какво разбират кучетата от любов

Обичах те с двете си ръце, а ти ги отряза и ги даде на кучетата. Те ги погледнаха и си отидоха. Какво ли разбират кучетата от любов...

Погледна ме и ми каза, че всичко е временно. Че стъблото и клоните ми не са достатъчно, развити, за да живееш в короната ми. Тръгна си, но ми обеща да се върнеш. Аз се устремих към слънцето, знаех, че с неговата помощ ще се развия достатъчно за теб. Смучех от почвата с всички сили и танцувах към небето. А ти се люлееше в чуждите корони и наистина се върна. Обеща никога повече да не напускаш корените ми. Обеща да останеш. Завърза си люлка на един от клоните ми. Направи си венец от цветовете ми. Не знаех, дали стеблото ми е дорасло за теб, но по всичко изглеждаше, че си щастлива. Един ден откри хралупа в мен и се разочарова, защото всичко вътре било тъмно. Загуби се в мрака и дълго търсеше изход. Когато го намери първото нещо, което осъзна беше, че слънцето е много по-красиво от тъмнината и реши да я заличиш от мен. Запълни хралупата с глина, после си измисли образ и започна да моделираш спрямо него. Задушавах се и от тялото ми започна да излиза някакъв газ, който задушаваше теб. Защитна реакция, може би, но те накарах да се отдръпнеш. През това време повръщах глина и изчиствах вътрешностите си. След известно време се върна и каза, че ме обичаш. Че не искаш никога да се разделяме, а аз повърнах върху теб. Не можех да го контролирам, спазмите ме удряха надълбоко и глината просто си излизаше. Обърса лицето си и ме изгледа ядосано. Не каза нищо, а аз избоботих, че също те обичам. Протегнах се да те прегърна. Ти си тръгна. Обади ми се вечерта и ми каза, че ти е писнало да се грижиш за мен, затова започна да се грижиш за друг. Отново отиде в чуждата корона. А люлката на клона ми хвана паяжина. От време на време се появяваше някое птиче, за да я разлюлее, но бързо отлиташе другаде. След известно време ти отново се обади. Каза, че искаш да се върнеш, после каза, че не искаш. Ядосах се. Погледнах огледалото отсреща. Отново бях стар, а листата ми по земята. Казах ти да порастнеш и затворих съзнанието си за теб. Старите дървета са обречени да стърчат сами. Старите духове също.

Сега в мен няма глина, няма нищо моделирано и измислено, неистинско. Огледах се в тъмнината си и видях теб. Наистина слънцето е по-красиво. Чрез система от огледала вътре в мен светна. Сега и от вътрешностите ми струи светлина. Жалко, че вече няма за кого..

