gta

На вратата се звъни, едва отварям очи, а е 7 и 30 вечерта. Следобедната ми дрямка беше продължила прекалено дълго. Обувам нещо набързо и отварям вратата. Срещу мен стои някаква бабичка, която не познавам. Казва ми, че утре водата ще бъде спряна сутринта. В следващия момент в главата ми се забива чеснова вълна. Загнездва се толкова дълбоко в мозъка ми, че трудно успявам да укротя гримасата искаща да се покаже на жената. Виждам чесъна в ръцете й, тя го яде като орехи. Дали ми е съседка. Май е някаква домоуправителка. Прилича на онези жени, които 40 години са били шефки на някакви цехове и са свикнали да се разпореждат, с чесънче в ръка. Дотук 5 секунди мълчание, казвам й добре и й благодаря, след което я питам дали знае докога ще продължи това отсъствие на водата, а тя ми казва че ще продължи докато свърши. Логиката ми тръгва в тази посока и стига до задънена улица. Кое докато свърши? Водата ли? Червената лампичка мига в главата ми. Всички малки човечета грижещи се за хладното му състояние крещят „Авария“. Как така водата ще дойде, когато свърши. Питам я отново, а тя ми казва, че най-вероятно до обяд всичко ще премине и ще има вода. Човечетата се успокояват. Горещи пари излизат през ушите ми. Вдишвам хладния въздух на коридора и всичко е наред. Благодаря й отново, а тя ме гледа все едно трябва да я поканя на кафе. Пожелавам й лека вечер. Затварям вратата и заключвам. Отпускам се на леглото и притварям очи, а телефонът ми звъни. Обажда ми се една колежка. Казва ми, че спешно трябва да се съберем в рекламната агенция, за да си довършим започнатия епизод от сериала, който мъдрим. Обличам си набързо нещо и изчезвам, след малко повече от половин час съм там и повече ям кроасани с ементал и пия минерална вода, отколкото да мисля, но важното е, че присъствам. Правим някакви редакции, пишем някакви реплики, после ремарки и след няколко часа вече имаме 7 страници сценарий. Лошото е, че ни трябват 50, а сме тотално зациклили. Седим от час на седмата страница и си говорим мръсотии. След малко идва шефа и ни казва „пичове, ако не става, дайте ще сваля малко пиене и поне да си изкараме добре“. Ние сме съгласни. След малко пред нас има 5 вида уиски, шише ром и коли. Поръчваме си храна от някакъв ресторант наблизо. Наяждаме се като прасета, напиваме се и тръгваме да си ходим. Едната колежка предлага да ни покаже любимата си къща и ние приемаме, нищо, че е 2 сутринта в понеделник. Тя ни убеждава, че е удивително красива на лунна светлина. Тръгваме след нея и тя ни прекарва през някакви малки улички, после през някакви още по-малки улички и накрая през места, които изобщо не са улички. Срещу нас има човек. О, ужас! Всеки случаен човек на подобно място представлява потенциална опасност, а аз съм с две беззащитни жени. Нагласям най-мъжката си физиономия и го поглеждам лошо тип „мен не ме е страх“. Мъжът ме поглежда в очите и явно уплашен се разминава с нас без да каже и дума, без да предприеме никакво действие. Отдъхвам си и се връщам към първоначалното си състояние. Изведнъж едното от момичетата се спира и казва „какво прави тоя бе“. Аз се обръщам и в тъмното виждам много ясно, че мъжът който ни е подминал е извадил лост и се опитва да отвори някаква кола. Много жалко за него, че не ни изчака да подминем. Бяхме го видели. Или жалко за нас? Той все пак имаше лост, а аз лаптоп в раницата. Гледаме го още известно време, а глупакът изобщо не се усеща, че го наблюдаваме. След малко другото момиче вади телефона си и симулира разговор по телефона с „човек“ от близката кооперация. Разпитва го защо не свети у тях, юрка го да слиза по-бързо, защото го чакаме долу. В този момент мъжът до колата се обръща и ни вижда втренчени в него. Отдръпва се рязко от колата и се скрива зад някакви дърво. „Виждам те“ мисля си, а страхът в мен крещи „бягай“. Едното момиче продължава разговора с въображаемия, който тя кръсти Ясен. Минаха няколко минути, но нито Ясен се появи, нито човекът зад дървото помръдна. Двете момичета решиха, че ако стане нещо, аз ще го отнеса. Това тяхно решение ме „облекчи“. Точно тогава мъжът излезе иззад дървото и тръгна към нас. Нааках се прав, но останах на място. Трябваше каквото и да става да защитя колежките си, да се представя мъжки, та дори да отнеса някой лост. Огледах се за някой по-голям камък на земята, но нямаше нищо. Мъжът приближаваше, а аз вместо да набирам смелост, виждах колко по-голям и силен е от мен. Стиснах юмруци и зачаках да направи първата крачка.Приближаваше, крачките му ми се струвала слонски тежки, а идваше толкова бавно, всяко негово движение се точеше с минути. И накрая той ни подмина. Хах. Толкова страх за нищо. Е, не е нищо, бяхме предотвратили кражбата. Мъжът ни огледа и ни подмина. Отдъхнах си отново. После стигна до някакви храсти и започна да прави разни знаци с ръце. Мамка му, той не бил сам. Ей сега ще го ям големия. Представям си как от храстите излиза още един с лост или още по-лошо – няколко човека с лостове и скачат върху мен, използват ме за батут, после за отварачка на консерви и накрая за тоалетна. И точно тази мисъл ми минава, когато едната от колежките ми предлага да я изпратим до тях и после да й се обадим, за да е спокойна, когато се приберем. Изпращаме я, а междувременно взимам доста стабилен камък в ръка. Тя се прибира, а ние с другото момиче тръгваме към къщи, привидно се държим за ръце, но всъщност заедно държим камъка. Изведнъж някой изскача зад нас, а аз едва не му отнасям главата. Оказва се някакво момче, което просто е тичало. Извинявам му се, казвам му, че съм се припознал. А той, свлякъл се на земята, за да избегне удара, ме гледа изумен. После се обръщаме и подминаваме. Колежката ми пъха слушалката на плейъра си в ухото ми, а другата пъха в своето. Вървим и слушаме някаква френска музика, която тотално преобръща настроението ни. Започваме да танцуваме по улиците и да се смеем. Стигаме НДК и всичко вече трябва да е наред, зад нас няма никого, а в ушите ни звучи най-прекрасната мелодия на света. Не разбираме нищо от изпятия текст, но той е поднесен по толкова положителен начин, че няма как да не ни хареса. Тя решава, че й се ходи на бар и аз я изпращам до там. После тръгвам по някакви други тъмни улички и ... се прибирам.

