и си избърсвах устата след ядене. Нима спряхме да светим? Или като урагани отнесохме къщите си в различни посоки?
Не вярвам в прераждането, но вярвам, че можем да се построим наново.
Ще си издигна къща върху опашката на бял кит и ще плувам цял живот.