реалност

Реалността е бездумна. Тихичко се доближава изотзад и те убива. Реалността е такава. Събуждаш се сутринта, а машината за кафе се поврежда, включваш котлона на печката, но спира тока. Примиряваш се и тръгваш за работа, казваш си „да, не съм се събудил, но ще пия кафе на работа“. Стигаш работното място навреме, въпреки задръстванията, и си мислиш, че денят, може би, не е толкова лош. Точно тогава – БАМ - секретарката се е подиграла с кафето, за пореден път. Изливаш чашата в най-близката саксия и влизаш в офиса си. След малко идва шефът и иска да си готов с цяла папка документи до обяд. Започваш да разлистваш, а единственото за което можеш да мислиш е почивката, хамака и може би коктейл, но не, в реалността дори няма кафе. Някак успяваш да се справиш с всички документи до обяд, слизаш да хапнеш, и може би най-сетне да изпиеш чаша кафе. Изтичваш до Старбъкс, поръчваш желаното, топло нещо и след секунди то се плацика в устата ти. Ммм. Усещаш вкуса му, всяко смляно зърно се търкаля по езика ти и се отбива от небцето. Какво е това? Червата ти. Почти не ти е останало време за обяд, но можеш да смелиш един сандвич от бързата закуска. Затичваш се, но малоумникът от Старбъкс не е затворил добре чашата с кафе и се поливаш. Май ще се откажеш от сандвича. Връщаш се в офиса изнервен заради глада и ядосан на кафето. Когато си гладен не си ти! Реалността е такава. Но това са само несгоди с кафето. А представи си да танцуваш с дъщеря си на 4-я й рожден ден и да се строполиш на земята. Инсулт. Съвземаш се и уверяваш всички, че си окей, просто ти се е завило свят. Дъщеря ти плаче, а ти я прегръщаш и й казваш, че няма страшно. След малко при теб идва твой приятел лекар, който те кара да си вдигнеш ръцете. Струва ти се абсурдно, но го правиш и не успяваш. Той те кара да се изплезиш, с което също се проваляш. Лекарят те издърпва на един стол и набира 112. След малко те взимат с линейка, а ти изпадаш в безсъзнание. Събуждаш се труп, не можеш да мръднеш, защото си парализиран. Мозъкът ти отказва, трудно говориш, сякаш вместо език имаш торбичка пълна с вода в устата. Благодарен си на приятеля си, защото ако не се е обадил на линейката сега щеше да си метри под земята или пък кой знае, да разпръсват праха ти в морето. Лекарят казва, че има 60% шанс да се възстановиш, но всичко зависи от напоритостта ти. Реалността е такава.
Оказваш се сам в недостатъчно топла стая. Събота вечер е, повечето хора се забавляват, а ти си натискаш задника само и само да не изхарчиш някой лев в повече, защото след месец трябва да си платиш семестъра. Киснеш цяла вечер във фейсбук, защото е по-евтино от всяко заведение, а пък и вътре има хора, дори и виртуални. Влюбвал си се, няколко пъти, но никога истински. Има момичета, за които можеш да мислиш, но предпочиташ да не мислиш. Има момичета с които можеш да си, но предпочиташ да си сам. Дори яденето вече не ти доставя удоволствие, защото отражението в огледалото не те задоволява. Имаш лека мускулна треска, защото за пръв път от месеци си правил лицеви опори, с цел подобряване на отражението. Слушаш вече забравена музика, за да си припомниш усещанията от гимназията, за да си припомниш, връщайки се назад във времето. Търсиш се по шкафчетата, гардеробите, но не намираш нищо, освен шушоните от баба и някакви забравени, стари документи на бившия наемател на стаята. Мислиш за хората, които си можел да бъдеш, за усмивките им, за проблемите им и се опитваш да си начертаеш пътя, така че, един ден да бъдеш тях. Но осъзнаваш, че си мъртъв. Че страдайки за умрелите си убил и себе си. Защо да живееш ако си саможив? Ако целта на живота е да създадеш потомство, да създаваш контакти, да твориш, докато умреш. Как се живее, ако според всякакви закони и устои си мъртъв? Реалността е такава. Не спираш да си задаваш въпроси, но тя е бездумна. Това са само няколко безобидни ситуации, които се случват всеки ден на някого там навън, а представи си какви още страшни възможности има, дори не можеш да се сетиш за всичко. Не можеш да си го представиш, да го видиш, да го почувстваш, да го помиришеш или чуеш. Не можеш да ходиш отгоре й, да се въргаляш или да плуваш в реалността. Единствено тя решава какво да прави с теб.

Шивачка.

Дали все още помни изражението на лицето ми, когато ме видя за пръв път? Ще ми се да е така, защото тя беше най-хубавото нещо, което беше попадало в очите ми. Щеше ми се от нас да се получи, също толкова хубаво нещо. Така и се случи, в предните ни животи...