Непропорционален

Заваля и май ще хвана автобус. Заставам под спирката. Ще дойде след 3 минути. 180 секунди, в които ще броя вдишванията и издишванията си, ще наблюдавам дъха си, ще оглеждам хората около мен, докато автобуса отвори врати. Качвам се. Резултатът - 26 вдишвания и 27 издишвания. Вътре е пълно с мокри хора, които нямат търпение да се сгушат в домовете си. Прозорците са запотени. Изпитвам вътрешната нужда да нарисувам нещо, да напиша послание за следващия, който се качи и застане на моето място. Протягам ръка и пиша името си, после се сещам за фразата „на глупците имената висят по стената“. Изтривам го. Всичко изглежда сякаш съм забърсал прозореца, за да видя докъде сме стигнали. Ще стоя мирно, за да не правя впечатление на никого. Ще бъда сянка. Чудя се как мухите успяват да летят в дъжда, как въобще оцеляват. Според мен капките са по-тежки, защо не ги убиват? И докато се чудя спирката ми дойде, или аз отидох при нея. Не знам. Съжалявам, че не взех чадъра й, но нямах идея, че ще вали. Предния ден тя го беше забравила вкъщи и днес трябваше просто да й го върна. Този път аз го забравих. Винаги съм бил такъв. Вървя когато трябва да бързам и бягам, когато трябва да стъпвам тихо и леко. Непропорционален.
Водата е живот. Няма да мисля за това, че съм мокър. Ще си представям как растенията пият жадно и се радват. Как реките се стремят към своята пълноводност и с цялото си желание се тласкат към щастливите морета, за да оформят световния океан. Хах. Спря. В този момент слънцето проби облаците, а бай Вълчо излезе от месарницата и възкликва „Я, късметче“. Прекалено лесно стана, малко нагласено и честно казано започва да ме хваща страх. Остана само чадъра да полети и след миг да се озове в ръцете ми. Мм, не се получи.
Пея си „I wanna be a missing person, I wanna be a different version.“. Точно както казва текста на тази песен, знам че тя ме познава и въпреки това се притеснявам, когато я видя. После се окопитвам и започвам да танцувам под звуците на сърдечния й ритъм. А навън е пълно с красиви хора, хванати за ръце, рецитиращи мислите си. Те не се усмихват, но въпреки това ги харесвам. Симпатично се подминаваме и изчезваме зад себе си. Изчезват първо погледите, после и мислите ни. А как искам да те хвана за ръка...но забравих чадъра ти вкъщи. Поглеждам те в очите...
.. и подминавам.

детски глупости

Сънувах я, бяхме деца и тя ми беше на гости. Гонихме колите, минаващи по улицата. Пръскахме се с вода и крадяхме сливи от дървото на съседите. Беше лято. После обядвахме, четохме книжки и заспахме. Когато се събудихме, гледахме анимации. Още даваха „милион и едно желания“, а кака Лара беше неомъжена.
Сега сме големи и всичко е просто. Тя обича да прави закуска. Аз обичам да ям закуска, обичам да ям всичко. Без патладжан. И агнешко. И дюли. Всъщност, като малък казвах, че повръщам от пържени картофи и баба ми трябваше да ме подкупва с пари, за да си изям салатата от домати и краставици. Но това са детски глупости. Все пак на онази възраст ме беше срам да си показвам ходилата на хората. Дядо ми се караше, че не ходя бос лятото и няма да ми се изпекат петичките. Случвало се е да газя в морето с маратонките или да си заривам краката с пясък веднага щом ги събуя. Въображението на децата няма край. Вчера например си въобразих че полицията ме спира за проверка в Бургас, после наистина ме спряха за проверка, но в София. И бяха същите, които ме спират всеки път, когато се връщам или си отивам. Трябва вече да почнем да се поздравяваме. Да си разменим номерата. Нямам нищо против, едното ченге е жена, руса със сини очи. И май нарочно го правят. В мен няма нищо подозрително, а те се опитват да бъдат Серпико. Отплеснах се.
Тя е запозната с изкуството ми. Аз съм запознат с нейното. Значи сме квит, но светът е различен. Трябва поне малко да познаваме себе си, а ние първо разгледахме околния свят. Тя кара колело, простира по хавлия и първо вкарва ръцете в ръкавите, когато облича тениска или пуловер. Целува цветята, когато ги полива сутрин, учи френски до обед и обича да стои на слънце. Аз съм мързелив и надменен. Хората, които ме познават ме уважават, останалите казват, „съжалявам, но аз спя само с личности“. Аз пък обичам да ям от пукащата Милка, дето като глътнеш „едно парченце и си там“, където ти пука зад врата и някъде горе в третата гънка на мозъка, едно човече те умолява да спреш. И както съм на тази мисъл, червата ми се обаждат, за да подновят абонамента си в магазина. Отново искат да ядат. А аз искам да лежа и да дочета книжката, която вчера във влака ми се стори интересна. Наложи ми се да пътувам 6 часа с няколко кифли и един кифльо. Атмосферата беше задушевна, а аз задушен. По едно време разказаха виц. Беше тъп... Прочетете „Невидимият филм“ на Кариер.
И както е казал Буковски „добрият писател знае кога да не пише“.

just a man

тамлиси?

