Любовта не живее тук вече

Те бяха щастливи. Две влюбени птици, живеещи на края на гората в гнездото, което сами си бяха построили. Не, те не бяха животни. Бяха си обикновени хора, като всички останали, но бяха избрали този начин на живот и им харесваше. Сутрин и двамата се събуждаха рано. Той отиваше в гората, събираше горски плодове и залагаше капани за дивеч, а тя изчистваше къщата, грижеше се за градината и успяваше да сготви. Между всички ежедневни занимания, двамата намираха време за изкуство – той сядаше на мекото си кресло и започваше да пише, докато тя се оттегляше в малкото си студио и рисуваше. После слънцето заспиваше и двамата се събираха, за да прекарат вечерта заедно. Вечеряха и се смяха, гледаха телевизия, обсъждаха филми и се замеряха с пуканки. Понякога сядаха на люлеещата се пейка на верандата и наблюдаваха небето, слушаха горските звуци и обсъждаха хората във фейсбук. Животът им не беше труден, защото така си го бяха направили. Припечелваха някакви пари от книгите му, докато тя се опитваше да пробута няколко свои картини в големите галерии, в близкия град. И така цяла пролет. После дойде лятото и земята им роди куп дарове, които те предварително си бяха посадили. Една сутрин, докато той излизаше за поредния обход на гората, тя го спря и го попита какво иска за вечеря, той й каза, че не иска нищо специално. Това й подсказа, че всъщност трябва да му направи нещо много специално. Той не беше ял любимият си боровинков пай от години, сигурно откакто майка му, му е правила за последно. Затова тя реши да му спретне именно това. Взе малко брашно, боровинки, обра яйцата от курника, издои кравата и се върна в къщата. Скоро боровинковият пай изстиваше на единия прозорец, а миризмата му се носеше из цялата гора. Птичките запяха, дърветата се наклониха към идващия аромат, даже камъните се раздвижиха и пропукаха. Всички диви животни тръгнаха към къшата с подскоци, сякаш от анимация на Дисни. Скоро се събраха пред верандата. Надигнаха се на задни лапи, проточиха шии и се вгледаха в пая. Разнесе се тих шепот. Всички се питаха, това ли е любовта, това ли е миризмата й, така ли изглежда? Животните точиха любопитните си погледи и чакаха да разберат. Тогава се чу някакво шумолене и стреснати животните изтичаха в храстите, за да се скрият. Той се прибираше. Тя се показа на прозореца, за да прибере пая и го забеляза от далеч, изчака го да се приближи и му махна. Усмихна му се. Той й прати въздушна целувка, тя я пое с ръка и я залепи на задника си. Двамата се разсмяха. Той се приближи и влезе в къщата. Животните отново застанаха близо до верандата. Видяха го как си опитва от пая и дъвче бавно, после преглъща. Целува я и отново се връща на пая. След малко, преполовил пая, той я целуваше. Водеше я нанякъде, докато разкопчаваше копчетата на ризата й. Едно от животните се изправи и решително каза, това е любовта! После всички се скриха в гората като усилено дискутираха видяното.
.................
Дойде зимата и се видя краят на запасите на влюбените. Храната свършваше, а пари нямаше, защото напоследък никой не се интересуваше от неговото творчество. Той не знаеше какво да прави. В капаните почти нямаше хванало се животно. Кокошките им не снасяха, а кравата даваше по литър мляко на ден, което е някакво минимално количество за това домашно говедо. На него му оставаше единствено да отиде в града и да си намери работа, но тогава целият им начин на живот щеше да се обезсмисли. Той й сподели, че е пред труден избор. Тя му каза, че ще се справят заедно. Хвана го за ръка и му се усмихна. На другия ден заваля сняг. Натрупа за секунди, а той излезе, за да провери капаните. Тя го изчака да се скрие в гората. Сложи дебелите си дрехи, наметна си шала и шапката и излезе с няколко картини в ръка. Хвана първата спряла кола на стоп и отиде в града.
Вечерта той се прибра доволен, капаните бяха пълни, а от месеци такова нещо не се беше случвало. Беше намерил и зарязано, леко счупено колело. Разказа й как се е натъкнал на плячката, колко се е зарадвал и как смята да поправи колелото, за да бъде като ново. Тя му каза, че трябва да поговорят. Погледна я странно. Очакваше друга реакция. Седнаха на масата, тя тъжна, той весел. Каза му, че трябва да го напусне, защото са й предложили работа в друг град, работа за която винаги е мечтала. Знаеше, че той няма да остави къщата в гората за нищо на света, затова за нея беше излишно да го моли да замине с нея. Той обичаше тишината и спокойствието на гората, обичаше самостоятелния им начин на живот. За него независимостта беше щастие, което се виждаше и в книгите му. А тя щеше да работи в голяма галерия и да има собствено ателие и агенти и да завързва познанства, докато се развие и стане голям артист. Усмивката му помръкна. Колелото се беше изпарило от съзнанието му, опита се да й противоречи. Опита се да й изтъкне предимствата на горската им къща, на този начин на живот, но скоро млъкна. И той я познаваше добре. Знаеше за какво мисли, за какво мечтае. Затова просто я пусна. Вечерта спаха заедно за последно. Отначало беше странно, сякаш двама непознати се опознаваха, но постепенно телата им се заобичаха, отново. Нямаше сълзи, имаше единствено безкрайно количество обич, защото съумяха да се насладят на момента. Опитаха се да не заспиват, но умората си взе своето. На сутринта той се събуди, нея я нямаше, нещата й също. Половината на леглото му беше празна, като хамбара им със запаси. Тя си отиде със зимата.
Когато пролетта дойде, животните отново се събраха пред верандата им, жадни да видят любовта. Вече няколко седмици той беше без нея. Приготвяше се да излезе и да провери капаните. Тъкмо беше станал от сън. Чу необичайни звуци от стълпотворението отвън. Показа се сънен, брадясал и по боксерки, за да провери какво става. Видя всичките животни. Първоначално се стресна, помисли, че са се събрали, за да си отмъщават за всичките техни братя и сестри, които беше убил и изял, но видя, че не са злонамерени и се поокопити. Попита ги какво искат, а те не му отвърнаха, защото просто нямаше да ги разбере. Той се огледа и пристъпи към тях. Реши, че може би ще се изплашат и ще избягат, но те не помръднаха. Бяха чакали цяла зима, за да я видят отново. Той слезе по стълбите и застана точно пред тях. Всички бяха там, лисици, зайци, сърнички и сови, невестулки, таралежи, катерички, охлюви и още много, много други. Стояха в краката му и го гледаха право в очите, някои надничаха иззад гърба му. Той не вярваше на очите си, но изправи глава и ги огледа всичките. Видя търсещите им погледи и се досети. Тогава им каза - любовта не живее тук, вече! В този миг къщичката зад него се сгромоляса, сякаш тези думи подкопаха основите ѝ и я разбиха на малки тресчици, сякаш някаква невидима сила я е държала изправена, до момента в който той не затри последната капка надежда. Животните избягаха и се скриха в храстите. Той отскочи настрани, за да не го удари някоя греда. После се изправи бавно и не можеше да повярва на очите си за пореден път. Мислеше си, че това е сън в съня или нещо подобно. Ощипа се, удари си шамар, накрая ритна една от дъските, но нищо не се случи. Нещо го накара да се усмихне, наведе се и започна да събира дъските от къщата. Започна да гради нова надежда.
А тя, тя си отиде със зимата...