жега

Седя си малък там на края, нося себе си в шепи и се предлагам за щяло и нещяло. Отгоре летят риби, отдолу водораслите се хранят с пясък, а вълните ме отнасят някъде, където царете свалят златните си доспехи и полагат телата си в триметрови ями. Не съм се предал, няма да умирам, но ще легна да си почина и ще се събудя по-жив от елетрическа змийорка, заредена на макс мощност. Ще плувам между медузите и ще помоля някоя да ми свети нощно време. С нея ще намирам пътя, с нея ще намирам крилата от които имам нужда. Не искам да летя, искам да си правя вятър. Топло ми е! Ще избягам от жегата, също като малкото момиченце, което избяга от родителите си, защото й писна да бъде малко момиченце.
Стискам себе си в шепи.
Стискам, стискам, стискам...
докато ми изскочат червата през носа и през устата, докато ми се стекат по брадата и тялото, докато станат на локва. Цопам в локвата кал. Бос съм и отчаян, като костенурка обърната по коруба. Заклащам се.
Заклащам се от вятъра. Сменям формата си и се превръщам в листо. Отнасям се нанякъде. Отнасям се към вечното си скитане. Аз съм една кратка епитафия, надгробна поезия без думи, шарени ръчички и нищо.. ама нищо!
Трицератопс.
Ако бях направен от въздух сигурно щях да съм въздух под налягане.