Бълбукаме. Правиш водата по-течна, имаш вкус на зима, но си красива. Оранжевото ти лице пука, като царевица, щом я напече денят, а на бялото на очите ти излизат лунички и плуват към острова. Ръцете ти се вълнуват, като клони, развяни от вятъра, а цветовете в косите ти, преливат заради лъчите на слънцето. Носът ти стърчи. Да, никой не е перфектен, но този нос е величествен. Прави лицето ти някак необикновено и интересно. Обичам гърдите ти, колкото и да ги няма. Знам, крият се, срамежливите. Чупиш ме, щом погледна надолу. Не се цупи. Приличаш ми на анимационен герой, докато гласът ти театралничи. Светиш с усмивка и на фона на зелената трева си жива и пълзиш, наистина. Никога не си имала нужда от помощ, винаги си успявала да подкараш времето. А то, горкото изнемогва, под напора на силните ти мускули. Независим полъх зад кулисите, сякаш падат прожектори, а всъщност светкавици барабанят в почвата. Искам да ти купя цвете в саксия, ако може да е цъфнало. Да ти го подаря, а ти да ми се усмихнеш и да го поднесеш под носа си. Когато го помиришеш да изникне дъга в съзнанието ти. Да се пуснеш по тази дъга, като по голяма пързалка, за да ме намериш долу в края и да се развълнуваме заедно. Да тичаме в поля от слънчогледи и да си откраднем няколко пити, за да си опечем вечерта и да гледаме телевизия, чоплейки семки. На сутринта ще закусваме грозде, което ще откраднем от съседното лозе. Ще грабим от живота с пълни шепи, а бе въобще безвремие. Ще сме крадци на корем. Не мога да спя...
А сега небето е изпълнено със звезди. Луната също е някъде там, за да ни напомни, че скоро ще се скрие и ще изгрее денят. Тогава ще живеем отново и ще си мечтаем за студа на тъмнината, когато всичко ще свърши. Ти продължаваш да сбъдваш желанията ми. Отне дъха ми. Разхождаш се по моста свързващ сърцето и мозъка ми, играеш си на господарка. Колко ли още остава, докато се опариш? Кога ли ще избягаш като останалите? Къде ще се скъса струната?
Понякога се чудиш защо предпочитам да съм сам. Аз съм дупка, не защото съм мрачен и празен, а защото някога паднах в бездънната яма и вместо да се опитам да изляза, се срастнах с нея. Врекохме се във вечен съюз. Спрях да се усмихвам, спрях да говоря с хората. Единственото, което ми беше нужно беше спокойствието, което тя ми осигуряваше. Сега продължавам да падам.
През цялото време усещам вятъра в косата си. Чудя се колко още остава, докато се ударя в земята, докато се начупя на парчета и ти се откажеш. Дали някоя следваща ще се опита да ме сглоби. Ако го направи аз ще я напътствам, ще й казвам, че някога съм бил цял, ще й покажа снимка, за да знае, че разглобените парченцата съвпадат. Дано да обича пъзели, дано не забележи колко съм надменен и лош. Дано да е търпелива. Ехо?

Различно е, когато се повдигнеш на пръсти

Стоиш на двата си крака и дишаш. Дишаш тежко, докато трафикът заглушава мислите ти и едновременно с това успява да те направи толкова малък, колкото само ти можеш да бъдеш. Изправяш се на пръсти и се вглеждаш право напред. Ъгълът се е сменил, вече виждаш малко по-различно и това успява да предизвика усмивката ти. Вдигаш ръка и усещаш вятъра. Сваляш я. Вдигаш другата, сваляш я. Нещо трябва да се промени. Махаш пуловера си и започваш всичко отначало. Да, има разлика. Вече усещаш вятъра с голия си гръб, онова изтръпващо усещане, което те кара да трепериш и се свиваш на топка, като гъсеница в пъшкул. Облечи си пуловера, няма смисъл от това. За да пораснем още малко е достатъчно да се повдигнем на пръсти. Но колкото и да се напъваме да влезем в очите на някого, ще сме далеч.
Обърквация. Не останаха истински хора, всички са изправени на пръсти или мамят с вдигнати ръце. Напъват се нанякъде и постигат всичко, което не могат да отнесат на ония свят.
А всъщност...
Красиво е да седнеш леко на зелената трева и да изчакаш да изгрее пролетта. Да усещаш как се топи снега в планината и да чуеш рева на пробуждащите се мечки в гората. Красиво е да сбъднеш нечия усмивка, да се пуснеш по реката със затворени очи и течението да те носи по небивали места. Да живееш на ръба, на реброто на Луната, да се взираш в слънцето, докато те заболят очите. Да разбираш себе си и да живееш изпълнен с надежда. Да танцуваш стоплен под дъжда, докато на небето се роди дъга. Красиви са цветята и примамливият гъдел на вятъра, когато нежно те докосва по врата и ти подсказва, че време е да се завиеш. В красив нюанс е есента, а човешките емоции са диви, обичат, крещят и пеят, но понякога убиват. Смъртта е красива, когато е облечена в мъдрост. И целувките с любимия, и всичко, и всичко, и всичко. Красиво е да си ярък, да се опитваш да поемеш дъх, след дълго тичане. Да се прибереш вкъщи, след няколко години отсъствие. Красиво е да се събудиш до нея и да усетиш нежната й кожа, да вдишаш от атмосферата й, да я гледаш докато спи. Да чувстваш сърцето си в петите и да се търкаляш от щастие. Музиката е красива и танците, и всичко естествено и истинско. Красиво е да сложиш мастило под кожата си, да нарисуваш вътрешния си свят и да го покажеш на всички, или да не го покажеш на никого. Красиво е и да си чист и кристален, непокътнат от света и странните му идеи. Красиво е да сънуваш, красиво е да се смееш, красиво е да се надигнеш на пръсти и да разпериш ръце към небето. Красиво е да летиш, красиво е и да падаш. Да пиеш блудкавия и фалшив чай в кафенето, да пушиш и да издишаш душата си, да я наблюдаваш как се носи и върти из стаята. Красиво е да си сам в тъмното или да споделяш момента. Красиви утрини, красиви моменти, красиви спомени, красиви мечти, красиви надежди, красиво е да си жив.

