Шматка

Прекарвах доста време с Патрик. Първоначално излезе от колодата карти. Изтеглих го, точно както вадя жокерите от тестето. Не знам как се случи, но картинката оживя и сега не мога да се отърва от него. Не искам. Патрик е чудесен. Да бе.. Сякаш да не хъркаш вечер, да ми осигуряваш кафе сутрин и да идваш с мен на пазар е достатъчно да ме държиш доволна, а да.. докато съм на работа ми пращаш смс-и, за да не се чувствам сама. Умрях от скука! Не съм спала с него, не, че не ме привлича, но кой прави секс с въображаемите си приятели? Ъъ.. сега като се замисля, май и на мен ми се е случвало два-три пъти в сънищата. Все едно, работата беше там, че започнах да се отдалечавам от него. Първоначално ми беше интересен. Рисуваше по стените ми, слушаше готина музика и имаше красиви зъби, но постепенно тези неща се превърнаха в рутина. Сега не мога да го гледам, а той ми се обажда всеки ден. Какво толкова има да ми каже? Всеки път едно и също. Повтаряме, докато се изтъркаме и после отначало. Довлича се пред вратата ми и чука. Искал просто да ме види, да ме целуне. Не понасям дъха му, не понасям и миризмата на дрехите му. Никога няма да се научи да си ги пере сам, а майка му никога няма да се научи да използва прах за пране, вместо това до края на живота си ще стърже сапун, от ония, дето прилича на бяла тухла четворка. По евтино било, такъв бил мирисът на чистотата. На мен ми мирише на умрели калинки, на сгънали гущери, на пепелянки оставени прекалено дълго на слънце. Искам да се разкара, искам да се разкара, а така ме е страх, че ще го нараня. Така ме е страх, че ще загуби надежда и още един живот ще тежи на съвестта ми. Вече смачках сърцето на едно момче. Зарязах го, заради друг. Сега пичът е в лудница. Мисли си, че носът му е дудук и си свирка по цял ден. Мисля, че така му е по-добре. Патрик. Муха. Досадник.
Трябва ми мухоловка, но по-голяма – такава, която е достатъчна, за да задържи човек и да му изпие жизнените сокове. Или пък ще го дам на паяците, имам доста в мазето. Нее, не бъди груба. Нека да измислим нещо по-хуманно. Разкажи му, че имаш работа, нямаш време за връзки. Трябва да се занимаваш с университет, кариера, да се грижиш за малкия си брат. Ами да, така хем ще си готина, хем Патрик ще изчезне. Измислих го. Готово.
Сега да му се обадим. Ало, Патрик? .. Какво? .. Вече си отпред! Как успя? .. Ха-ха.По-скоро теле-патка. Хайде, отварям ти! Червена слушалка. Клик. Телепат... какъв телепат, бе? Вярно е, че си мислех за него, но го споменавах с лошо... Тъпанар.
Звънец. Брава. Ключ. Панти. Трябва да се смажат. Здравей, Патрик! ....

..........................................................
2 месеца по-късно
Патрик, какво става? Защо не ме търсиш?

сутрешно

Виждам те. Вървиш нагоре по улицата, докато всички останали се стичат срещу теб, сякаш са се наговорили, само и само да видят лицето ти. Ти едва ли ме виждаш. Аз съм отзад и съм се фиксирал в походката ти, наблюдавам всяко твое движение, мисля си, колко ли щеше да е прекрасно, ако всички трептения на мускулите ти бяха провокирани от моите действия? Приказка.
Слизаш в метрото. Слизам и аз. Не искаш ли да се обърнеш и да ти направя кафе? Имам мляко и захар, знам и как да го направя турско. Знам точно коя песен да ти пусна. Може и да поспим после, ако искаш. Ще те събудя и ще играем на камък, ножица, хартия. Който спечели ще прислугва на другия цял ден. Знам и други игри. Не искаш ли? Не... Вървиш си право към ескалатора. Бариерата издава гнусен звук и ме пропуска да мина, сякаш съм продукт и са ме маркирали в супермаркета. Не ми пука. Стига да продължа да следвам движенията на тялото ти. Стига да успея да зърна лицето ти. Все някога ще спреш и ще успея да се приближа.
А дали жените знаят, че когато се разхождат някой ги боготвори? Някой там отзад, в тълпата, в нищото...
По всичко изглежда, че си решила да се качиш на първата врата на влакчето. Нямаш намерение да спираш. Добре, ще повървя още малко. Спря. Приближавам се. Всички мускули на тялото ми искат да те заговоря само мозъкът ме спира. Мозъкът не е мускул, за жалост. Коремът ми бълбука, играе си на жмичка. Просто ще те гледам, ще събирам смелост и ще си измислям изречения, с които да те заговоря. Обръщаш се, нещо в мен се счупва, втриса ме. Стоя като ударен с камък, а ти започваш да се правиш на изящна, на красива, на невероятна. Не е нужно да играеш, виждам и зад маската, и зад завесата. Ужасно е. Стига!
И моля те, премини зад жълтата ограничителна линия, преди леличката да е креснала по микрофона!!
Вадиш пакетче кърпички, късаш етикета и го пускаш на земята. Изваждаш една от влажните хартийки и избърсваш старателно ръцете си. После я поднасяш под носа си. Изглеждаш опиянена от аромата й, а аз си мисля, кифло, вдигни си боклука! Поглеждаш ме и ми се усмихваш. Мислиш си, че те харесвам. Лъжеш се. Колко зле изглеждаш сутрин, не е истина.

задуш

Задушавам се. Звукът на компютъра ме задушава. Влагата във въздуха ме задушава. Студеното време, също. Лятото пък ме задушаваше горещината. Сега се завивам с одеялото, обувам вълнените чорапи и ми става едно такова, топло и боцкаво на краката. Искам да се почеша, да се отвия, да разкарам шибаните чорапи от краката си. Задушавам се! С всяко издишване, вкарвам по-трудно въздух в дробовете си.
Отивам на работа и там е същото. Затворен съм между четири стени, от никъде не влиза слънце, от никъде не влиза въздух, освен през климатика. Но въздухът от климатика е изкуствен. Както е изкуствена и компанията на котката. Мислиш си, че не си сам, но и идея си нямаш какво се върти в главата й. Гушва се до теб, стопля те, нарушава ти личното пространство и изобщо не я е грижа. Котката ме задушава. После си удря главата в лаптопа и започва да ме хапе, да ме ближе и дере. Задушава ме мръсния въздух, мръсотията навсякъде, задушава ме градът. Задушава ме животът. И ми става едно такова стипцаво в устата, гадно, гнусно, прекалено. Отивам в банята и си измивам зъбите. Правя го по петнайсе пъти на ден. Имам нужда от свеж въздух. Имам нужда да дишам свежо.
Ще си изтъркам емайла от задушаване.
И;ъ гтътъииииииииииииииииииииииииииииииииио88 (от котката)

Оса

Повдигнах се от мъртвото тяло на мъжа и пребърках джобовете му. Извадих шишенце одеколон и ключ на някаква хотелска стая, след което се полях целия. Тогава забелязах... ръцете ми бяха пипала, а пипалата бяха на медуза, но вместо от долната част на тялото ми, те висяха някак от високо, досущ като ръце. Погледнах към краката си - нямаше тяло, под мен стърчеше някаква прозрачна структура. Ококорих се. Или поне така го усетих, защото не знам дали изобщо медузите имат очи. Факт беше, че виждах, значи, може би имат. Бях се превърнал в медуза. След като почудата в мен премина направих няколко крачки. Стори ми се доста естествено да се влача по коридорите на хотела. Чудя се какво ли щеше да се случи ако някой беше излязъл и ме беше видял. Сигурно щях да убия и него. Тази нощ желанието ми за кръв беше непреодолимо. Качих се в асансьора. Натиснах един от големите, лъскави бутони и той се оцвети в червено. След няколко иззвънявания излязох в голям коридор. Погледнах ключа от стаята, тръгнах по коридора и сверих номера на стаята. Бях на правилното място. Влязох вътре. На големия диван лежеше руса жена със зелена рокля. Тя беше на 27 години, работеше като детска учителка и по стечение на обстоятелствата ми беше съпруга, или поне, когато имах човешкото си тяло. Сега ми беше някак безразлична. Видях я, лежеше беззащитно, точно както в първата ни брачна нощ. Веднага поисках да я оставя бездиханна. Тръгнах към нея, но се подхлъзнах на собствената си слуз. Нощната лампа се счупи в земята и жената подскочи. Изправи се. Извика някого по име. Него го нямаше. Там беше единствено тъмнината и медузата в нея. Жената се разкрещя, аз се завлачих към изтръпналото й от ужас тяло. Гърбът й се опря в стената. Аз увих пипала около ръцете й. Тя вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои. Вгледа се дълбоко в мен. Гледаше ме така известно време, докато накрая ме попита. „Това ти ли си?“ Беше си помислила, че съм глупавият й любовник. Може би заради одеколона. Опитах се да й отговоря, че шибанякът лежи мъртъв няколко етажа по-надолу, че съм изпитал безкрайно удоволствие, убивайки го, но единствено успях да я изпръскам със слуз. Кожата на ръцете й беше почервеняла от захвата на израстъците ми. „Ти си, нали?“ Усмихна ми се. Отпуснах пипалата си надолу, а тя сложи ръце около врата ми. Надигна се, за да ме целуне и... точно тогава се свлече не земята. Тялото й гореше. Отровата ми беше попаднала бързо в кръвообращението й. Крещеше, дишаше тежко, молеше ме да й помогна, а аз се усмихвах. Усмихвах се широко. Всичките гадости, които ми беше причинила, сега й се връщаха. За трите години, през които бяхме женени, бях мечтал 1543 пъти за този момент и той най-накрая се случи. Сърцето й спря. Смъртта й настъпи за по-малко от 5 минути. Разплух се върху нея. Прегърнах я. Тялото й изстиваше бързо и все пак това беше най-топлата ни прегръдка за всичките години заедно.