Тя ми даде усмивка зашита върху шал. И сега винаги, когато сложа този шал на лицето си, аз съм усмихнат. Надявам се да й се харесам така, защото аз не умея да се усмихвам наистина. Избродира на ръкавиците ми карта, за да не се губя в тъмното и фенер върху шапката ми, за да ми свети в дълбоките гори. И сега, когато следвам картата, накрая виждам най-хубавото нещо, което морето е създавало – нея. Защото тя е морско създание, на брега я намерих, от вълните я преписах и от пясък я направих. Та, тази карта е някак вълшебна, винаги я открива, колкото и да сменя местоположението си. И всеки път тя бродира върху нещо ново. Написа на сакото ми думи, с които да изрази любовта си. Написа, че пие кафето си с две захарчета, за да не забравя никога и че без мен не може да се храни. Че обича да спи чисто гола, и да я галят зад ухото докато закусва. Написа, че слънцето е любимото й небесно тяло, и че понякога не иска никой да я докосва, заради погнусата и разстоянието, което изпитва към хората. На сакото ми пишеше още, че обича да чете книги и да гледа филми. Че понякога я мързи да мие чинии, че е до болка откровена и че трудно се влюбва. На малко етикетче се четеше, че никога няма да забрави миризмата ми, а от другата страна можех да потъркам ръката си и да усетя нейната. Пишеше да не я забравям или оставям сама в съня й. Пишеше, че я е страх от клоуни, и че надеждата никога не умира. Че пираните са златни рибки с големи зъби и че душата й е лилава. Понякога ми пращаше паячета, за да изтъкат наново нещо, което се е заличило или скъсало. По този начин описа света си и после...

Успя да зашие счупеното ми сърце, рови се в парченцата с години, но накрая го сътвори наново и сега то бие за нея. Върху него избродира името си. Свали панталона ми и започна да бродира. Върху бельото ми вече пишеше най-различни послания. Когато най-сетне избродира и обувките ми спря, погледна ме в очите, а аз знаех какво ще последва, затова просто поклатих глава. Съблякох се гол и тя започна да бродира върху тялото ми. Нарисува приказки по ръцете ми, а мечтите й се сбъдваха върху гърба ми. Птици ни носиха на краката ми, а водопади се стичаха от очите ми. Заши клепачите и в съзнанието ми остана само тя и звуците които издаваше. После заши ушите ми. Устата ми млъкна щом докосна с игла устните ми, а тялото ми спря да диша след като заши и носът ми. Нямах нужда от въздух, всичко необходимо за да живея беше пред мен. После остави иглата и разроши косата си. Стана, доближи се до мен, целуна ме и бръкна надълбоко в тялото ми. Взе душата ми в ръцете си и седна отново на стола. Бръкна в себе си и извади своята. Хвана иглата, прекара конец, направи възел. И започна да шие. Когато свърши душите ни бяха едно и полетяха нагоре към тавана на къщата. Минаха през него, като през вода, и продължиха пътя си. Превърнаха се в облак и се понесоха към хоризонта. Тялото ми лежеше безжизнено на земята, а след секунда падна и нейното. Косата й покриваше гърдите ми. Ръката й докосваше моята, а главите ни се гледаха. Точно както обичах...
Мина време и телата ни се разложиха. Червеите ни изядоха, после славеи изядоха червеите и ние се превърнахме в тяхната песен.

последен танц

Бягах от Септември и се гмурнах в Януари. Но сянката ми остана зад мен, изпълвайки ме с неприятни миналогодишни усещания. И сега съм с преднина, но не я усещам, защото надничам постоянно зад рамо. А ръба, на който съм стъпил, е като портал през който ме настига остарялото.