There's a look on your face I would like to knock out

Намирахме се на улица на края на града, която отдавна беше забравила името си. За него свидетелстваха няколко табелки отпреди войната, но те бяха толкова стари, че надписите им сами се бяха изтрили под напора на времето. Оттам рядко минаваха случайни хора, още по-рядко се появяваха служители на реда и закона. В единия край на улицата се събираха кварталните гангстерчета, които обсъждаха поредния си удар или просто подаваха по някое пакетче на спиращите коли. Отсреща пък се помещаваха момичетата на Силафа, мъж на около 50, висок със сини очи и прошарена коса. Винаги беше облечен в лилав костюм, а ако го срещаш няколко поредни дни щеше да забележиш, че предпочита жълтите вратовръзки. Рядко човек можеше да го види да се усмихва и въпреки, че беше просто наемател на сградата, той се държеше така сякаш притежава цялата улица. Бардакът му беше дом на разбитите надежди и провалените мечти. Навсякъде беше декорирано с цветни завеси и възглавнички, а във въздуха се носеше аромата на евтин парфюм. Момичетата се усмихваха, но на лицата им се изписваше болка и клиентите предпочитаха да гасят лампите, докато вършат това за което са дошли. Личеше си, че формите им някога са били красиви, но вече изглеждаха стари и похабени. Често гангстерчетата отсреща нахлуваха в бардака и изнасилваха каквото хванат, но никой не подаваше жалби, никой не се оплакваше, защото всички знаеха, че ако законът дойде на улицата от нея няма да остане и петънце. И малката сигурност, която тъмнината на подобно място, осигуряваше на хората, щеше да изчезне. Затова нечестивите мисли и действия оставаха на сянка през деня, а вечер бяха дълбоко пазени, докато покрай тях щъкат външни лица.
Една вечер старият мерцедес на Салафа паркира пред малкото блокче и затрака, така както само един умиращ дизелов двигател може. Вратата изскърца и се отвори, а от купето излетя някакво 20-22 годишно момиче. Очевидно беше, че това е новата придобивка на Салафа. Когато и той излезе навън, започна да я рита към вратата на входа. Лицето й беше посинено, чорапогащника скъсан, а иначе дългата й рокля се беше навила толкова нагоре, че имитираше онези поли-колани на новата младеж. Бельото й прозираше, деколтето й беше раздърпано и само сутиенът я спасяваше от пълната голота. След няколко шута, тя вече беше вътре. Той я хвана за косата и я замъкна в стаята й от която се предполагаше, че тя няма да излезе скоро. Каза й, че това е работното й място. Затвори вратата и я заключи отвън. Следващия който отвори вратата беше клиентът. Влезе, изчука я брутално и остави пари на импровизираната рецепция. Момичето не спираше да плаче. След няколко седмици тя вече не помнеше, че някога е имала нормален живот. Че е карала колело с братята си и е тичала по поляните през лятото, че е мечтала за малки неща, които биха я направили щастлива, като например да се разхожда между узрелите слънчогледи. Оставаше й една година до завършване на университета, но това също беше изтрито от мозъчната й кутия. Помнеше единствено фаталната вечер, в която беше отишла с няколко приятелки на клуб, за да отпразнуват поредния взет изпит. Изпи няколко питиета и й се дотанцува, качи се на дансинга, а след 5-6 песни отиде до тоалетна и не се върна повече. Салафа я изкара от задния вход и я прибра в колата си. Приятелките й помислиха, че се е забила с някое от готините момчета в клуба. На другия ден осъзнаха, че може да е отвлечена. Нямаше я на лекции, в общежитието и въобще никъде. Обадиха се на родителите й, а те веднага звъннаха в полицията. Беше организирано национално издирване, но законът не стъпва на улицата без име. Не и докато му плащат ежемесечно да не го прави.
Момичето остана ненамерено, или поне не и от тези, които трябваше. Иначе всяка вечер беше откривано от поне петима гнусни мъже, които така се грижеха за нея, че тя на другия ден рядко имаше желание да се вдигне от леглото, докато след няколко години не се превърна в поредната стара и изхабена обитателка на бардака на Салафа. Всичко е добре, когато свършва добре.

