разхождам се с паяците

Живея с паяци. Тиха компания са, създават идеалната атмосфера за един писател.

Стоя в празната ти стая и чакам да влезе малко хладен въздух през прозореца. Юли и Август са задушни в Бургас, но от онзи лепкав, влажен задух. Наблюдавам те. А ти стоиш пред огледалото и ми разказваш новите си сънища, новите си дни, показваш новите си дрехи, новите си чувства, усмихваш ми се, като непозната. Мисля, че след малко трябва да си тръгвам и няма да те видя отново. Включваш щепсела в контакта. Издухваш ме със сешоара, сякаш съм влагата в косата ти. Държа се за корените, но не след дълго се отказвам, разпервам криле и отлитам, без да ти махвам за чао. Не понасяш сълзите ми, ами няма да ги видиш и толкова. Покажи ми, че не ти пука, за да се обърна по-лесно, за да не напиша и дума. После разкажи на света колко си празна и тъжна, и как съм те намразил. Но само аз ще знам че лъжеш. Защото знам колко пълна можеш да бъдеш, когато не се правиш на русалка. И двамата знаем, че е нужен океан за да ни държи разделени. Седем часа разлика със влака са нищо пред това да изпия един чай с теб. Ужасна любов беше. Това ли искаш да чуеш? Да, понякога си беше гъдел, дресиране на хора, дори размяна на идеи и телесни течности. Но в повечето случаи беше чисто и детско, като песен на Недялко Йорданов. Разбивам се на градивните си частици. Ще се побера в кутия, ще мина под процепа на вратата и ще се излея в новото ти ежедневие. Лятото е горещо, но е преувеличено. Залязвам, залязвам, залязвам в зелено. Не, беше лепкава любов, като бабиното сладко по ръцете ми, като мухоловка, като мляко от мушкато. Изпи ме, а сега Бог знае какво се крие зад погледа ти, но няма да показвам слабост и да моля. Ще се правя на силен, студен като камък. Ще се чудиш какво се крие зад пробитите ми гърди, зад маската на лицето, докато се счупя. Докато черешата узрее и падне, докато червеи я налазят и изгние, докато костилката й потъне в земята, докато не поникне ново дърво през лятото. После листо, след листо, след листо, ще паднат и ще затрупат земята. Докато не дойдат черни циганки с оранжеви жилетки, които да метат, метат и метат, докато дойде зимата, тогава снежинка след снежинка ще натрупа купчина снежни човеци. После ще изгрее слънце, за да ги убие. Ще залезе и ще дойде нощ. Небето ще потъне в мастилницата си и ще се оцвети в тъмно синьо. Тогава луна, след луна ще стигнем пълнолунието. След три пълни луни ще дойде пролетта, а черешата ще разцъфти и аз ще те обичам, като тази череша. Ще се въртя и ще минавам през различни сезони различни периоди, за да се върна при тебе, за да дойда при тебе, след седем часа път да те прегърна, разцъфтял. Ако в леглото ти има друг ще го убия и заровя. Ако ме хванат ще го излежа и след седем обиколки около слънцето, пак ще се върна при теб, за да отгледам децата ти. Покажи ми вкуса в устата си. Едно непостоянно бягство, една светеща звезда, направи така че надеждите ми да изчезнат. Сега само ти можеш да ги съживиш. Оформям се от грешките си. Да ти покажа ли вкуса между зъбите ми? Намерих подслон в тишината ти, защото беше тиха, като паяците ми. Не ме буди, хубаво е и топло. Може би те нараних когато не можа да ме откриеш около себе си в тъмницата, но мога ли да поправя нещата ако запаля лампата? Ще ме видиш ли, ще се чувстваш ли по-сигурна? Помниш ли когато те пазих от онази хлебарка цяла нощ? Бях рицар...