Bitches Love Cake

Големия лош вълк остаря, оплешивя, няма сили да гони девойки, да ги яде, нито тях, нито бабите им. Сутрин не пие кафе, защото не обича случайни заведения, а кафемелачката му се развали преди няколко години. Все не намира време да я оправи, макар, че по цял ден лежи. От време на време смуче зърна, не може да ги сдъвче, защото почти няма зъби. Единственото щастие идва, когато успее да свие цяла торта от някоя случайна сладкарница, но това, така или иначе се случва прекалено рядко. Успее ли, енергията му се изчерпва и трябва да презарежда цял месец. Маната му я няма никаква. Поушъни не се намират, защото всички хербали са с ГМО и не струват. По дяволите, Големия лош вълк обожава торта!! Лекарите му я забраняват, заради диабета тип 2, защото хапне ли малко захар не може да спи с дни. Властите му я забраняват, защото не може да си я позволи и трябва да нарушава закони, за да я придобие. Останалите животни му я забраняват, защото тортата му изостря апетита към малки сладки горски обитатели и така нататък. Големият лош вълк иска торта!!
Събра малко пари и си купи кожено палто, за да не ходи гол зимата.
Отсякоха му гората за подпалки, за да направят нова магистрала, ски писти и лифтове. Взеха му дома и го струпаха в няколко камиона. Обрулиха листата и клоните, стовариха ги в железните машини и запалиха каквото беше останало. Ловецът не е милостив. Престъпленията срещу човешкия род се наказват с най-суровата строгост на закона. Няма физическа смърт, но има духовна такава. Държавата идва с големите си механично заточени зъби и изгризва надеждата ти до кокал. После посипва останките със ситен прашец и гледа как костите й сами се превръщат в течност, която след това изсмукват. Но не, всичко е на картинка, всичко е в главата на нещастника, в главата на Големия лош вълк. Предпочиташе да го направят на луканки, да виси над камината, пред това да му вземат надеждата. Да превърнат кокалите му в желирани мечета и децата да се радват на десетките различни цветове в пластмасови пакетчета. Някога беше изпълнен с надежда, мечтаеше за сила, когато я придоби започна да сее раздор. Изнасилваше животните в гората, крадеше от запасите им за зимата, убиваше възрастни жени, внуците им. Кръвта никога не беше засъхвала по зъбите му, докато един ден старостта дойде, заедно с пълния търбух с камъни. С нея дойдоха болестите, но за разлика от кутията на Пандора, на дъното липсваше надежда. Беше изместена от нещо друго. Бялата лястовица отлетя като пеперуда, кацнала на върха на носа му. Не трябваше да я гони, виейки срещу Луната. Не трябваше да гони и глутницата. Големият лош вълк е единак. Големият лош вълк е избор, маска, поведение, диабет от тип 2 или какъвто и да е придобит синдром.

Стефани, диванът и котката без опашка

Стефани се питаше постоянно защо трябва да прекарва живота си с хора, които не понася. Тя е на 8 и е вярно, че половината от времето й тук, не е била наясно, дори какво точно се случва на земята. Но въпреки скромната си възраст, тя беше убедена във факта, че не понася съучениците си, не понася учителката си, нито заместникът й, който им преподаваше по физическо, не понася и родителите си, които по цял ден бяха на работа, а вечер се интересуваха само дали е гладна. Изнервяха я, дразнеха я, никога не виждаха нещата, които тя вижда, никога не осъзнаваха какво вършат или говорят. Хората са пълни с комплекси. По цяла година носят маски на лицата си и вместо да ги свалят веднъж годишно, те са си измислили празник – причина, за да сложат маска върху маската. Всъщност маските са доста по-прости за разпознаване от човешкото лице, защото един шаблон, може да донесе единствено по- забавени реакции и си личи ужасно много, когато някой лъже или пък просто не е себе си. Така беше, поне за Стефани. Тя нямаше нужда от маска, защото не обичаше да се крие. Правеше го само на Хелоуин и то заради купищата лакомства. През останалото време си казваше всичко директно в лицата на хората, а те вместо да се вбесяват и да я намразват, започнаха да ценят това нейно качество. Такава беше Стефани. Тя толкова много обичаше да бъде себе си, че на Хелоуин поръчваше на местната рекламна агенция да й изработят маска със собственото й лице. Те взимаха нейна снимка, уголемяваха я няколко пъти и я разпечатваха върху картон. Така Стефани можеше спокойно да си продупчи ноздрите с ножица, за да гледа през тях. Когато сложеше маската, тя се чувстваше още по-себе си, защото беше двойно или тройно по-голяма.
Стефани имаше двама най-добри приятели. Те естествено не бяха хора, както разбрахте, Стефани не понасяше хората, те искрено я възмущаваха. Приятелите на Стефани бяха диванът и котката й. Тя се разбираше чудесно с тях и котката й се разбираше чудесно с дивана, само диванът имаше леки проблеми при общуването с котката. Нали, разбирате? Просто, когато една котка легне на един диван и започне да точи ноктите си в красивата и мека дамаска, диванът подивява. В тези моменти една от облегалките помръдваше и удряше котката през главата. Стефани обожаваше да лежи на дивана, а котката да лежи в скута й. Понякога си представяше как тримата заедно образуват някакъв супер-герой, както 5-те пръстена образуваха Капитан Планета или 5-те лъва образуват Волтрон. Стефани затваряше очи и летеше. Тя беше главата, диванът тялото, а котката... е, котката си беше просто една опашка. Но в опашката се криеше тайното оръжие на непобедимият супергерой. Тя лесно се възпламеняваше и можеше да отсече главата на всеки един враг с камшичесто движение. След последната такава игра, се наложи да заведат котката на ветеринар, където лекарят констатира, че по-голямата част от опашката на котката е напълно изгоряла и ще се наложи да я отреже. Така супергероят загуби тайното си оръжие. Но Стефани не загуби надежда и скоро измайстори ново движение на котката, с което побеждаваше противниците си.
Един ден, докато Стефани си играеше с единствените си приятели, на вратата й се почука. Тя отвори. Пред прага й стояха две момчета - близнаци, които едновременно й бяха и съседи, и съученици. Тя ги попита отегчено какво искат, а те я попитаха какво прави. Тя им отговори – нищо. Тогава момчетата я попитаха дали иска да си играе с тях. Стефани отговори, че не иска, но момчетата започнаха да й се молят, те отчаяно се нуждаеха от време. Стефани ги попита за какво им е това време, а те й отговориха, че искат време, за да не пораснат никога. Били чели някаква приказка...
Стефани им се изсмя. Каза им да забравят и им тръшна вратата. Обърна се и подмина големия стенен часовник, останал от баба й.
Момчетата се спогледаха, после коментираха, че трябва да докопат древния часовник и да го унищожат, със или без нейна помощ. Тогава времето щеше да спре. Прибраха се в къщата си и измислиха план. Щяха да съборят дървото в двора на Стефани, върху къщата. Така то щеше да им осигури достъп до часовника, където те щяха да го отнемат от малките ръчички на предателката и да го разбият на хиляди малки парченца. Братята се разсмяха. Единият спря и попита другия, дали е сигурен, че когато спрат времето ще продължат да съществуват, дали няма да замръзнат в пространството и да си останат в това положение. Не ставай глупав, отговори втория брат, всичко щеше да е наред. Те влязоха в гаража на баща си и взеха брадва и трион. Изтичаха до дървото в двора на Стефани и докато единия скърцаше някаква противна мелодия с триона, другия започна да сече. След няколко минути успя да пробие кората на дървото. Навсякъде хвърчаха стърготини и трески. Стефани се показа на прозореца и им изкрещя. Те не й обърнаха внимание. Продължиха да секат. В този момент заигра и трионът. Тя не знаеше какво да прави, хрумна й да използва горящата опашка, но се сети, че ветеринарят я отряза. В главичката й настана паника. Помисли си да се обади на пожарната, но щеше да е твърде късно, когато пристигнат. Да се обади на родителите си?... Не. Да се обади на баба си? .. Още по-зле... Тогава Стефани реши да се оправи сама с положението, седна на дивана, взе котката в себе си и затвори очи. Сформира супергерой и огромните му силни крака, започнаха да крачат към вратата.
На момчетата им оставаше още малко. Още няколко секунди и дървото щеше да полети към земята, към къщата на Стефани. Вратата се отвори. Момчетата се обърнаха и видяха изобретението на малкото момиче. Уплашиха се и започнаха да секат още по-бързо. Супергероят извади огромно оръжие и изстреля огнено кълбо. Пропусна. Кълбото падна малко пред него. Тогава Стефани слезе от дивана и изтича да прибере котката, която беше тупнала пред нея. Котката й се опита да се спаси, измяучи силно, но момичето успя да я прибере в скута си. Седна отново на дивана и хвърли котката по момчетата.
Супергероят стреля за втори път с оръжието си. Сега обаче не пропусна. Едното от момчетата падна на земята.
Котката се удари в главата на момчето и започна да го драска с нокти. Издра му половината лице. Тогава вторият близнак издърпа триона от ствола на дървото и започна да се смее. Дървото се държеше изправено на малко парче кора. Близнакът бутна дървото в посока къщата, то се наклони леко, но падна на другата страна и затвори пътя, който обслужваше целия квартал. Момчето се изплаши. Силният тътен изкара съседите по терасите. Стефани изтича, за да прибере котката си. В този момент пред огромното дърво спря кола, от нея излязоха мъж и жена. Изглеждаха изморени. Вървяха към къщата на Стефани и гледаха право към нея. Минаха покрай окървавеното момче, покрай братчето му държащо трион, после подминаха и Стефани. Казаха й, че вечерята скоро ще е готова. После подминаха изпокъсания диван на двора. Влязоха в къщата и затвориха вратата. Стефани изтича и се прибра след родителите си, в ръцете си носеше уплашената котка. Момчето с триона се приближи до раненият си брат и го хвана за яката, издърпа го до дома им, където се скриха. Тик – так.

ессен

Живото умира,
безсмъртното е все така безсмъртно,
чупи пръсти в ъгъла, безпаметно
и безтегловно...
А истината е измислена.
Бъдещето е резервен парашут.
Скачаш и броиш звездите,
молиш се, да бъдеш чут.
Как да бъда пълнолуние,
когато през прозореца е есен?
Аз съм просто изречение,
припев,
или куплет от песен.
Небето ме закрива с облаци,
дъждът измива спомените ми,
червата ми къркорят от влияние,
от липсата на думи,
от мълчание.

Всичко приключва с фалшив, престорен смях.

Big Bang Nelumbo

На С.А.