История за човека, който беше нахапан от щъркели

Запознайте се с Филип, средно-интелигентен млад мъж, не красив, но симпатичен с някакво чувство за хумор. Филип обича малките неща. Например, той е супер щастлив, когато се усмихва на непознатите на улицата, защото си мисли, че по този начин им оправя деня. Филип от малък мечтае да се грижи за хората по някакъв начин. Първо искаше да стане лекар, но не му достигна бал, за да влезе в медицинския. После реши, че каквото и да стане той ще бъде най-добрия в това, което прави. Най-лесно му беше да стане продавач-консултант в железария. Консултирането му доставяше такова удоволствие. Изпипваше всеки детайл при общуването с клиенти, разпитваше ги за подробности и накрая отсичаше някакво заключение. Веднъж дойде една бабичка и го помоли за някакво разрешение на проблема й. Синът на бабичката наскоро й беше сложил пластмасова дограма, обаче майсторите вместо да си свършат работата добре си бяха оставили ръцете и през дограмата влизаше вятър. Филип разпита бабичката, дали влиза северен или южен вятър, с каква скорост прониква и дори какъв цвят е дограмата. Накрая й даде някакви оплътняващи ленти, обясни й как да ги постави и деликатно предложи услугите си в случай, че не се справи. Бабичката благодари и затвори след себе си вратата на магазина. Филип зачака следващия клиент, който така и не се появи. Затова от скука, нашият персонаж започна да си мисли за глупости. Запита се кога да изпере, какво да си сготви вечерта и накрая фиксира мартеницата на ръката си. Хвана го яд, че е средата на април, а той още не беше видял прелетни птици или цъфнало дръвче. Замисли се, че всъщност магазинът му отнема 365 дни от годината. Няма време да излиза,когато поиска, защото помага на разни хора, няма време да поправи старата си бричка, няма време дори да си свали мартеницата. С надежда погледна през прозореца, сякаш точно в този момент трябваше да прелетят ято щъркели, но на небето имаше просто няколко самотни облака, които решиха да се съберат, но не за партия бридж, като самотни старици, а за да оформят хубава пролетна буря. Температурите рязко паднаха и заваля красив дъжд. Филип наблюдаваше капките и си мислеше, че и тази пролет ще закъснее и мартеницата му ще бъде свалена някъде през Юни. След няколко часа Филип затвори магазина, спусна решетката и я заключи. Обърна се и закрачи. Сякаш чак тогава забеляза снега под краката си. Валеше на парцали и за няколко минути беше натрупало поне сантиметър. Филип се зарадва на картинката и закрачи към къщи. По пътя мина през обичайните места. Първо си купи домати, сирене и хляб от супер-маркета, после нахрани с един крайшник бездомното куче, което си беше харесал и накрая мина през някаква баба, която продаваше прясно издоено краве мляко, за да си купи литър и половина от споменатата течност. На връщане от бабата обаче реши да мине напряко и сви в една тъмна уличка. Беше минавал оттам стотици пъти и не подозираше, че може да му се случи нещо необичайно. През главата му мина мисълта за филийка с масълце и сирене с домати, а коремът му изкъркори в знак на съгласие. Така замечтан той крачеше в снега и не подозираше, че над него някой му мисли злото. Няколко щъркела свили гнезда на близките стълбове се спуснаха и препречиха пътя му. Той се стресна, но се опита да ги сплаши. Тъй като не успя, се обърна и закрачи в обратната посока, но от някъде другаде се бяха появили още щъркели, които го бяха заобградили. Филип не съзнаваше какво се случва, в главата му имаше огромна питанка, и удивителен знак, заради въпросите и страха, които изпитваше. Заотстъпва назад, докато накрая падна на земята, а щъркелите му се нахвърлиха. Те удряха с клюнове цялото му тяло, докато Филип изпадна в безсъзнание. Когато се събуди, беше станало сутрин, а дрехите му бяха изпокъсани и кални. По тялото му имаше белези от ухапвания, или по-скоро прищипвания. Филип се прибра вкъщи и се опита да си отговори на въпроса „какво подяволите?“. Размишляваше няколко часа, когато реши просто да си вдигне краката и да си пусне телевизора. Каза си, че е важно, че е жив и здрав и останалото няма значение. По новините казваха, че вина за снеговалежите през пролетта има глобалното затопляне причинено от хората. Разказаха историята на няколко прелетни птици, които умрели, заради студа, за пингвините, които постепенно изчезват, защото хабитата им го няма. Тогава лампичката в главата на Филип светна. Помисли си, че птиците от снощи са роднини на загиналите, а него са го взели просто за изкупителна жертва. Или ако не е това, мислеше си той, доколкото си спомням пингвините са далечни роднини на щъркелите и... Миг след това Филип припадна. Събуди се в някаква блато, седеше на един крак и премляскваше нещо в устата си. Когато го извади, видя че дъвче жабешко бутче, което явно сам си беше уловил, съдейки по миризмата си. В близките няколко дни Филип припадаше и се събуждаше на стълбове, ниви, летящ във въздуха и дори пред прага на младоженци, със завито бебе в ръце, което внимателно им беше връчено от него. След поредната такава история, той вече беше убеден, че е изперкулясъл и беше готов да отиде в лудницата. В този момент на прозореца му кацна щъркел. Обясни му, че от съвета на старейшните са го избрали, за да свърши тайна мисия. А именно да спаси света от глобалното затопляне. Филип се почувства специален и облече костюма на героя, дори беше готов да се нарече „Щъркелмен“, но старият щъркел му перна два шамара и му каза да се съвземе. Работите бяха сериозни. Оттогава насетне Филип обикаля света и се опитва да убеди всички, че глобалното затопляне може да изчезне. Можете да го познаете по това, че яде жаби, а в баровете стои на един крак, докато се налива с бира.

