светът на Fe

Беше гореща лятна вечер. Клоните на смокините бяха увиснали под тежестта на плодовете си, а щурците отдолу скърцаха сякаш така ги привличаха още повече към земята. Звездите бяха по-ярки от всякога, а светлините на града, сякаш за пръв път бяха изгаснали от години. Венера изгаси лампата в стаята си, облече пижамата си и легна, като се увери преди това, че прозорецът й е широко отворен. Тази вечер нямаше комари, нямаше неприятни звуци от разгонени котки, нямаше и закъснели пияни съседи, затова Венера си помисли, че ще заспи бързо. Беше изморена, защото днес беше рожденият й ден. Тя тъкмо беше навършила пълнолетие и нямаше как да не се отдаде на приятелите и роднините си през изминалия ден. Затова доволно сложи глава на възглавницата и заспа. Тогава изчезнаха шумовете. Изчезна звука от вятъра, изчезнаха щурците и свирещите клони на смокинята. Само кучето на съседите изръмжа, но бързо се отказа и се прибра в къщичката си. Тъмната зелена поляна пред блока на Венера се освети за миг, а от небето се спусна някакво желязно тяло със светещи прозорчета. Без никакво съмнение това си беше НЛО. То застана неподвижно до прозореца на Венера и след малко от тялото се отвори малък люк. Блесна ярка светлина, която освети цялата й стая, но тя сякаш беше в различно измерение от тялото си, защото дори не помръдна. Пътечка свърза люка с прозореца й, а след малко се показа и извънземното. То беше дошло от далечна звезда, от групата на Червените гиганти, за да се опита да създаде нов вид човек. Влезе в стаята й и се приближи до нея. Пръсна я с някакъв препарат и я пое в ръцете си. Отвори й устата и й пъхна някакви неща, после я разклати като шейкър и я върна отново в леглото й. Извънземното изглеждаше изморено. То се върна в летящата си чиния и отлетя обратно, така както се беше появило.
След няколко месеца, коремът на Венера започна да се подува. Никой не й повярва, че е втората Дева Мария. Скара се с родителите си, изхвърлиха я от училище, но все пак успя да завърши вечерното. Никое момче не я искаше, затова стана самотна майка. Въпреки проблемите помежду им родителите й я подкрепиха, в последствие. Грижиха се за детето, докато тя следваше право в университета. Венера стана един от най-добрите професионалисти в областта си.
Роди момченце. Първоначално раждането мина без усложнения, лекарите казаха, че бебето е живо и здраво и няма никакви увреждания. Венера обаче чувстваше, че нещо не е наред. Всяка вечер, когато го слагаше да спи, тя оставаше да го погледа как се гушка във малките си бебешки играчки. Тогава в тишината тя чуваше страшните скърцащи звуци. Тези звуци сякаш идваха от тялото на бебето. Към петия месец след раждането, от пъпа му започна да тече червеникаво-оранжева течност, а на шестия течността излизаше и от ушите му. Тогава му направиха пълни изследвания. След като резултатите излязоха лекарите не можаха да повярват. Бебето имаше точно 102 пъти повече желязо в организма отколкото всеки нормален човек. Казаха, че никой не би оцелял на подобно нещо. От пъпа му течеше ръжда, затова му изписаха някакви билки с които организмът му да се смазва по естествен начин и скърцанията да спрат. Не трябваше да го храни с храни богати на желязо, защото лекарите се страхуваха, че организмът му няма да се справи с още малко от този елемент.
Момчето порасна. Естествено, в училище му се подиграваха, защото беше различен. Майка му беше измислила решение на теча от пъпа, слагаше му компрес, който да попива течността. Но ушите, той сам трябваше да си чисти. Освен учебници и тетрадки, в чантата си носеше клечки за уши и марли. Беше странна гледка по средата на часа по математика да извади клечките и да започне да си чисти ушите, но учителите бяха свикнали с това. Майка му не знаеше кой е баща му, нито къде е, не знаеше и как да му обясни, затова му каза, че просто е заминал войник. Момчето, обаче не беше глупаво. То прочете в една от енциклопедиите си, че желязото на земята е дошло от космоса и веднага прозря истината. Всяка вечер се надяваше, че от небето ще се спусне летящата чиния на баща му и ще го отведе оттук. Не му харесваше на земята. Не му харесваха грешките на хората, не му харесваха и развлеченията им. Адски много мразеше гръмотевичните бури, защото представляваха 102 пъти по-голяма опасност за него отколкото за всички други. Мразеше и магнитите, които му се лепяха, като мухи. Мразеше и Попай моряка, защото беше създал у него фалшивата илюзия, че щом има повече желязо в тялото си, ще може да пребива всички лоши хора. Уви, беше най-слабичкият в класа си, тялото му скърцаше от време на време и беше освободен от физическо. Момчето беше самотно. Намираше утеха единствено в „Магьосникът от Оз“. Надяваше се, че и за него ще се намери магьосник, който ще му даде ново сърце, което пък ще му произвежда кръв с нормално количество желязо. Така щеше да е като останалите, щеше да има детство, като тяхното с истински приятели. Тогава нямаше да се пази от влажния въздух, защото желязото в кръвта му нямаше да оксидира. От ушите и пъпа му нямаше да тече железен оксид и въобще животът щеше да е малко по-нормален.
С подобни мисли той заспиваше всяка вечер, така мина и юношеството му. След два дни щеше да навърши пълнолетие, беше се влюбил преди няколко месеца. Срещна момичето случайно на улицата и хареса червените й обувки. Напомни му на Дороти. Тя му се усмихна. Не знаеше нищо за него и нямаше как да му се подиграва. Той се почувства сигурен в себе си и я покани на среща. Постепенно двамата се сближиха. Той й разказа за всичките си тайни и желания, а тя му показа цикъла си. Този странен акт ги сближи още повече, защото момчето вече не беше само. Вече не беше единствения, който течеше от странни места. Вече не искаше да напуска планетата. Искаше да прекара живота си с единствения човек, който го приема такъв какъвто е. Съдбата обаче си играе кофти игрички. След 2 дни момчето навърши пълнолетие и летящата чиния на баща му слезе от тъмното небе. Извънземното се появи и по същия начин, както беше пръснал майка му, пръсна и него. Хвана го и го заведе в чинията. Люкът се затвори. Когато момчето се събуди, то реши, че сънува. Беше на друга планета, на която всичко беше направено от желязо. Всичко изглеждаше перфектно за него, точно както си го е мечтал, но въпреки това той не се чувстваше удома си.
„Което не лекуват лекарите, лекува го желязото; което не лекува желязото, лекува го огънят; което не лекува огънят, лекува го смъртта.“