Намерих те тук, когато се прибрах. Намерих те напук на мен и обещанията ми да не се задълбочавам в отношенията си с хората. Не знаеше дали искаш просто да пренощуваш или да останеш за по-дълго, а аз се опитах да ти дам свободата да решиш. Остана цяла година. Научи ме да ям здравословно, научи ме да си шия сам копчетата на ризата и ме научи как да харесвам котките. Подреди стаята ми, изми чиниите и изрисува стената ми с тебешири. Един ден трябваше да изляза, за да си свърша задълженията. Оставих те сама за по-дълго време. Не знам дали си пила кафе сутринта, дали си си изпържила филийки за закуска, но когато се прибрах теб те нямаше тук. Тръгнала си беше с куфарите, с кашоните, с красивите си книги, обещанията и надеждите. От теб беше останала само табелата, на която обичаше да ми оставяш послания. Понякога, докато си седя и гледам телевизия, тя се включва сама и изписва някое старо съобщение забравено в паметта й. Първия път беше стряскащо, но после ме караше да се усмихвам. Знаеш, че рядко се усмихвам, казват, че мъдреците пък изобщо не го правят. Но как да не се засмееш на нещо, което е било истинско, като живота и се е изпарило, като влагата по плочките в банята.
Стаята ми се разшири, сложих нови килими, пребоядисах стените и тавана. Сега са бели, като чистото минало, като началото и като онова усещане, когато си нов и неуверен в нещо. Колкото и да сменям интериора, обаче, страната ти на леглото ми мирише на теб. Дори парфюмът ми мирише на теб. Подаръците, спомените, всичко лъха на теб...
А от толкова много наличие на спомени и чувства, все повече се усеща липсата на физическото ти. Затова почнаха и кошмарите. Всяка вечер умирам по различен начин. Всяка вечер се страхувам да заспя. Из дома ми ходят полтъргайсти, усещам ги навсякъде по мен. Страх ме е да заспя, страх ме е да си легна, страх ме е да се обърна и да дам гръб на празното пространство. Имам нужда от спасителка, а всяко ново момиче, което се опита да влезе в обувките ти се плаши и изчезва. Предполагам, че са по-страхливи и от мен. Предполагам, че нямат силата да се изправят и да затворят вратата към онзи тъмен свят, от който идват всички негативни емоции и същества. Предполагам, че такава любов се случва веднъж в живота...
Ще се измия. Ще изляза от банята и ще хвърля хавлията на леглото си, за да открия за пореден път, че те няма.
Самолетите не спират да прелитат, хората не спират да се движат. Само Орфей се обръща назад...и аз, също.
Дали те са страхливки? Дали ти не си този, който трябва да затвори шибаната врата? Колко кретена на тая земя живеят в миналото си? И аз имам такова, само че взимам най-хубавото и най-лошото от него и го оставям да си вирее в килера, който дори няма нужда от ключ. Просто човек се учи, и затваря вратите след спомените. А не обвинява другите, че не могат да ги затворят. Страхливци...
ОтговорИзтриванеВсеки се страхливец и ти и те, ти отблъкваш момичетата като гледаш в миналото защото то се осеща, а те ....и те се стахуват като теб с годините и аз започнах да се страхувам повече. Ели... понякога не можеш да оставиш миналото, даже и да го оставиш и да се опиташ да продължиш напред се обеждаваш колко много желаеш миналото и колко прекрасно е било, идва момент когато не искаш вече да се учиш, а знаеш какво искаш...
ОтговорИзтриванеВсичко с времето си.
ОтговорИзтриванеГлупости! Единствено веднъж в живота се умира,другото е въпрос на избор.
ОтговорИзтриване