Big banana пенкейк

Маймуни с мозъчни предаватели висят по клоните. Разговарят с бананите и превеждат на хората. Изучават живата природа и ни сближават, като ни разкриват тайните й. След всяка мисия, маймуните свалят предавателите си и влизат в банята, за да се изкъпят и да се приберат при семействата си. Всъщност точно това ги карахме да си мислят – че имат нормален живот, нормална работа, нормална кола и красива жена, която е готова да изпълнява желанията им. Истината беше, че след всяка мисия ги вкарвахме в газовата камера и ги изкарвахме мъртви, за да нахраним с тях обезумелите банани, с които д-р Джоунс правеше експерименти. Не можеше да им позволим да излязат навън с цялата информация, която притежават. Точно тук, доста подходящо се намесваше доктора. Накарахме го да създаде сорт банан, който да яде изключително и само маймунско. На него му отне точно 2 седмици. Първо отиде до пазара, купи килограм леко зелени банани и се върна в лабораторията. Смеси ДНК-то на банана с това на разгонена косатка, след това постави няколкото банана в плазмената камера, разбърка някакви смеси в епроветките и след няколко часа бананът се уголеми. Превърна се в чудовище и лесно се измъкна от камерата. Лошото в случая беше, че не изпитваше никакъв глад, особено към маймуни. Хапваха му се пингвинчета и тюленчета. Д-р Джоунс се сети, че може да приспособи очилата си за четене, като нарисува на тях тюлен. Така докторът слагаше очилата на свирепия банан, всеки път щом срещу него имаше маймуна за ядене.
Нормален работен ден – маймуни с мозъчни предаватели висят по клоните и разговарят с бананите, листенцата, корените на дърветата. Сканират няколко мравки и изпращат файловете в базата данни. Изведнъж една от маймуните се отцепи от групата, тя не осъзнаваше какво се случва, но просто усети, че трябва да спре. Огледа се наоколо, но не видя нищо по-различно от обичайното. Подуши собствения си страх, после видя гнева в очите на останалите маймуни. Вината го главозамая, но въпреки това не помръдна. Продължи да ги гледа нагло докато накрая му се зави свят от напрежение, беше забравил да диша. Клекна, като подпря тялото си на едното си коляно. Хвана с шепи лицето си и наддаде неистов вик от болка. От челото му излизаше светлина, останалите маймуни заотстъпваха назад. Постепенно светлината се разсея, а маймунът спря да крещи. Отдръпна ръцете си, на челото му се беше появило трето око. Изправи се бавно и се огледа за втори път. Този път всичко му се стори различно. Наоколо се бяха събрали учените, заедно с няколко охранители, които междувременно бяха вкарали останалите маймуни в газовата камера. Маймунът дишаше учестено, хвана мозъчния предавател и го повдигна от главата си. Вдигна го високо над земята и го строши. Повече няма да съм инструмент на хората- думите съвсем ясно излязоха от устата му, а учените се стреснаха. Прибраха се зад бронираните си стъкла и извикаха още охрана. Маймунът напипа някакъв паднал клон и строши стърчащите парченца. Хвана го, като бейзболна бухалка и я заразмахва насам-натам. Събори двама от охранителите, но третият успя да го рани с няколко куршума. Маймунът се развилня още повече, хвана охранителя за крака и го запрати в произволна посока. Мъжът прелетя няколко метра и падна по лице, като си счупи врата и остави 4 малки деца сирачета с майка инвалид. Маймунът тръгна към бронираното стъкло, но в този миг се появиха още охранители, които с помощта на автоматите си успяха да успокоят животното. То падна и никога повече не се изправи, беше дошъл редът на д-р Джоунс. Той отвори клетката на големия банан и му подаде очилата. Първата му и последна грешка - подаде му очилата, докато беше пред него. Бананът го разпозна, като тюлен и го изяде. След няколко часа огладня пак и изяде някакъв друг учен. След още няколко часа продължи и така докато накрая в лабораторията не остана жив човек, нито жива маймуна. Всичко беше изядено, дори смисълът беше поизяден. Но денят беше спасен от военните, които спуснаха спасителна палачинка намазана с шоколад, която уви банана в себе си и го укроти, за да може Деян да закуси.

need a miracle

Тя - суичър от който се подаваха червените й коси, тъмни очи, чип нос, дънки и раница, на която беше написала любимите си банди, крачеше по широките тротоари, сякаш най-големият й талант беше да не бъде забелязвана от хората. Така и никога не разбра как можеше да значи толкова малко, за толкова много хора. Стъпваше бавно и внимателно, сякаш върви върху игли и пирони. Дишаше учестено, а сърцето й се беше свило в петите. Изведнъж околната среда се смени. Вече нищо не й беше познато. Всичко беше мираж. Чудеше се дали си заслужава цялата болка. Беше се отправила към ада, а камъчетата по които стъпваше в локвите жарава, бяха парченцата любов, които й бяха останали от връзките й с хората. От горещината пръстите й отдавна се разтичаха по пътя и оставяха диря, сякаш някога би се върнала назад. Всъщност тя се беше сбогувала с всичко, което обичаше и познаваше. Обърна гръб и на вятъра, дърветата и морето. Напълни раницата си с курабии от баба и затвори вратата зад себе си. Чувстваше, че нещо я преследва, но щом се обърнеше, зад нея нямаше нищо, освен стъпките й. Тръгна заради задуха, заради лепкавия въздух и мухите, които кацаха по тялото й. Кацаха я сякаш беше започнала да се разлага, сякаш от тялото й се носеха зловонни миризми, но още не беше така. Не след дълго, обаче, тя наистина започна да вехне. Така се случваше с цветята, щом напуснат домовете си. Опитват се да пуснат корени на различни места, но просто почвата не им позволява. Сама избра пътя си, сама се разруши и сега очакваше съдбата си.
Появиха се тъмни сенки, които се смилиха и я пренесоха над лавата. Пуснаха я в билото на вулкана, а тя вдиша от изпаренията сяра и се унесе в сън. Имаше деца и много капки летящи във въздуха, сякаш са сапунени мехури. Носеха се насам-натам, а децата тичаха и ги разбиваха с лицата си. Гледката беше все едно са хвърлили шепи вода, която е замръзнала на място във въздуха. Невероятна картинка, която изведнъж оживя и капките започнаха да падат по земята. Валеше толкова силен дъжд, че децата се скриха под полите на майките си, а те от своя страна ги прибраха в мощните си SUV- та. Колите отпрашиха и издухаха дъжда с аусписите си. Навсякъде се стелеше дим и зелените поляни изсъхнаха. Мъглата се вдигна, слънцето запали сухата трева. Пожарът стигна гората и уби половината животни. Виждаха се горящи глигани, сърнички и пищящи катерички. Момичето се събуди, осъзна че е замаяна от сярата и трябваше да се движи, защото иначе щеше да се задуши. Халюцинациите й обаче не бяха приключили. Тръгна нанякъде и видя в далечината няколко дървета, които светеха все по-ярко, сякаш са неонови лапми. Тя се доближи до тях и вълна от радиация премина през тялото й. Спря и осъзна, че ще умре до няколко часа. Опита се да заплаче, сълзите й потекоха по бузите. Вместо да се почувства облекчена, тя се ядоса, после се разпищя, а от лицето й започна да се издига лек дим. Сълзите й бяха прогорили кожата. Лутайки се да разбере къде е попаднала, момичето се погуби. Падна на земята - зарита в пръст, като простреляна гъска. Не след дълго умря и изсъхна. Но през цялото това време и за миг не спря да се чуди как можеше да значи толкова малко, за толкова много хора, а в същото време да значи всичко за него.
http://www.youtube.com/watch?v=DilYs7scIgU&NR=1