„Ти си много тъжен, ти си много тъжен, ти никога не пееш и вече не мечтаеш.“ - това звучи от колоните. Но не е вярно. Не винаги съм тъжен и мрачен, дори понякога си пея. За мечтите пък абсурд, без мечтите си едва ли щях да съм жив. И въпреки това текстът звучи сякаш е писан за мен от мен. Просто исках да се гмурна със затворени очи в новата година и да забравя определени случки и събития, но явно човек не може да загърби миналото си или пък трябва да се боря повече, по-дълго, да преодолея себе си. Във всички случаи заспивам сам след дълго лутане из леглото, след дълго мислене и обсъждане на нещо важно или абсурдно. Обсъждам хиляди неща, обсъждам ги наум, представям си морски брегове, острови. Представям си се порастнал и успял. Представям си усмивките на хората, които аз съм предизвикал. Ах, как искам всичко да е истина и да летя към този бряг. Но всичко е шепа пясък. Всичко е електричен заряд в мозъчната ми кухина. И след минути сe превръща в сън. Понякога сънувам хора от ежедневието си и споделям мечтите си с тях. Предизвиквам усмивките им, познавам ги, а след като се събудя всичко сякаш е изтекло на възглавницата. А хората, те просто съществуват в собствените си реалности, без да подозират, че са били щастливи в моята. Интересуват се от това какво ще ядат, дали ще пушат и колко печелят от деня си. Гледат напред и само напред. Вече никой не гледа нагоре, малко хора се спират да помиришат цветята. Майната му. Усмихвам се.

Аз съм съвършен.

Не обичам неотворени писма, неизпратени отговори и не, не говоря за фейсбук, а по принцип. Просто стоя и гледам кутията с белите пликове, разкъсани от мен преди години, пожълтели от времето и надничащи в някакви истории, които съм забравил или изгубил. Звездите са ми свидетели, че обичам комуникацията, обичам хората, но не умея да бъда човек. И въпреки това съм съвършен, всяко мое движение е прецизно изчислено и предречено от мисълта ми. Всяка моя дума е дълбоко обмислена и изречена с енергия и патос. Всъщност не, ако знаех какво искам да казвам на хората, щях да го напиша. Обичам да пиша, да стоя на тъмно и да драскам с химикала или да праскам клавишите на лаптопа. И като казах „на тъмно“ се сетих, че миналия месец участвах в един техен конкурс за разкази и не бях сред първите 5, което в първия миг ме разстрои, но после си казах „пич, ти правиш това което обичаш и си напълно свободен, защото в авторството на блогове сам си си шеф и това те прави щастлив“ и бях прав. Да не говорим, че спечелилите разкази не струваха. Не казвам, че моят струва повече, всъщност тук се позовавам на 5-та поправка и ще остана без коментар. Но наистина се чувствам щастлив когато „раздавам безплатно мозъка си“ под формата на думички в блог-а.

3 милиарда умряха на 27 Август 1997 година във войната срещу машините. Оцелелите се опитваха да се освободят от робството, но скоро дойде денят за разплатата. Машините унищожиха всичко дишащо, омерзиха планетата и се събраха вечерта, за да заситят телата си с гориво, гайки и лагери. Не очаквайте да ядат хора, все пак не са кръвопийци, пък и хората са 97% вода, а от водата машините ръждясват. Странно е, че и краставиците са 97% вода, може би и те са произлезли от човекоподобните маймуни. А дали човек има вкус на краставица, или на вода? А в заешката дупка казаха, че атомите са празни, тоест всичко, което ни заобикаля е едно голямо нищо, което сме си въобразили. Да, и мозъкът ни умее да симулира усещания, така че първата една секунда, когато някой ви докосва вие не усещате нищо друго освен симулация на докосване, след това сигналът стига до мозъка и можете да кажете на мацката „да, бейби, правиш го много добре“. Откъде знам всичко това ли? То май вече всеки го знае.