Ива – двайсе годишна студентка в Англия, черна коса, стегнат бюст и бяло-розова кожа – живееше в малко таванско помещение. Вече втора година учеше творческо писане и се опитваше да разбере какво точно иска от живота, какво иска от себе си. Да, тя взе твърдото решение да учи точно това, доста бързо и лесно, но понякога не беше сигурна, че й се занимава с писане цял живот. Представяше си как изкарва по книга на година и мисълта за задължението да го прави я убиваше. Тя обичаше да разказва историите в главата си, обичаше да получава вниманието на читателите си, обичаше и лайковете им, но не можеше да пише по задължение. Така един ден се събуди в голямото си легло, след следобедна дрямка. Погледна встрани и не намери човек до себе си. По същия начин се беше събуждала всяка сутрин от изминалите няколко месеца. Втресе я, стана й студено и се сви на топка. Стомахът й изкъркори. Тя го помоли да се успокои. Не знаеше защо го прави, но от малка беше свикнала да разговаря с него, а той от своя страна реагираше странно на всяка нейна случка или емоция. Когато беше малка, Ива си мислеше, че в стомаха й живее някакво същество, с което трябва да дели тялото си. Майка й отхвърли тази теория с насмешка. Оттогава насам Ива не говори за усещането в стомаха си, просто го изживява.
Лежеше в леглото и си мислеше, че не е писала нищо от месеци, нямаше муза, нямаше вдъхновение, нямаше тема, нямаше и думи в главата си. Беше празна като жълт вестник. Имаше нужда да направи нещо, да промени ежедневието си, да излезе навън сред хората и да си открадне история от някого. Скочи от леглото, обу си някакви дрехи, сложи слушалките в ушите и излезе навън. Пусна си някаква песен. Вървеше по улиците и се опитваше да грабне история от нечие ежедневие, но всички бяха с еднакъв цвят на лицата, еднакви физиономии, еднакви дрехи. Дори не й хрумваше какви са. От коя държава идват, от кой квартал, дали са гладни, дали са влюбени? Нищо! Главата й продължаваше да е празна. Искаше да опознае всички на улицата. Да й разкажат историите си, да й помогнат с нещо. Накрая просто започна да лепи етикети на всеки. Не я интересуваше дали е правилно или не, дали греши или е права. Видя някаква руса жена на високи обувки – измамена. Видя дебел мъж с очила – незадоволен. Някакво момче с шапка и раница – пълен с надежда. И така с всеки срещнат. Сменяше етикетите и хората в ритъм с музиката в ушите й. Всеки човек се появяваше с нова асоциация. Беше забавно, докато етикетите не започнаха да стават все по-тъжни, а Ива все по-смела в догадките си. Лицата на хората ставаха все по-сиви и намръщени, сякаш знаят, че ги поставят в рамка, сякаш знаят, че се опитват да откраднат парченце от вселените им.
Този е щастлив, онзи е мечтател, надменна, вълнуваща, червена, пикантен, дъждовник, темерут, добър, зъл, влиятелен, нахална, ленива, висока, пъпчива, пиян, мокра, животно, лека нощ, бобър, джийзъс, хипстър, хипстър, делфин, морска крава, русалка, мравояд, брадан, отвеяна, разочарована, осакатен, болен, беден, излъгана, предаден, наркоман, изнасилена...
Разплака се, историите, които измисляше, не бяха добри. Натъжаваха я, но не можеше да се спре, не можеше да спре музиката в ушите си, мислите, които нахлуваха, емоциите. Искаше да извади лист и химикал и да запише всичко. Извади телефона си и започна да записва някаква бележка. Ярка светлина я освети и тя се обърна към нея. Малки бели отблясъци се появиха в очите й. Зениците й се разшириха.
В този момент Ива отскочи назад, чу се клаксон на автобус. За малко. Толкова беше погълната от мислите си, че пропусна да се огледа, докато пресичаше. Трябваше да се спре. Седна на близката пейка и зачака. Искаше мозъкът й да си почине. Запали цигара. Дръпна няколко пъти, издиша още толкова. Кръстоса краката си и сложи палеца, на ръката с която държеше цигарата, върху устните си. Кракът й тактуваше. Най-накрая мозъкът й беше празен. Заваля дъжд. После...
Цигарата падна на земята, тялото на Ива я последва, в образувалата се локва. Беше се свила на топка, държеше се за корема и крещеше от болка. Загуби съзнание.
Съвзе се в болницата. Виеше й се свят. Не знаеше какво става, оглеждаше се наоколо, но не можа да разпознае никого. Навсякъде беше пълно с болни хора, а тя беше вързана цялата с кабели. Бяха я сложили на системи. След малко дойде някакъв мъж в бяла престилка, представи се като доктор еди кой си, лекуващият й лекар. Каза й, че има доста интересна диагноза. Ива се изправи, облегна се на възглавницата си и прибра кичури коса зад ушите си. Беше готова да чуе най-лошото. Докторът я погледна и й каза, че в стомаха й расте лотос. Тя поклати невярващо глава, помоли го да повтори. Той го направи. Ива се изсмя. Попита го дали това не е някваква шега. Попита дали това е истинска болница, предупреди го, че ако се бъзикат с нея, ще ги осъди, че е гражданка на Европейския съюз и не е някоя си бежанка. Лицето на доктора не трепна. Любезно я изчака да приключи със заплахите и извади от папката си няколко рентгенови снимки. Показа й ги. Бяха снимки на тялото й. Ясно се виждаше, че в стомаха си има лотос. Ива попита как така. Лекарят й каза, че най-вероятно е родена така и би трябвало от малка да го усеща в себе си. Ива поклати глава. Тогава той продължи. Разказа й, че напоследък цветето няма как да се опрашва, защото пеперудите в стомаха й са изчезнали. Каза й, че цигареният дим го задушава и съдейки по бялата й кожа, не му позволява да стои достатъчно на слънце. Ива попита как може да се оправи. Лекарят поклати глава, каза й, че не знае. Трябва сама да открие лечението, за лотоса в нея, както са го правили преди хиляди години будистите в Китай и Индия. Допуши й се. Попита дали може да запали цигара. Докторът й отговори, че не може. Все пак се намираха в болнично заведение, а и отсега нататък е по-добре да не пуши. Той се наведе към чантата й и взе кутията цигари. Смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. Каза й, че трябва да спи.
След няколко дни Ива се прибра вкъщи, косата и тялото й се бяха пропили от миризмата на дъжд. Нямаше търпение да влезе в банята и да измие сивотата от себе си. Откакто беше припаднала, не беше палила цигара. Вече не й се пушеше, чувстваше се по-добре, но все още не беше написала и ред. Съблече дрехите си, хвърли ги в пералнята, взе чиста хавлия и влезе под душа. Нагласи водата и започна да измива дъжда от себе си. През прозореца на банята влезе лъч светлина и освети струята вода. Получи се малка дъга. Ива не я забеляза, но коремът й изкъркори. Лотосът се съвзе. Ива сложи ръце върху корема си, точно както бъдеща майка опипва плода, растящ в нея. Спря душа и изсуши тялото си. Легна на леглото, а стомахът й не спираше да къркори. Коремът й ту се издуваше, ту спадаше. Ива го удари няколко пъти, разгневи се и се разплака. Помоли го да спре. Но нищо не спря, дори спазмите ставаха все по-жестоки. Докато накрая от пъпа поникна зелено стебло, подобно на маркуч. То се устреми към банята и се заби в канала. Там пусна корен. Ива се разкрещя, опита се да се добере до телефона, но стеблото я вдигна във въздуха. Тя го заудря яростно, опита се да го отскубне от себе си, но не успя. Стеблото я понесе навън, към слънцето. Накрая тялото й се предаде. Пръсна се във въздуха, а отвътре се показа лотосът, който отвори цветовете си. Роди се ново слънце.
Ива се понесе над океана. Вече нищо не я болеше, не изпитваше и никаква потребност, нито й се дишаше, нито беше гладна, нито жадна - перфектната задоволеност. Плуваше на повърхността на водата и изведнъж стъпи отгоре й, сякаш беше нещо твърдо и стабилно. Погледна към слънцето и се устреми към него. Летеше право нагоре със страшна сила. Чуха се няколко взрива. Беше счупила звуковата бариера. Всичко потъмня. Вече беше в космоса. Лицето й ставаше все по-топло, все по-усмихнато. След малко щеше да е вече вкъщи. Голямата огнена топка приближаваше към нея. Ива почувства любовта й, най-накрая беше цяла, беше доволна и нямаше нужда да пише каквото и да е, за да е щастлива. Превърна се в комета, летяща към слънцето. Двете огнени кълба се сляха. Голям взрив. Всмукване. Вселената се събра в точка.

пясък и мoтриси

Беше хубаво да те чакам всяка вечер, да се прибереш от работа. Изпълваше ме. Изпълваше и деня ми. Не че, чакането е някакъв вид свършена работа, но когато знам, че ще си дойдеш вечерта, знам точно с колко време разполагам, за да свърша задълженията, всичките си задачи, за да съм свободен за теб. Сега вечерта ми е празна. Няма кого да чакам и съответно не мога да свърша нищо през деня. Опитвах се да се накарам да работя, опитвах се на сила да вдигна химикала и да напиша всички сценарии, които изискват от мен, но нищо... Накрая просто счупвах химикала от яд или го хвърлях някъде в стаята. Днес реших, че ще си реша проблема с четене. Подбрах най-интересно звучащата книга от библиотеката в къщи, легнах на леглото и я отворих. Прочетох няколко страници и осъзнах, че не съм разбрал и ред. В мислите ми беше нещо друго - някакви въпроси и вероятните им отговори. Ужас, това е ужас! Не можех да продължавам така, трябваше да сменя обстановката. Трябваше да намеря място, на което обичам да чета и да е достатъчно шумно, че да ми издухва всякакви мисли от главата. Обух си сивите джинси, сложих качулка, шапка, раница и маратонки. Излязох навън и се придвижих бързо до метрото. Влакчето дойде, качих се, намерих си място и се потопих в четене. Книгата разкриваше съвсем нови вселени за мен, нови персонажи, нови конфликти, всичко беше толкова интересно, че не усетих кога стигнах крайната спирка. Слязох от вагона и се прехвърлих от другата страна. И така - седем обиколки на града, прочетох половината книга и честно казано малко ми омръзна. Имах нужда от разнообразие. Имах нужда някоя мацка да ме заговори в метрото, да се почувствам малко по-забележителен. Истината обаче е, че съм невидим и ако не е друго, то поне може да се смята за супер-сила. Но нищо велико не е постигнато с липсата на ентусиазъм, затова се ентусиазирах и разкарах всякаква драма от съзнанието си. Слязох на моята спирка на метрото, приближих се до първото симпатично момиче и й предложих да пием бира. Тя ми заби шамар. Опулих й се, ето това вече беше изненада. Защо това момиче ме удари, все едно, че й бях предложил нещо дръзко и просташко? Попитах я. Тя не ми отговори, но аз настоях. Каза ми да не се правя, че знам за какво става въпрос. След триста клетви, че не знам за какво иде реч момичето ми се извини. Разказа ми как някакъв непознат от фейсбук се бил хванал на бас с нея, че ще я прелъсти. Попитах я как ме е объркала с него, а тя ми отговори, че пича нямал снимки. Влакчето дойде и момичето се качи. Не можах да й взема номера и добре че.. Какви са тия кифленски истории? Излязох от метро станцията. Пред мен беше католическата църква. Мисля, че религиите не са хубаво нещо. По-добре да съм дрогиран, защото в крайна сметка, човек не е нищо друго освен това, което е. А аз съм един мечтател. И докато жените си слагат дълги панталони, когато ги е домързяло да си обръснат краката, аз ще мечтая да бъда писател и хората да четат нещата които пиша. И докато всички имат гласност във фейсбук, аз ще си бия фейспалмове и ще се радвам, че съм малко по-различен. Е, никога няма да разберете как точно, защото никога няма да ме видите. Ще си мислите, той е като всички други, и това ще е първата ви грешка. Очите ми са свързани помежду си с дъга. Хубав ден ви пожелавам!