невероятната съдба на митар праматаров

- Мързи ме, мързи ме... – повтаряше си Митар Праматаров, докато вървеше към работата си. Беше му коствало зверско усилие, за да стане сутринта и да се приготви. Но ето го сега – крачи не дотам уверено, но пък убеден, че отива на правилното място.
На работата си, той стоеше отегчен, но пък вършеше всичко, което шефа му нареди.
Митар работи като телефонен оператор в голяма телекомуникационна компания. Той дели голяма зала с около още десетина колеги. Всеки от тях е безкрайно учтив и усмихнат, особено един – Фарис Николов.
Фарис обожаваше перфекционизма си. Беше благодарен за възможността да се изтъква сред останалите, особено пред шефовете си. Всяка сутрин той пристигаше по-рано от всички, правеше кафе за и поливаше цветята в офисите. После сядаше на работното си място и чакаше да се появят останалите, за да видят с очите си колко е примерен.
От своя страна Митар цепеше секундата, а понякога и закъсняваше. Не беше толкова усмихнат по телефона, но пък компенсираше с интелигентност и компетентност, а именно от това се нуждаеха клиентите. Естествено имаше и жалби от сорта на „Вашият служител не беше достатъчно усмихнат и любезен по телефона, докато ми обясняваше как да заредя новият си ваучер от 5 лв.” При подобни ситуации, Митар беше смъмрян от шефовете си, но той обръщаше толкова внимание, колкото внимание обръща един пияница на жена си, докато тя го бие.
Всичко вървеше по този подобен и скучен начин, до момента в който едно от шефските места се освободи. Останалите решиха, че вместо да наемат нов човек, могат да повишат някой от операторите си и насрочиха интервюта за всеки от тях.
В офиса с телефоните настана смут. Всички се гледаха с някакво напрежение в очите. Нямаше човек, който да не иска мястото на шефа. Но само един беше сигурен, че ще го получи – Фарис. Още когато научи новината, усмивката му докосна щръкналите му уши, които потрепериха за секунди и издадоха такива пляскащи звуци, каквито само едно прасе може да пресъздаде, докато похапва вкусно в кочинката си.
Митар също искаше мястото, парите в повече, щяха да му свършат чудесна работа. Трябваше да поправя покрива на къщата на майка си, която все още обитаваше, като стар ерген. Въпреки това, много добре осъзнаваше колко е голяма вероятността да стане шефче. Знаеше грешките си, най-малкото защото не ги правеше без да иска, а с напълно ясното съзнание, че често кръшка от работа, като изключва телефона ако някой клиент го вбеси. Не се криеше от колегите си, а те явно му се дразнеха, защото в крайна сметка трудът на всички от тях се оценяваше еднакво.
В деня на интервютата всички се правиха на спокойни, макар че вътрешно изгаряха от желание да спечелят работното място. Фарис влезе първи при шефовете си и се усмихна. Благодари им за възможността да стои пред тях и да ги гледа в очите, като равен. Шефовете му се спогледаха с недоумение, а Фарис продължи. След като свърши плеадата си, те му зададоха няколко въпроса. С отговорите си Фарис изтъкваше себе си, колко не е като останалите и колко примерен е в нещата които върши, как се чувствали клиентите след разговор с него и че изобщо в цялата му работа не може да се открие нито една дупчица, нито едно петънце или недостатък. След интервюто си Фарис излезе от големия кабинет и се втурна към тоалетната. Наведе се над белия фаянс и повърна. Беше излъгал за толкова много неща. Знаеше, че понякога прави кафе на шефовете си с преварена урина. И често ходи до тоалетната, за да мастурбира, докато си представя съседката по бюро – Мима, чиито гърди винаги са били с някаква мания да се показват и да му намигат, докато седят удобно в деколтето й.
Митар влезе при шефовете си, седна и се умълча. Те започнаха да изреждат недостатъците му, а той не оспори нито един от тях. Дори допълни:
- Исках да променя света, да видя хиляди места, да върша смислени неща и още искам. Искам свят без насилие, без скука и униние, без мъка и усилие, без страх и болка, но ме мързи.
Така Митар завърши и излезе. Оттук нататък животът му продължи по същия муден начин. Фарис получи шефското място и продължаваше да прекарва самотни мигове в тоалетната. Митар покани Мима на среща и тя прие. След няколко месеца двамата се ожениха.
Няколко дни след това, отивайки на работа, забелязаха стълпотворението от хора пред сградата с офисите им. Не бяха достатъчно любопитни, за да разпитат какво става. Чу се приближаваща линейка. Те влязоха през въртящата врата. Качиха се до офиса си и с изненада видяха, че няма кафе, цветята не бяха поливани и прозорецът зееше. Фарис беше скочил от 14-я етаж на офис сградата.