„Аз съм съвършен робот, съвършена машина.“

Гъдел, по-красив от вятъра и от допира на конска грива. Лилави облаци и редове от дъги на пастет, смлени и разпределени по масите на хайлайфа. Хора, ядящи звезди и пеперуди, акащи смях и веселие, плюещи радост и щастие не покълват, не виреят. Лицемерие, набито в гъза на географията, сдъвкано от подмолно диво прасе и изхвърлено в пумийна яма, няма. Смърт, харесвана и обобщавана, замествана и възхвалявана, бяла и не толкова светла има навсякъде. Момичета, момчета, жени, братя, старци, видове и подвидове, всички са измислица на болното подсъзнание и страховете на контрацептива. Всичко е мишена и всичко се движи, но движението не поражда никакъв заряд, защото светът е нула, но не от врата на тоалетна, а от редицата на Фибоначи. Тоест светът е начало на нещо без край, а без край е само животът. Кой каза, че човек е смъртен? Кой каза, че сме тук за определено време? Нека умре на мига. Човекът е безсмъртен също, както звездите, както мислите и енергията, както мен и както Бог. А богове сме ние. Ние, та кои сме ние? Дошли просто, като част от експеримент, като процес от еволюцията или като случайност започната от големия взрив. Мен лично ме създаде баща ми, знам коя ми е майка и това ми стига. Моля се на тях, обикновено за пари. Бих им направил църква, бих им палил свещи, но мисля, че повече ще се зарадват на БМВ х5 или малка спретната къщурка някъде далеч от шомотевицата, предсрочно пенсиониране или кредит, който не трябва да връщат. Живеем в илюзия, не защото реалността е такава, а защото сме прекалено страхливи, за да прозрем истината. Прекалено страхливи и прекалено незнаещи. А аз кандидатствах за работа на около 150 места и никъде не ми се обадиха за интервю, дори. Не съм ли мазна отрепка? :D
Всички мои герои носят маски, освен Супермен, той носи зализан перчем.

моето черно шеви

Когато се загубя не питам за посоката,просто продължавам. Прекалено съм самостоятелен, за да го направя. Понякога се обърквам още повече, но винаги намирам карта или табела. Често ми се налага да спя в евтини хотели с евтини легла и завеси, прогнили гардероби и мътна течаща вода. Събуждам се на сутринта и карам на зелено. В смисъл, че тръгвам в която и да е посока, защото съвестта ми го позволява. Твърде е вероятно на следващия ден отново да се събудя в някой подобен хотел, а дори и същия, но оптимизмът ми ме кара да продължавам. Качвам се в колата, слагам колана и ръцете на волана, вдишвам застоелия въздух и паля. Двигателят се дави известно време, но само след малко пътуването е истинска еуфория. Защото съм сам с пътя, колата и себе си. Обичам да отварям леко прозореца, да запаля цигара и да си дръпна няколко пъти, след това подавам цигарата леко навън и пепелта пада. Пускам си приятна музика, намирам нещо за ядене в жабката или просто отбивам някъде по пътя и си купувам. Не пия кафе, не знам защо го намразих от първия миг, в който го вкусих. Усетих зърнестия му вкус и се отвратих. Но миризмата му е магична, затова обичам да се застоявам в кофи шоповете по магистралата, да наблюдавам хората как надигат чаши или режат от палачинките си, докато децата им размахват червени колички във въздуха. Има някаква магия в съществуването на целия този хаос, а аз посредата стоя изгубен и се радвам сякаш е Коледа и съм отново на 10. Обръщам гръб на всичко и се качвам в колата. Не знам дали тази машина играе някаква роля на крепост за хората, но определено така усещам моя стар Шевролет. Не намирам нищо женствено в него, за да се потвърди теорията, че мъжете си падат повече по колите си, отколкото по жените си, точно обратното, черния ми Шевролет е най-добрият ми приятел. А най-добрият ми приятел трябва да е готов винаги да ме измъква от неприятности. Пази ме от дъжд, пази ме от бой, защото пали бързо и пази кецовете ми, защото се изтъркват от ходенето. Не обичам да ходя, по- приятно е да натискаш газта, да чуваш рева на двигателя и миризмата на бензин. Движиш се по пътя, като гърмящазмия в пустинята и търсиш следващата си жертва, настигаш някаква таратайка и я издухваш от магистралата. После някакво синеоко момиче ти махва отстрани и я качваш, за да се повози с теб и да ти сподели часове от живота си.