скафандър

Младата жена буташе бебешката количка и се оглеждаше за нещо интересно. Тя беше като бродеща гарга, която търси лъскави предмети. Беше облегнала фигурата си на дръжките на количката и от време на време отпиваше от двулитровката бира, която държеше в едната си ръка. Спря се за миг и остави бутилката в чаршафчето, при бебето, то се размърда, обърна се и прегърна певецето, но продължи да си спи. Жената бръкна в дамската си чанта и изпищя. Когато извади ръката си, черноморска акула беше налапала цялата й длан. Дръпна рибата за опашката и я хвърли обратно в чантата си. Бръкна отново и извади шишенце с морска вода. Изсипа го в празната си очна ямка. Стана водовъртеж, чуха се чайки и няколко вълни се блъснаха в миглите й. Свали нацяло превръзката си и я хвърли в някакво кошче за боклук. Взе обикновено листо от земята и го сложи на окото си. То си застана, сякаш точно там е мястото му – на лицето й. Жената отпи от двулитровката. Зави капачката и продължи да бута количката. Нещо привлече вниманието й. Насочи се към него. Беше някакъв голям хелиев балон с капсула. Тя отвори капсулата, а вътре стоеше някакъв космонавт. Попита го какво прави, а той й отговори, че се опитва да стигне до космоса. Жената му се изсмя. Свали му скафандъра и го пъхна в голяма торба под количката. Мъжът се опита да си го върне обратно, но докато посегне, вратата на капсулата се затвори силно и му затисна ръката. Жената се отдалечи. Беше доволна. Отпи от двулитровката. Вървеше бавно, влачеше краката си в земята, почти не й бяха останали подметки. Тананикаше си някаква странна мелодия, а бебето в количката все повече се унасяше в сън. Тогава стана земетресение и количката се разтресе. Бебето се събуди и изплю биберона си. Започна да пищи. Майка му го погъделичка по крачето, но то не се успокои и продължи да издава онези звуци, по-силни от шума на излитащ самолет. Жената бръкна в торбата и извади скафандъра. Сложи го на главата на бебето. То млъкна за малко, огледа се, искаше да разбере какво става, но всичко му изглеждаше толкова непознато, че скоро пак се разстрои. Очите му плуваха, сякаш са в аквариум. Шлемът на главата му усилваше десетократно гърлените звуци. Косата на майка му се изправи, звуковите вълни я блъскаха назад, а тя със сетни сили се опитваше да се протегне и да свали усилвателя от главата на детето си. Крачка в минута, накрая стигна количката, грабна скафандъра и го изхвърли надалеч. Бебето отново млъкна. Някакво куче се появи със скафандър в устата. То махаше игриво с опашка и подскачаше около майката. Тя му каза да се разкара. Кучето не я разбра. Бебето се разплака. Тя грабна скафандъра и го метна със всички сили надалеч. Кучето тръгна след него. Няколко мига по-късно, кучето се беше върнало със скафандъра. Бебето пищеше. Майката бръкна в чантата и извади мачете. С един удар свали главата на кучето, заедно със скафандъра на земята. Тялото му се строполи долу, малко след това. Майката взе бебето на ръце и му посочи трупа. Каза му да види трупа, изсмя се, че е без глава. Няма глава! Няма глава! Виж, няма глава! Бебето си показа зъбките. Развесели се. Започна да се киска. Майката го обърна към себе си и го целуна. Потупа го по гръбчето и то се оригна. Върна го обратно в количката и отпи от двулитровката. Сложи му биберона. Бебето заспа. Жената бръкна в голямата чанта, върна мачетето и извади перука, върза косата си и си сложи перуката на главата. Премлясна няколко пъти. Повдигна й се. Повърна малко в устата си. Стана й интересно какво ли е и го изплю. Беше дебел мъжки пръст. Ухили се. После отпи от двулитровката и продължи напред. Стигна някаква огромна паяжина. Беше дебела като корабно въже и голяма колкото жилищна сграда. Жената натисна спирачката на количката, свали палтото и обувките си и се качи на паяжината, все едно си влиза у тях. Покатери се малко и намери някакъв мъж, който беше залепнал. Слава богу, че се появихте, възкликна мъжът. Слава богу, че се появихте, възкликна жената и започна да го омотава във паяжина, дебела колкото корабно въже...

I know you are, but what am I?

Тя иска да ме нарича свой и да ме пази вечер от тъмните субекти в подсъзнанието ми. Иска да ми прави компания през деня и да запълва тишината, когато стане прекалено тягостна. Тя иска да е слънце в моята прогноза и всички пътища към нея да са оцветени в зелено. Тя иска да е щъркелa на моята пролет, да е вълнен пуловер през зимата. Тя иска да е суша, за да се спасявам в нея. Иска да рисува усмивката ми с връхчетата на пръстите си. Тя иска да оставя бележки в джобовете ми, за да се изненадвам, когато се бръкна за нещо. Иска да ме завива с косата си, да я возя на колелото и да й построя къща. Иска да ми дава крила и да ги изглажда всеки път щом ги намачкам или счупя. Тя иска да е винаги перфектна за мен, да няма косъмче по тялото си, да се гримира умерено, да не прекалява с парфюма. Тя иска да гони сърничките в парка, а аз да я снимам. Иска да играем на топка, да е винаги красива, да е стройна като ледена висулка. Тя иска да е дъгата, след дъжда, който вали в главата ми. Иска да е сладолед на клечка, когато ми е жега. Да наблюдава с мен небето и да го наглася към музиката, която звучи. Не танцуват ли чудесно облаците? Тя иска да е камък, когато ми се троши. Иска да е азбука, когато имам нужда от думи. Да е статуя, когато имам нужда от тишина. И да е вретено, когато имам нужда от сън. Тя иска да е коралов риф, когато трябва да се скрия. Тя иска да е слънчоглед, да е русалка, да е летяща костенурка, да е красавицата или звяра, да е осакатена кукла, да е каменно цвете, да е булката труп, да е феникс, за да е под кожата ми. Тя иска да ми е катет, хипотенуза и отсечка пусната в пространството.Иска да е диджей на моя плейлист. Да ме обича повече отколкото аз се обичам. И да е рекламата на моята телевизия, сутрешен блок, новинарска емисия. Тя е стълбището на моята сграда, тя е крушката светлина, тя е парче от Рая, тя е мляко с какао и бадемов марципан. Тя е дъвка турбо, бенгалски огън, килограм череши, летяща чиния и захарен памук. Тя е жена ми и така си я представям.