да изнасилим дъгата

Мога да насоча мислите си в друга посока, но не мога да сменя мисленето си.
Затварям очи и не виждам нищо друго освен онази тъмнина примесена с изгрев на слънце, сякаш потъвам в поредната черна дупка. Не разбирам съществуването и сякаш не разбирам нищо друго, живея наизуст, като препил, който намира дома си по навик и се събужда сутринта без да има спомен. Точно така се събуждам на различни места и нямам спомен как съм стигнал дотам. Понякога се радвам, че съм на дадено място с дадени хора, но друг път ми е толкова неудобно, че потъвам в себе си и на човеците им е неудобно да стоят покрай мен. Спестете си преструвките.
Искам да пея.
Да лежа в прегръдките й, докато ме облива с тайните си. Да рисувам с косата й по гърба й, докато спи. Да обичам.
Странно е колко хубаво може да изглежда утопията.
Любовта е за пораснали деца. Останалите ще пием хормони, за да си наваксаме. Ще слушаме за грешките им и ще се опитваме да се учим от своите. Ще копираме докато се изродим, докато се оформим, като личности. Ще плануваме и ще се разочароваме, докато накрая осъзнаем, че сме се опитвали да разрушим нещо, което не съществува, да изградим крепост върху плаващи пясъци, и накрая ще се загубим в клишета и ще се удавим в униние.
Идва сутринта, имаме нужда от промяна. Трябва да изкореним някакви черти в себе си, отчаяно се нуждаем от това, сякаш животът ни зависи от него. В противен случай ще го загубим – онова чувство на спокойствие, което ТЯ ти дава. За секунда се спираш и си казваш, човече, ти си си ти, защо трябва да се променяш, нека жената да бъде с теб, заради самия тебе, не го прави. И изведнъж fade out гласът на разума изчезва. Връщат се на онази спирала от промени, които искаш да вкараш сякаш насила в себе си. Всичко изглежда като голям маскарад. Едно джудже се качва на кокили и облича костюм. Вече изглежда, като всички останали. Няколко вълци слагат овчи кожи, а ти ги копираш буквално и се опитваш да облечеш усмивката. Първо вкарваш единия крак, малко се запъваш на втория и накрая я налагаш. Няколко часа изглеждаш прероден, хората те харесват повече, казваш си - супер, ще живея така. Докато след няколко дни ти потече кръв от носа и те свие язвата. Влизаш в болница, операции, преливане на кръв, скалпели и прочее. Чудиш се какво да правиш, не можеш да живееш без светлината й, но ако си останеш същия, нейната усмивка ще залезе от живота ти. Майната й. Има толкова много усмивки да Земята. Мога да живея с една, но мога да се опитвам да направя щастливи всички. А тя нека се чупи в тялото ти, нека да плюе и скърца в главата ти. Врява до небето и застой. Не искам всичко отначало, а с всяка следваща изглежда толкова еднакво и мудно и неинтересно. Накрая просто ще заровя дъгата и ще я изнасилвам периодично, за да си върна за всичко. Що за гавра?
Никога няма да мога да се променя, а хората ми казват, че съм се разхубавил. Явно със старостта идват и милите, съжалителни думи. Пускам те. Тръгвай си. Отлитай. Излежах си присъдата.
А всъщност настъпих кучешко лайно и се подхлъзнах. Модерното АЗ леко ми куца. А бедният Йорик остана без глава. И преди да забравя ще отида да изнасиля дъгата, елате и вие!

кауфман

Ще помисля, ще помисля, за начало ще помисля. Ще измисля, ще измисля, свят за моите мисли.
Фрустрираният ми ум клокочи и създава същества подобни на мен, същества, които ме описват, като единственият солипсист на Земята. Не оспорвам твърденията им, но не аз измислих камбаненият звън, не аз сложих часовниците в умовете им, за да отмерват всеки час и да сменят дните в календара с такава прецизност, сякаш само за това живеят. Обвиняват ме за живота, който им дадох, а не разбират, че ако не бях аз още щяха да скитат из вселената, като обикновени празни материи или да бъдат погълнати от някоя черна дупка. Мислят си, че когато ми се усмихнат всичко се забравя, да, аз прощавам, но не забравям. После отминават и ме обвиняват за страданията и неволите им, сякаш аз чертая пътя им, сякаш измислям съдбите им. Никой не осъзнава, че хлябът е в ръцете им, че делата им произлизат от собствените им глави, а аз съм просто онзи, който им е дал тласък да потеглят, да поемат първия си дъх. От тях зависи дали ще продължат да дишат, дали ще се нахранят с хляба или ще го споделят с близките си. След всички оплаквания от живота, дават мило и драго, за да поживеят още малко и драпат ли драпат, сякаш не осъзнават, че е безсмислено. Къде сбърках? Започвам да губя вяра в себе си, в собствените си сили. Опитах се да създам един съвършен свят, със съвършени създания, но явно сбърках, когато ги оставих сами да взимат избор. Затова, ако някой солипсист чете това, нека знае едно – опасно е да си създател, опасно е да си творец, бъдете предупредени! Животът е по-голям от всичко и не може да бъде създаден от една малка главичка. Онези животи в книгите и филмите, побират само главните персонажи, защото иначе биха се пръснали по шевовете, биха се разпаднали на малки частици. И колкото и да опитваме да се изповядаме след това, ще бъде късно, прекалено много съдби ще бъдат пропилени. Отговорите ще бъдат загубени. Всички ни боли, всички съществуваме по свое му и си приличаме по нещо друго. Но видим ли усмивка в другия ни стига да се разплачем от кеф.
После махалото на часовника ни запраща в съвсем различна вселена, а когато се връщаме тук осъзнаваме, че полюсите са се сменили и домът ни е някъде, на километри под дебелия лед. Няма и следа от глобалното затопляне, защото слънцето отдавна е залязло.Чудим се как живеем на минусовите температури, как и какво дишаме, след като кислородът отдавна е замръзнал. После откриване отговора. Там някога преди да заминем е имало човек, който ни е обичал, който ни е чакал да се върнем, за да бъде отново с нас. Точно преди да умре, този човек е заровил сърцето си в земята и го е помолил да ни даде живот, когато имаме нужда от него. В момента това сърце бие в краката ми, под всичкия лед и топли душата ми. Енергията му ми стига, за да оживея още няколко дни, които ще са ми достатъчни да се изстрелям обратно на слънцето. А онези хора, спасителите могат само да се радват, че умеят да ни обичат и да ни сгряват, докато ние ги оставяме да замръзват сами, защото студът идва отвътре. В смисъл, че ...
сме супер празни. Вярвате или не, да си солипсист не е полезно за здравето. А хората отдавна кацнаха на Луната и май това ще си остане най-високия им скок.