Никога не приемам тези истории лично, изслушвам монолога и клатя глава с разбиране, ако започна да взимам чуждите проблеми присърце, то по-добре да си заровя главата в пясъка и да развявам червен флаг със задник пред някой бик.

След малко девойката слиза и ми оставя телефона си, винаги ми оставят телефоните си, но аз не се обаждам - прекалено съм самостоятелен. Прекалено, защото прекалявам, а в някои вечери имам чувството, че бих продал половината от колата, само за един час с такова момиче. Добре, че тези вечери са рядкост. Добре, че почти никой не се интересува от старото ми Шеви.

Събуждам се сутринта, обувам кецовете и излизам. Вдигам антената, отварям багажника, хвърлям вътре всичките си боклуци – пауза – обожавам миризмата на багажник рано сутрин. Почуквам на вратата и тя ме приветства с лъчезарна усмивка. Сядам, колана, волана,газ...

Когато се загубя не питам за посоката, защото съществува само една посока – напред.
http://www.youtube.com/watch?v=sRETz7pPPOk

Не съм грозен

Помня море, синьо и меко. Помня вода, пличкаща се от тялото ми. Кап, кап. Помня ситните камъчета и миди. Помня и себе си някъде там. Къде остана този спомен?

После дойде мечтата ми и ме отведе. Далеч от мекото й тяло, обливащо ме със солените си черти, далеч от телата на майката и бащата. далеч от мислите ми. Дойде и се умихна, а аз сякаш само това чаках. Поех ръката й, без да се замислям. Все пак това ми беше мечтата, а не нещо, което не познавам. Въпреки това за 2 години не съм спирал да се чувствам сякаш всяка крачка, която правя е грешка. Страхувам се да не загубя контрол, страхувам се, че някой ще си помисли за мен различно нещо от това, което съм. И въпреки всичко това става, аз все повече се превръщам в това, което искам да бъда, но в очите на хората оставам онова, другото. Превръщам се в нещо далечно, като Луната. Виждаме я, възхищаваме й се, подминаваме я всяка вечер, но кога сме я разбирали? Никога.

После се размечтах отново, исках да изчезна. Исках да оставя всичко зад себе си и да продължа нататък, но не и в този свят, не и в човешкия. И се замислих, хвана ме страх. Смел съм, но повърхностно смел. Страх ме беше, че мечтата ми ще се сбъдне, защото пътят ми е друг. Не мога да бъда това, което не съм. А аз съм тук, за да оставя послание, за да остана безсмъртен.

Водата ме настигна, сега се давя. Не бях подготвен.

Понякога нещата нямат смисъл. Времето също.

Остана само мастилото под кожата ми, но докога? Светлината старателно се опитва да го измие, космите по кожата ми се срамуват от тялото ми и крият картините. Аз не съм грозен. Светът не е грозен. Ако има нещо грешно, то не е в този свят, не е вътре в нас. То е някъде отвън, извън материята и всичко останало.

Късно е. Копче за сън, нямам. Пожелавам си хубави сънища и гушвам възглавката. Защо не умея да спя? Защо не умея да се възползвам от тъмните моменти? Осъзнавам толкова много, къде отидоха записките и изводите? Къде изчезна водата, трябваше вече да съм се удавил.

А водата беше просто отражението ми, за да ми напомня кой съм, за да мога винаги да се огледам. За да знам, че съм по мрачен от черното и по-тъжен от погребение. После се усмихвам, защото знам, че не мога да избягам от себе си.