Диаманти

Ханс не знаеше какво да прави със себе си. Един ден се събуди и осъзна, че не знае къде се намира, какво прави и кой е всъщност. Да, той беше у дома при родителите си и беше избрал бижутерската професия, но не знаеше нищо отвъд това, не знаеше и защо точно е избрал този път. Искаше единствено да намери себе си. Започна да прекарва цялото си свободно време, замислен в стаята си. После реши да излиза на двора и там да прекарва усамотените си часове. Накрая започна да излиза все по-далеч, докато накрая не се озова на някакво поле. Събра камъни, начерта голям кръг с тяхна помощ и седна в средата. Така Ханс прекарваше по няколко часа всеки ден. Другите си мислеха, че се е увлякъл по мистични източни течения, но Ханс просто седеше и отговаряше на въпросите в главата си. Всеки ден хората минаваха покрай него и го гледаха странно. Ханс не им обръщаше никакво внимание. Децата се събираха и го целеха с камъни, но стоицизмът му ги уморяваше и скоро им ставаше скучно. Скоро хората свикнаха с него и не му обръщаха никакво внимание. Докато един ден не се появи някаква чужденка. Тя носеше шапка с голяма периферия, дълга рокля, кафяв кожен куфар и воал. Спря се пред Ханс и го попита дали градът е наблизо. Той не й отговори. Тя изрита праха под камъните срещу лицето му, но Ханс не помръдна. Дамата реши, че ще си играят на нервички и седна точно до Ханс. Зае същата, като него, поза и затвори очи. Тишина. Няколко минути никой не мръдна. Ханс стоеше спокойно, но лек ветрец донесе парфюма й точно под носа му. Ханс вдиша дълбоко. Хареса му. Отвори Широко едното си око и погледна встрани. Воалът на дамата се развяваше наоколо. Отвори и другото си око и обърна главата си към нея. Беше най-красивото нещо, което някога е виждал. Нямаха подобно момиче в града. Веднага забрави за въпросите в главата си. В този момент момичето отвори очи и се втренчи в него. Изсмя му се в лицето и му каза, че е победила. Ханс се стресна. Момичето се представи, казваше се Ема. Двамата си стиснаха ръцете и после Ханс я заведе в града. Оказа се, че Ема е внучката на стария мелничар. Всеки ден Ханс се навърташе около мелницата, за да види очите на красивото момиче. Всеки ден си измисляше нова причина, за да посети мелничаря. Забрави за медитациите си и във всяко свободно време майстореше по някое ново бижу. Все не му харесваха. Искаше да й подари най-доброто. Един ден сънува сън, събуди се през нощта, скочи от леглото и слезе в работилницата си. Беше сънувал най-красивото бижу, което си е представял някога. Нарисува скица, после го измайстори за няколко дни. Изтича до мелницата и видя Ема да излиза от двора с куфар в ръка. Тя си заминаваше, връщаше се обратно при родителите си. Ханс не знаеше какво да й каже. Спря я и задъхан се опита да й обясни, че има подарък за нея. От устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука. Подаде й кожената кесийка. Тя се зарадва. Обичаше подаръците. Развърза я, а Ханс очакваше с нетърпение реакцията й. Ема извади бижуто от кесийката и очите й светнаха. Светнаха, но не защото й хареса супер много, а защото скъпоценните камъни отразиха светлината на слънцето право в очите й. Ема се направи на зарадвана, каза му, че е много красиво, но предпочита неща от естествени материали - дърво, кожа и т.н. Ема целуна Ханс по бузата и се сбогува с него. Ханс се обърна след нея. Ченето му щеше да докосне земята. Беше си играл над бижуто цяла седмица, а тя предпочитала естествените материали. Майната й. Тогава Ема се обърна и му помаха усмихната. Ханс отново беше неин. Огледа се наоколо. Няколко кокичета бяха пробили снега наоколо. Ханс се наведе, скъса едно и тръгна след нея. Догони я и я хвана за ръката. Обясни й намеренията си, разказа й за чувствата си и сложи кокичето, завито като пръстен на ръката й. Падна на колене пред нея. Очите й трепереха, не знаеше какво да каже. Той държеше ръката й. Тя го попита къде ще живеят, а той й отговори, че ще построи къща. Ема се усмихна, Ханс последва примера й. Тя му каза, че трябва да се прибере при родителите си, но ще се върне при него, когато къщата е готова. Обърна се и взе цветето със себе си. Ханс не чака дълго и започна да чертае плановете за къщата за неговото семейство. Отсече дървета от гората, забърка малко бетон, малко винкел, малко стомана и готово. Вдигна си чудна къща. Прати телеграма на Ема, а малко след това тя дойде да живее при него. Като единствен бижутер в града, Ханс печелеше доволно много пари. Затова не му представляваше трудност да се грижи за семейство. Скоро коремът на Ема порасна и двамата очакваха с нетърпение новия член на семейството им. Крояха какви ли не планове. Почти всяка вечер разиграваха живота на детето си. Един ден разбраха, че ще е момиченце и решиха да я кръстят Елиза. Ема изчезна в момента в който Елиза се появи. Това беше цената, която младият татко трябваше да плати, за придобитата радост.
Нямаше как Ханс да успява да се грижи за малкото си дете и да управлява бизнеса си. Затова много скоро му се наложи да се ожени. Не беше трудно, тъй като всички в града го желаеха, заради парите му. Ожени се за Грета. В началото тя беше тихо и кротко момиче. Грижеше се за него и Елиза и не вдигаше много шум. Но минаха няколко години и дяволите й започнаха да се показват. Когато забременя не го оставяше на мира от претенции, а накрая започна и да го обира. Крадеше от парите му, за да си купува скъпи вкусотийки. След второто им дете заедно се превърна в досадна свиня майка. Ханс започна все по-рядко да се усмихва. Но едно нещо. Едно единствено нещо стигаше на бижутера Ханс, за да преобърне деня му в положителна посока. Това беше усмивката на голямата му дъщеря. Той отдаваше цялото си внимание на възпитанието на децата си. А голямата Елиза, тя изглеждаше най-специална от трите. От малка се отделяше от всички и си играеше сама на улицата. Пееше си песнички, риташе камъни, давеше мравките или осиновяваше някой бездомен котарак. Елиза не скучаеше докато растеше, а Ханс беше готов да даде и двете си ръце за нейното щастие. В продължение на няколко години той й подаряваше различни бижута, които правеше специално за нея. Елиза ги слагаше в малката си махагонова кутийка за бижута и я скриваше в дупката под леглото защото знаеше, че ако Грета разбере за съкровището й, ще го свие и изяде. Ханс също знаеше, че жена му го краде, но вече се беше предал, искаше единствено да остави нещичко на децата си и да им осигури добро бъдеще.
Ела мое малко съкровище, искам да ти дам този единствен диамант, за да краси винаги прекрасната ти главичка. С тези думи бижутерът привика малката си дъщеричка и закачи на вратлето й платинена верижка с няколко каратов диамант. Той се заклати и всичките 57 фасети отразиха светлината на лампата. Стотици светлинни зайчета заиграха по стените. Елиза скри бижуто под блузата си и изтича бързо в стаята си, за да го прибере при останалите в кутията.
След няколко дни баща й се прибра отчаян вкъщи. Беше получил поръчка от царя, за писалка, с която да подписва всичките си официални документи. Искаше писалката да е най-скъпото бижу в целия свят, но Ханс нямаше как да събере толкова много скъпи диаманти, нямаше такова богатство. Главата му беше заложена на карта, на царя не се отказва. Прерови трезора си, но там бяха останали торбичка малки диамантчета, които не му вършат работа. Разказа на жена си, но тя премлясна няколко пъти и дори не го чу, после захърка. Ханс остана тъжен. Елиза се прибра от игра и попита баща си защо е тъжен. Той й разказа за царя и Елиза изтича до стаята си. Донесе махагоновата кутийка на баща си и му я подаде. Каза му да направи писалката с тези. Ханс се възпротиви, диамантите си бяха нейни, нали затова й ги беше подарил. Елиза му се усмихна и стисна ръката му, точно както някога я беше стиснала Ема. Каза му, че й стига и диамантче от лед. Ханс се усмихна широко.
След няколко дни писалката за царя беше готова, а Елиза скачаше из двора с най-красивата ледена висулка на врата си.

пингвини и полярни мечки

Ето ме! Стоя пред теб.
Опитвам се да съм добър човек.
Не крада, не прелюбодействам, не наранявам никого!
Къде ми е наградата?
Къде ми е повишението?
Къде ми е шестицата от тотото?
Или пък красивото, умно гадже?
Никого не съм убивал!
Давам на бедните, когато имам.
Къде ми е спокойния живот?
Къде са ми феновете, след хилядите изписани страници?
Къде са ми верните приятели?
Никога не лъжа, никога не съм пожелавал чуждото,
а къде ми е жилището в центъра?
Всички неща са чужди.
Човешко ли е?
Те са за свинете,
те са за свинете,
да, те са за свинете.
Благодарен съм ти, че съм жив и здрав, но не ми стига.
Искам още!
За мен пингвини и полярни мечки?

Царят на моретата

Беше свикнал да е перфектен във всичко - винаги отличен в действията си, винаги усмихнат, винаги задоволяващ всички изисквания, перфектен баща, перфектен съпруг, перфектен войник. До деня в който замина на поредната мисия, да спасява животи, убивайки, да завладява чужди континенти, планети, за да забие флагчето на нацията си и да изпълни и тази задача успешно. Получи потупване по рамото от генералите си, получи медали, получи и злато. Тръгна към къщи светъл и горд. Пристигна почернен, на колене. Беше пропуснал да спаси единствените животи, за които го е грижа. Тогава реши да погубва всички останали, докато някой не съумее да го победи.
Влизане с взлом. Двама с два пистолета и общо осем куршума - пет за жена му, един за хладилника и два за малката му дъщеричка. Новобранци, не знаели, че някой си е вкъщи, накрая толкова се стреснали, че не откраднали нищо. Намери ги бързо, имаше приятели в полицията, имаше и достатъчно информатори. Нали е герой от войната? На единия му измъкна езика и му перфорира устата и носа, умря от задушаване. Другият се опита да се самоубие, като разбра, че идват за него. Но точно преди да дръпне спусъка, войникът му изби пистолета от ръката. Върза го в мазето си и го мъчи в продължение на месец. Първо го давеше, после му правеше изкуствено дишане. Пускаше му силна музика и ярка светлина, после ги спираше и така цяла седмица, докато момчето се побърка. Сам си прехапа езика, изяде по голямата част от устните си, за да умре от кръвозагуба, но войникът винаги съумяваше да го спаси, докато накрая му омръзна. Цялото мъчение не му донесе нищо. Издълба дълбок гроб и го зарови жив.
Сега обикаля света. Няма господар, не е подчинен на никого, но обича да убива, да участва във войни, да се лее кръв. Прави го там където е позволено – на бойното поле. Не взима ничия страна. Стои по средата между двете армии и отнема човешки животи. Няма кауза, която да го спечели, няма история, която да го трогне. Убива всички.
Вечер сяда в някое оцеляло барче и си поръчва билков чай с мляко. Вади от раницата си кутия таралежки и изяжда няколко наведнъж. Обича когато устата му е пълна в шоколад. След няколко минути хипофизната му жлеза започва да произвежда ендорфин и той се усмихва, винаги скришно. Срамува се от усмивката си, приема я като проява на слабост, както жените приемат плача на мъжете. Затова ходи с кърпа през лицето, много рядко можеш да го видиш без нея. И очите му се усмихват, но никой няма смелостта да се загледа в тях. Ако им хвърлиш един поглед би си помислил, че са празни. Че ако те са пътя към душата му, то той е мъртъв отдавна и живее ден за ден, колкото да не си тегли куршума още днес. Да, той беше мъртъв отвътре, но не беше празен. Всъщност, ако някой ангел можеше да се огледа в душата му и после да разкаже за него в рая, то онзи прекрасен свят би замръзнал. Всички крилати добродетели биха изчезнали. Всички ангели биха си прерязали вените. Дори демоните, които се приближават към него, за да откраднат тялото му си плюят на петите след като погледнат в очите му. А очите му бяха като два дълбоки кладенеца с най-сладката вода, която никога не се вижда. Разговаряше само с нощта, със звездите. Шепнеха му тайни. Разказваха му за магиите, за силата на вятъра, за търпението на времето...
Не намери подходящ съперник. Убиваше всеки, който се изпречваше на пътя му. Накрая просто потърси мир, далеч от всички останали. Замина и се спря когато стигна средата на океана. Спусна се в най-дълбоката му част. Там изпадна в дълбока медитация, в тъмното, на десет сантиметра от пясъка, носещ се от течението. Първо беше посещаван от няколко риби, после го обгърнаха водорасли, а накрая се превърна в скала и остана цар на моретата.

сервитьорът на време

Имаше някога, всъщност неотдавна, момче на име Деян. Деян не се различаваше с нищо от останалите хора, външно. Но вътрешно той се чувстваше специален, точно както се чувстваме специални всички ние, останалите. Той беше най-скъп на сърцето си, а специален се чувстваше, защото усещаше, че в него живеят няколко личности. Всяка отделна личност в неговото тяло искаше да се изявява, а за да се изяви тя имаше нужда единствено от време и пространство. Естествено на нашия свят има място само за един Деян, а той има време само за развитието на една от своите личности.
Не можеше да избере коя, а пък те постоянно му помагаха и му шепнеха правилните отговори в точните моменти, правеха изборът още по труден. Нямаше как да се откаже от никоя от тях, защото винаги щеше да се намери момент, в който личността да му бъде полезна. Тогава той започна да търси решение. Започна да се занимава с всяка личност поотделно. Да отделя време на всички. Сутрин правеше експерименти, смесваше химични съставки, после четеше книга, пишеше, играеше си с животните на двора, ходеше на училище, а след училище си пишеше домашните. След всички тези дейности той лягаше и заспиваше уморен. На другата сутрин се събуждаше, а ядосаната личност на спортиста му се сърдеше, затова, че не е ритал топка, вчера. Болеше го и в двата края на мозъка, артиста не беше рисувал, математика не беше сметнал всичките си уравнения. В главата му беше пълен хаос. От всички страни му крещяха. Тогава той ги помоли да престанат. Личностите се успокоиха и зачакаха да видят какво ще измисли детето. А то съвсем по детски реши, че може да отделя по 5 минути на всеки. Тогава започна един маратон, преминаващ в десетобой, дори повечебой, като накрая на вечерта реши, че може да не се спи. Справи се за първите няколко часа, но накрая просто падна на пода и заспа, по средата на някаква чаена церемония. На сутринта се събуди от крясъците на всичките личности, беше пропит с чай и билки. Опита се да ги смири, но не се получи. Пробва с шамар, но отново не успя да ги накара да млъкнат. Тогава и Деян им кресна, а те се стреснаха и замълчаха. Обеща им да се погрижи за тях, а те решиха да му се доверят за пореден път. Деян седна и се зачуди как може да реши проблема си. Минаха дни, но не измисляше решение. Минаха седмици, личностите станаха нервни и нетърпеливи. Деян им обясни, че ги обича еднакво и че мисли за решението на проблема, дотогава обаче ще трябва да се научат да живеят така и да му дават повече пространство, за да мисли. Тогава личностите изчезнаха и му дадоха цялото пространство в главата му. Минаха години, Деян развиваше единствено себе си, ходеше на училище, изкарваше някакви оценки и преминаваше нататък. Не мина и ден без да потърси решение на проблема си. И тъкмо, когато беше започнал да губи надежда, той попадна на абзац от книга, който гласеше:
„Има дни, в които мечтаеш денонощието да е поне 48 часа . Тогава трябва да се събудиш рано, често преди да се е показало самото слънце само и само, за да ти стигне времето, да свършиш всичко преди края на срока. И пак не успяваш. В такива моменти се появява сервитьорът на време. Той идва само когато е поканен. Приближава се деликатно към теб, с бяла кърпа в ръка и бутилка селектирано време, навежда се към теб и ти подава да отпиеш. Свещената глътка прекъсва махалото на часовника, то спира по средата на поредната си реплика и заглъхва, за да ти даде достатъчно време, за да свършиш задълженията си.“
Деян скочи от позата, която беше заел и започна да танцува, беше открил решение на проблема си. Събуди всичките си личности и решиха да пробват да извикат сервитьора на време. Той вдигна победоносно ръка, изщрака с пръсти и извика „сервитьор“ срещу тъмния ъгъл на стаята си. Първо, не се случи нищо, но после върху мрака се появи бяла точка светлина. Точката постепенно се уголеми до размерите на човешки ръст. От там излезе мъж с черен панталон, бяла риза и черно елече. Приближи се към Деян и извади висока кристална чаша. Издърпа тапата на бутилката, чу се подобаващо „пук“ и изсипа времето в кристалния съд. Зачака усмихнат към Деян. Момчето взе чашата, погледна я подозрително. Течността имаше някакъв сребърно-сивкав цвят и със сигурност изглеждаше отровно. Деян помириса и отпи няколко глътки. Хм, времето беше сладко на вкус, това вече е странно, помисли си момчето. После обърна цялата чаша. Сервитьорът се поклони, прибра чашата и се върна в дупката, която се сви и изчезна. Деян се ослуша. Никъде не се чуваше нито звук. Слезе на долния етаж на къщата, за да провери баба си. Тя спеше, но не дишаше. Деян се стресна, помисли си, че е умряла и я разбута оживено. Тогава баба му се събуди, но часовниците не помръдваха. Откри, че така може да буди хората, които са му нужни, докато времето е спряло. Гениално, помисли си момчето. Тогава започнаха големите игри, после продължи с експерименти, танци, рисуване, скачане на въже, яздене на кон, шофиране, боксиране, плетене, четене, клатене на крака и всичко останало. Така Деян порасна и всеки път, когато времето не му стигаше, той вдигаше ръка и щракваше с пръсти. Всеки път отпиваше от чашата със сладка течност и имаше време за каквото си поиска. Така той успя да стане професионален футболист , да завърши училище, да вземе няколко висши, да се ожени и да създаде семейство, да си намери допълнителна работа като банков служител и да се грижи за семейството си, да практикува десетки хобита, да намира време за любовниците си, да се научи да свири на акордеон, барабани, китара и тимпани, и това само до 20 годишна възраст. Животът му се струваше прекрасен, правеше каквото си поиска и всичко му се отдаваше, тъй като във всяка различна специалност личността специалист поемаше руля и го управляваше. И всичко изглеждаше наред, Деян си растеше, но когато навърши 21 откри първите си бели косми. Няколко дни след това, косата му започна да пада, а на 25 вече беше оплешивял напълно, ушите му бяха станали двойно по-големи, а лицето му се беше набръчкало. Вече нямаше нужда от любовници, защото трудно му ставаше и веднъж на няколко дни. Взимаше лекарства за сърце, ядеше ядки, защото забравяше и внимаваше точно колко захар ще поеме на ден, заради диабета си. Деян се беше превърнал в развалина само за няколко години и се чудеше защо. Знаеше за теорията на Айнщайн, че хората остаряват по-бързо, когато са нависоко, но той цял живот живееше на морето.
Истината е, че Деян беше пропуснал да прочете последните няколко реда в книгата, в която откри сервитьорът на време. Там пишеше, че колкото и време да му вземеш , той винаги ще ти вземе двойно, а в случая сервитьорът отне детството на едно момче. След това и живота му. Сервитьорът винаги си прибираше своето. Деян изчезна някъде в космоса на 29 години... от старост.

светът иска да се влюбиш

„Искам да се влюбя, искам да се влюбя“ звучеше в главата му, докато се опитваше да избяга от мислите си. „Искам да се влюбя“ изпищя скайпа, а прозорецът на десктопа му премига няколко пъти. Негова приятелка сподели думите, които вече крещяха между ушите му. Тя също искаше да стопли сърцето си в нечие друго. После плъхът в клетката изписука, а на него му се стори, че му се присмива. Отвън пееше присмехулник. Ядоса се. Целият свят му се присмиваше... В кого да се влюбиш? В онези малки, добре преписани момиченца, които така поддържат самочувствието ти, че единствено ти остава да се надяваш, че ще се превърнат в жени, когато пораснат. Или онези другите, които вече са жени и са готови да направят поколение на първия, по-расов индивид, когото срещнат само за да не изтърват момента. Не мога да се влюбя в хора, разочароващи ме с безвкусици и зле възпитани маниери. Не мога да се влюбя в този свят, в този ден, в този час, вчера, утре, никога! ... Тръшна вратата и излезе.
След половин час седеше на пейка в парка и хвърляше трохи на гълъбите. Чакаше негов приятел. Птиците шаваха в краката му и се надпреварваха, коя ще изяде по-големия къшей, докато той се опитваше да измисли имена на всички. Бяха около двайсе гълъба, трудно се измислят двайсе имена, трудно се и помнят, затова малко след като ги кръсти ги забрави. Точно толкова помнеше и имената на момичетата, с които беше излизал. Този път се ядоса на себе си. Хвърли хляба на земята, а гълъбите се разлетяха наоколо. След малко пак се върнаха и закълваха. Приятелят му дойде. Поздравиха се и седнаха на пейката. Тогава мина някакъв скитник, беше пиян и раздърпан. Посочи ги с два пръста, после посочи двете момичета на отсрещната пейка. Те не разбраха какво има предвид, но скитникът не се отказа. Опита се да им обясни. Устата му увисна във въздуха, думите му се развлачиха и започна да мига като мишка в трици. Накрая изломоти, че не е правилно на една пейка да седят две момчета или две момичета и трябва да се разделят на момче с момиче. Ебах ти логиката! Дори този искаше хората да се влюбват и да бъдат щастливи. Момчето стана от пейката и свали часовника си, подаде го на приятеля си и тръгна към бездомника. Толкова много искаше да си изкара целия яд и да го цапардоса точно между очите. Мина през гълъбите, настъпи няколко и вече беше на крачка от уродливия старец. Тогава усети как нещо го дърпа назад. Помисли си, че приятелят му го спира, затова просто инстинктивно го блъсна назад. Чу че някой пада и се обърна. Беше едно от момичетата на съседната пейка. Тя го беше хванала. Бездомникът избяга. Момчето се наведе и вдигна момичето. Извини й се, беше му супер неудобно. Вътре в него бушуваше ад, но беше научен да е внимателен към жените, затова се опита да се смири. Момичето се изправи, усмихна му се и му каза, че й няма нищо. За част от секундата той си помисли, че има нещо симпатично в нея. За част от секундата искаше да прибере кичурa, който закриваше половината й лице. Но тя го изпревари. Прибра косата си и му каза, че трябва да се усмихва повече. Дръпна му някаква лекция за усмивките и енергиите и му даде визитка. Той не можеше да повярва. Никога не му се беше случвало, но вече искаше да набие и момиче. Трябваше да се разкара. Обърна се и си тръгна. Дори не каза чао на приятеля си. Просто си тръгна. Момичето извика, че светът иска от него да се влюби. Момчето поклати глава и ускори крачката си. Погледна визитката, беше за някакъв клуб по смешна йога. Знаеше какво е това, знаеше, че хората ходят там, за да се смеят, за да натрупат положителна енергия. Хвърли хартийката в кофата за боклук. Всеки път когато му станеше смешно и не можеше да се спре да се смее имаше чувството, че предстои нещо лошо. Всеки път, когато се заливаше от смях очакваше да го блъсне кола, влак или дори самолет, от храстите да излезе неонацист и да го прободе с нож между гърдите. Нямаше как да посещава подобни курсове, нямаше как да живее в постоянен страх... Светът искал да се влюбя, да бе, сякаш ми предоставя милион възможности. Светът иска енергията ми, светът е едно голямо незадоволено бебе...
Вървеше, загледан в земята, стъпваше върху плочките на тротоара и не усещаше как всъщност играе на онази игра, в която не трябва да стъпваш, върху пукнатини, фуги и шахти. Беше погълнат от себе си, самоизяде се и на няколко пъти щеше да мине на червено.
Прибра се вкъщи и заключи вратата след себе си. Присмехулникът още пееше, плъхът му май беше заспал. Облегна се на вратата и се свлече надолу, докато накрая седна. Светът искаше живота му. Почувства се на сигурно място, зад стените на дома. След малко се заслуша в песента на присмехулника и заспа. Събуди го някакъв тропот. Всичко се тресеше, помисли, че е земетресение, после осъзна, че седи върху релсите на влака. Какво по дяволите? Отвори очи, някой чукаше на входната врата. Изправи се, мина по коридора и отвори вратата, към него се приближаваше локомотив. Фарът му го заслепяваше. Той тръшна вратата. Ядоса се! Дори сънищата му бяха изтъркани! Нищо по-различно от онези във филмите. Скука!
Отвори очи и влезе в банята. Хвърли няколко шепи вода на лицето си, погледна в огледалото, най-добре беше да се влюби в себе си. Това е най-успешната любов. Но как да се влюби в нещо, което ненавижда толкова много? Абсурдно е, всичко е абсурдно.
Излезе от банята, застана срещу аквариума и погледна вътре в него. Плъхът внимателно се изправи на два крака и запали лула. Дръпна точно 3 пъти и издиша. Разказа му няколко приказки, звучаха като онези на Братя Грим. После завърши с това, че като всяко нещо любовта трябва да се подхранва и да се пои, да се подстригват залинелите връхчета и да се почиства редовно. Погали мустака си, прибра лулата в козината си и се върна в първоначалната си поза на четири крака. Момчето вече искаше да си тегли куршума. Имаше този плъх от няколко години, беше изпадал във всякакви дилеми, но никога досега животинката не беше проговаряла, защо точно днес? И какви са тези говорещи плъхове? .. Погледна чашата на бюрото си. Сутринта майка му, му беше направила мляко с какао. Дали не му е сложила белина и да го е отровила. Взе чашата, помириса я, но си миришеше нормално. Отвори лаптопа, а от него излезе бял балон, който полетя към тавана, блъсна се в него и остана горе. Светът днес беше дяволски. Отвсякъде дебнеха магии. Момчето спря да се изненадва. В крайна сметка, фокусите си бяха най-обикновени трикове. Влезе във фейсбук и написа статус: Светът иска от теб да се влюбиш... майната му.

Един кон влиза в бар...

Тази история не е поучителна.
“Ние спориме. двама със дама. на тема: Човекът във новото време”.

Двамата бяха колеги. Запознаха се, когато той постъпи на работа във фирмата. Беше обикновен чиновник, а тя – секретарка на шефа му. На него му се струваше, че тя прави най-хубавото кафе, което е опитвал някога. На нея пък й харесваше миризмата на цигарите му.
Сутрин той нямаше търпение да отиде на работа и да си налее от кафето й, тя пък бързаше да приключи с ксерокс машината, за да мине покрай него и да усети миризмата на първата цигара, смесена със свежия му парфюм. Напомняше й на детството, когато дядо й се избръсваше всяка сутрин, поливаше се с афтършейв и палеше първата си лула за деня. Той не свързваше кафето й с детството си. Всъщност не го свързваше с нищо. Беше просто хубаво и толкова.
На десктопа си имаше нейна снимка, тя пък държеше опаковка от негова дъвка в портмонето си. Мислеха един за друг постоянно. Двамата бяха перфектната двойка. Само дето не бяха двойка. Те почти не се поглеждаха, тоест не се поглеждаха в очите. За сметка на това постоянно си мятаха скришни погледи. А случеше ли се да направят очен контакт, веднага единият от двамата си намираше някаква спешна работа или някакво друго място за гледане.
Един ден той откри, че тя работи на второ място. Беше стриптизьорка в един от нощните клубове. Изкарваше добри пари.
За да не го познае, той се дегизираше. Отиваше специално и само заради нея. Слагаше кафяв костюм с бяла риза, червена вратовръзка и червена кърпичка, а на главата си носеше препарирана конска глава. Всички го мислеха за кон в костюм, но на никой не му пречеше, защото плащаше сметките си. Седеше отстрани, до пилона и я изпиваше с поглед. Тя танцуваше само за него, а той мечтаеше само за нея. Искаше да докосва устните й както го правят онези хора от филмите, искаше да й подарява букети от слънчогледи и да й дава пари за пластични операции, когато остарее. Искаше да донесе клетка с бели гълъби и да ги пусне на свобода пред нея, за да се наслади на красотата им за няколко секунди.
И тъй като всяка вечер някаква конска физиономия я зяпаше, а на работа този който трябваше, не й обръщаше никакво внимание, на нея й стана интересно, кой е тайнственият кон. Така след един от танците си се блъсна нарочно в него и след поредица от извинения, двамата се запознаха. Той я изчака след работа и отидоха заедно в МакДрайф. беше единственото денонощно заведение наблизо. Взеха си някаква храна и седнаха. Той спечели чаша, която й подари. Тя прибра чашата в чантата си и видя опаковката от дъвката, беше изпаднала от портмонето й. Той не отрони и дума от притеснение, просто не знаеше какво да й каже, как да я впечатли. Опита на няколко пъти да си отвори устата, но не успя да стигне до смислен звук, единствено успя да създаде някакво странно къркорене. Нямаше как да говори за бедрата й, защото беше пошло, нямаше как да говори и за плановете и мечтите си, защото щеше да я изплаши. Остана му единствено това, да стои и да я гледа. Тя не хареса втренчената физиономия на коня. Стана от масата. Вибрациите им някак не съвпаднаха, тя беше емоционално обвързана с друг – с онзи под маската. Помоли го повече да не идва в клуба и излезе. Мъртвата глава зяпна още повече. Трябваше да търси нова маска, нов костюм. Очите на коня хлътнаха, препарираната кожа се навлажни и започна да се къса, и да пада. Тогава на главата му остана само конския череп. Той плачеше. Плачеше заради самотата си, скоро напълни цялото заведение и всички се издавиха. Не биваше да оставя свидетели. Никой не трябва да вижда как един мъж плаче. Мъжете не плачат!
На другия ден отиде на работа и намери бюрото й празно. Кафе нямаше, нито се чуваше звука от ксерокс машината. Ужас! Адът беше слязъл на земята. Отиде при шефа си и го попита какво става, къде е секретарката му, а той отговори, че я е уволнил. Идиот! Как можа, да направи нещо такова, та тя беше идеална! Разбира се, нищо такова не излезе от устата му, но мислите му бяха насочени към подобен род обиди. Той се озадачи и седна на бюрото си, нямаше как да разпитва за подробности, нямаше как да показва интерес, защото това не влиза в длъжностната му характеристика. Едва дочака края на работния ден. Прибра се до вкъщи и грабна конския череп. Запъти се към стриптийз бара. Когато стигна и паркира се сети, че днес е почивният й ден. Не знаеше какво да прави. Сложи черепа на главата си, а няколко птички го накацаха и започнаха да острят човките си на стърчащите кокали. Той влезе в бара и отиде при едно от момичетата. След като й даде малко пари тя си отвори устата и... му даде цялата информация от която имаше нужда.
Той се върна в колата, запали и потегли.
След няколко минути беше пред вратата на бяла спретната къщичка със зелена морава отпред. Той почука три пъти. Отвътре се появи момичето от офиса му. Отвори, стори й се странно, че го вижда. Дори не успя да усети някаква радост, просто изненада и нищо повече. Той я погледна право в очите и пусна конския череп в краката й. Не знаеше какво повече да направи, не знаеше и какво да й каже. На нея й стигаше.Усмихна се. Двамата влязоха в къщата. Той запали цигара, тя направи кафе.

гълъбова зимнина

От малък съм свикнал с животните. Още като съм се родил и съм знаел как казва кравичката и как лае кучето. А като пораснах малко, започнах да храня жирафа на съседа, чиято глава се подаваше редовно през прозореца на третия етаж на къщата ни. Съседът ми е луд. В двора си има слон, жираф и зебра, като и трите животни приличат на стопанина си. Слонът седи по цял ден на една масичка с кукли и се прави, че пие чай с тях. Всъщност е толкова непохватен, колкото всички слонове, не знам какво удоволствие му доставя. Зебрата, пък, постоянно се опитва да яхне жирафа, точно докато си провира главата през прозореца ми и го храня с гнили ябълки и круши. Не обичам гнилото. Не обичам и да стоя сам, затова се зарадвах снощи, когато едно трикрако куче реши да ме изпрати до вкъщи. Аз влязох в двора, а то остана пред вратата като един същински Цербер, който вместо да охранява изхода на подземния свят, охраняваше къщата ми и вместо с три глави, беше с три крака. Имам някаква слабост към ранени животни, спомням си как като малък баба ми обясняваше, че затваря плодовете в буркан, за да съхрани тяхната свежест и живот. Така, когато намерих ранен гълъб, нямах идея как да го излекувам, опитах се да му превържа крилото, но се оказа, че всичко с крилата му е наред. Имаше някаква гадна рана на корема. Тогава се сетих за думите на баба и затворих гълъба в буркан. Оттогава водя ранените животни на ветеринар. Гълъбът издъхна толкова бързо. Не издържа до зимата. Не издържа, дори до утрешния ден. Гълъбите дишали. Бях малък, не разбирах много от нещата от живота, не че сега ги разбирам. Преди няколко месеца приятелката ми реши да ме изненада. Заведе ме на някакво чудно място в планината. Беше ми сготвила, опънахме палатката и запалихме огън, вечеряхме. Беше уникално вкусно, тя винаги е готвила феноменално добре. И тогава, сякаш на шега се появи мечка, но не от онези пържени мечета Помбер, ами истинска кафява, българска мечка. Изправи се на два крака, а аз отидох и я прегърнах. Тя ме блъсна и паднах назад. Дотогава бях виждал мечка само в скайп, а там мечетата се гушкат, откъде да знам, че има и кръвожадни мечки? Тръгнах назад, бях вцепенен, приятелката ми обаче запази самообладание и забеляза дупките на носа на мечката. Изтича до колата и извади старата гъдулка на дядо си, засвири единственото парче, което знаеше – crying in the rain на whitesnake. Мечката затанцува. Аз събрах набързо нещата и ги метнах в колата. Изчезнахме в тъмното, а мечката остана отзад. Когато попитах приятелката ми как се е сетила за гъдулката, тя ми каза, че е видяла раните по носа на мечката и е сметнала, че са от халките с които ги връзват циганите-мечкари. Беше стреляла на сляпо, но беше уцелила. Оттогава не прегръщам агресивни животни и не използвам скайп.
Днес прочетох, че котката на някакво момиче обича приятеля й повече от нея, и го чака всяка вечер на прозореца. Котката на моята приятелка ме ненавижда, всъщност не, по-зле, аз съм безразличен за повечето котки. Така искам котките да ме обичат или поне да ме забелязват. Може да приличам на крадец, убиец, лош човек, но и аз имам чувства. Хаха. Пиратът, който завързал кораба си за някаква костенурка и я накарал да го тегли. Безумно.
Понякога забравям, че съм обикновен човек, който пуши и работи, като всички останали. Само дето не пуша. Мечтая да бъда герой и да спасявам принцеси и след това да заживея щастливо, поне аз, тя да се оправя. Снощи, например, сънувах, че съм в градинката пред Народния театър и някакви момчета биеха бездомник. Правиха го без особено задоволство по лицата, явно мозъкът ми ги беше принудил. Та, хванах едно от момчетата за главата и го задърпах. Озовахме се до някакъв гроб, където му зарових главата. Милия седеше като щраус. Аз бях спасител. Онзи си изрови главата и тръгна срещу мен, а аз го съборих и той се отказа. Всичко се случи пред приятелката му, която явно бях впечатлил, защото ме попита кога ще излезем. Аз се поизтупах и й отвърнах гордо, че не съм се бил за нея и няма да излизаме. Отказах на момиче, не мога да повярвам!
Някой път ще ви разкажа за момичето, което лае.

Илюстрация: doveinjar
Още тук: https://www.facebook.com/doveinjar

селф

Лежеше под чаршафа, размазваше плата по лицето си и се опитваше да избърше нещо, което всъщност го нямаше. Пусни го, махни се, изтрий се. Мислите му не го пускаха. Все повече го нямаше, все повече искаше да се скрие от света и да остане само красотата, която е създал. Не знаеше дали е успял. Искаше да напише шедьовъра, напъваше се да измисли нещо гениално, пускаше си песни, за да го стимулират... не действаха. Разглеждаше картинки.. не действаха. Накрая реши да открадне нещо от някого, но не намери никой подходящ за крадене. Не смяташе никой за гениален. Накрая се изгуби, не знаеше къде да търси, не знаеше какво да търси и реши да търси себе си. Доплака му се. Какво е това „себе си“? Дали е начинът по който се чувстваше? Дали беше нещото, което му говореше, или пък нещото, което слушаше говорещото? Дали беше онова, което гледа или онова, което осъзнаваше ставащото, онова, което вижда? Къде да го намери, къде да го потърси, къде оставаше да бъде „себе си“? Искаше му се да го извика, а то да се обърне. После да седнат заедно на една маса, да пият чай и да ядат бисквити, докато се опознаят. Докато станат първи приятели. Ехо, ти ли си? – викаше в тъмното, но никой не му отговаряше. Продължи да се чуди. Песните спряха и тишината го погълна, както само много мъдрите мисли и големите дълбочини, могат да поглъщат. Защо ли нямаше мислоем? Не знам, не знам какво е „себе си“. После се сети за есето, което беше писал в девети клас. Беше първото есе, над което беше разсъждавал сам. Там написа, че човек може да е себе си, само в тоалетната. Получи тройка, а учителката му по философия го изгледа странно, след като му върна работата. Сега, осем години по-късно, той беше загубил значението на думата и се опитваше да го изрови. Ами, нека да опитаме. Отви чаршафа и стана от леглото, след няколко крачки вече беше в тоалетната, заключи се и седна на белия фаянс. Зачака. Минаха пет.. десет секунди. Нищо. Станаха двайсет, трийсет. Пак нищо. Може би преди осем години беше имал предвид друго. Свали гащите си, седна отново и се понапъна. Нищо не излезе, нищо и не измисли. Не се чувстваше като себе си, не знаеше къде да го намери, нито как изглежда, но със сигурност не беше в тоалетната. Може би есето му не е заслужавало и тройка. Седеше и съжаляваше за всяко свое действие, всяка дума, с която е наранил някого. Това не съм аз, защо трябва да съжалявам, после ще се извиня, като се съвзема... ако се съвзема. Опитваше се да се успокои. Не се получаваше. Не знаеше къде да отиде, какво да слуша, къде да гледа, как да си легне. Чудеше се дали да не бръкне в контакта, може би така щеше да го осени нещо гениално, може би така щеше да получи разнообразието, от което имаше нужда. Няма го, няма го, няма го! По дяволите...
А, къде е? Сигурно е между пръстите на ръцете му, или под шапката, но със сигурност е някъде под носа му.
Между другото, изгубих се и съжалявам много и колкото и да съм честен със себе си и със всички, не мога да се видя, дори в огледалото бледнея, а из къщи само се чувам, дъските скърцат под мен, но не знам къде ходя и не мога да се спра, и не мога да се видя, и мозъкът ми се бърка, контролира грешните ми крайници, спъвам се, падам, подът изскърцва. Ужас. Не знам какво правя! ... написа в тишината той и се опита да приключи с мисленето, да заспи.
Заспа и се загуби в снега. Завъртя се няколко пъти в леглото и без да иска се отви. Тогава в съня си откри, че е гол и бос, стана му студено. Затрупа го лавина, която после се превърна в морска пяна. Лято, море. Може би „себе си“ е това, което правиш. Зави се със чаршафа. Може би сами няма как да открием „себе си“. Огледа се, на плажа нямаше никого, не знаеше кой му говори, но гласът беше ясен и чист. После в далечината видя някакво дете, което строеше замък. Той се приближи. Чу се детски смях. Детето се обърна и му се ухили. В устата му се виждаха няколко бели зъбчета. Може би само другите могат да ни видят истински и реални, такива каквито сме. Той погледна в очите на детето. Там откри себе си. Стресна се. Събуди се потен. Дишаше дълбоко. Изтича пред огледалото. Там нямаше образ. Обърна се, а тялото му лежеше още в леглото.

.................

will this make me famous?

Да чакаш обаждането е като да живееш във лъжица и да чакаш да бъдеш изяден.
Къщичката ти лежи в сушилника за прибори. Всичко, което виждаш е тъмнината на стаята, всичко, което чуваш е някакво влажно хриптене, бълбукане – малко по-дълбоко от мисълта ти. Денят ти не беше хубав, още от сутринта надвиснаха тъмни облаци. Седиш под тях и нямаш избор освен да чакаш да завали, докато всичко премине и се слееш с тишината. Вече си загубил посоката, компасът ти сочи неверни посоки, затова си се ограничил в тази лъжица. Всичко, което си искал да направиш се е провалило. Перфектната буря, перфектната разруха, сякаш всичко е било планирано отдавна, но не от теб, а против теб. И тогава влиза някой и дърпа бълбукащия съд от котлона. Предстои ти игра на руска рулетка. Коя от лъжиците ще падне първа в жертва, коя ще се потопи във врящата купа боб, за да нахрани поредния гладен? Дълбока вода, пълна с подправки. Ръката посяга към сушилника и всичко започва да изглежда добре. Облаците се отдръпнат, големите кафеви очи поглеждат друга къщурка и ръката я поема в себе си. Потърква я в блузата на тялото си, устата я духва леко, но някакво петно така и не се маха. Тогава ръката хвърля лъжицата в миялната машина и посяга отново, този път нямаше време за мисли, ангелът ти пазител е отлетял далеч, отвърнал е поглед замалко или нещо пагубно му се е случило, но истината е че лъжицата ти лежи в ръката на човека. Обичаш добрата хигиена и сега тя ти изигра лоша шега. Идеално чиста лъжица. Доволна усмивка на лицето, някои предстои да бъде нахранен, а друг убит.
Човекът остави лъжицата на масата и си сипа купа боб, за да изтива. Остави и купата върху масата. Настани се удобно и запретна ръкави, изправи се, беше забравил да си вземе хляб. После седна отново. Вдигна лъжицата над горещата гозба. Тогава ти усети топлината на парата, онази нажежаваща горещина, която те накара да бягаш сякаш си откраднал нещо. Тръгна на някъде, но нямашде къде да се скриеш, лъжицата щеше да се потопи, за да те изгори, после да те удави и накрая щеше да бъдеш изяден, най-безочливо и безотговорно. Само ако този човек знаеше какво върши, само ако се замисляше за малките неща, които живееха около него, които се намираха в лъжицата му, в четката за коса или в бисквитите, които майка му, му приготвяше всяка седмица. Бисквити за закуска.
Засили се и скочи, щеше да се хванеш за ръба на купата или да се разбиеш в масата. в най-лошия случай щеше да се изгориш и удавиш във врящия фасул. Всичко зависеше от добрия тайминг.
Не обичам да се застоявам на една история.
Нямам достъп до следващата.
Телефонът така или иначе звънна. Нищо интересно. След месец чакам следващо повикване. А днес, днес имах дъга между спиците на колелото. Днес открих сродната си душа. Днес успях да се наспя. Да си сменя чаршафите и да си оправя леглото. Днес отплавах с кораб надалеч и обиколих света, за да се върна днес. Днес изядох пакет слънчоглед и устата ми се изприщи, хубава болка, също като перфектната тъмнина, поглъщаща и удобна, мека и приветлива, дрън-дрън.
Парен, каша духа!
"Do not
Do NOT run the microwave with nothing inside it.
Do NOT use scotch tape to cover a wound.
Do NOT change your first name.
Do NOT wear jeans on the beach.
Do NOT call again, he/she got your message.
Do NOT play with bear cubs in the wild.
Do NOT play with bear cubs at the zoo.
Stay away from bears."