Днес лежах и си представях как скачам от покрива на онези високи блокове. Започнах да падам. Падах, падах, падах. А всъщност си лежах в леглото и се потях от наближаващия асвалт. Не стигнах до края. Стреснах се, че мога да убия някой. Но наистина би било красиво да полетя, дори и за секунда...

monkey see, monkey do

Странно е да си човек, да не знаеш от къде си дошъл, защо си тук и къде отиваш. Странно е да се събудиш в 3 през нощта, защото някой е решил да те уведоми, че те обича, а какво е любовта? За теб е едно, за другия е нещо съвсем различно. И точно минути след това в главата ти се забива някаква мелодия, някаква позната песен, която не можеш да изпееш, а започнеш ли да си я тананикаш, постепенно я губиш. Мисълта за нея те влудява, защото искаш да я намериш и да я чуеш. И пак глупавия телефон иззвънява. Поглеждам го, същият някой е написал „лека нощ“. В такива моменти ми писва, не искам вниманието на разни хора. В следващия съжалявам, че съм се родил такъв глупак. И забравям. Но тогава идва песента и започва малко по малко да дълбае в съзнанието ми. Чувствам, че съм все по-близо, все по-близо и миг преди да я открия, да я изпея забравям отново. Няколко дни няма никой в главата ми. Чувствам се самотен, но не защото е така, а защото така съм пожелал, защото този път съм избрал. Обвинявам съдбата, че е несправедлива, искам ново начало, нов живот, право на втори шанс. Естествено, че го получавам, естествено, че избирам същия път, защото хората, просто, не се променят или се променят трудно. Опитвам се да се опозная, да се разбера и да отгатна какво всъщност искам. И тогава напълно забравил за онзи човек и песента, разбирам, че те всъщност са едно цяло. Че човекът е пращал енергията си при мен, чрез тази песен и когато е решил да спре, аз съм спрял да мисля за нея, спрял съм да се чувствам сигурен и е започнала самотата. Всъщност самотата не е спирала от няколко години. Добре де, спираше за по няколко месеца, но бързо се връщаше. Също, като песента, на моменти забравяш за нея, но в следващия тя те връхлита, като граблива птица, без да пита, без да се интересува дали е желана, или не.

Преди няколко години имаше момиче, което ми каза, че аз съм перфектният за нея, а аз й се подиграх, защото си мислех, че перфектни не съществуват. Трябваше да порастна, но не успях и сега продължавам да се подигравам на жените, без да знам защо, без да печеля нищо и накрая винаги оставам губещ. Много ли ще е нахално ако поискам пореден шанс? Хаха. Жалко.

Всъщност не пиша това, за да спечеля нечие сърце обратно, или пък, за да се извинявам на някой. Твърдо съм убеден, че не дължа извинение на никой. Просто си разсъждавах над момента, а моите моменти край нямат. Така, че ако някой реши да се влюбва в мен нека да е предупреден. I'm dangerous. I'm no good. And I'm God who believes in himself.

Обява

Родил съм се подстриган на черта тип „купичка“, в една от международните болници в Банкок. Баща ми е олимпийски шампион по пинг-понг, а майка ми е триатлонистка. Двамата се запознали по време на олимпийските игри в Южна Корея през лятото на 1988-а. Две години по-късно – ето ме и мен. Семейството ми е от онези сплотени типове, които винаги споделят всичко заедно, празнуват всички празници и спазват обичаите. От малък ходя на църква и тренирам тялото си, за да е силен духът ми. Слушам само хубава музика от сорта на Майлс Дейвис и Чъби Чекър, а веднъж в месеца ходя на опера. Също ходя често на театър, макар че предпочитам киното. Свикнал съм от малък да гледам филми. Гледал съм всякакви филми, но най-обичам хубавите филми. Любимите ми режисьори са Луис Бунюел, Федерико Фелини, Микеланджело Антониони и Франсис Форд Копола. Любимият ми филм е Кръстникът, всъщност втората част, за мен е най-добрата от трилогията, не знам дали е заради Робърт Де Ниро, но ми повлия повече от останалите. Гледах двете части, когато бях малък, тогава исках да стана кръстник, но после гледах третата част и се отказах. После исках да стана сладкар, да продавам торти и да се мацам, но в последствие отхвърлих и това. Реших да стана футболист, да бъда спортист, като родителите си, но щом те разбраха за ршението ми, ме накараха да се откажа. Не можах да разбера защо бяха толкова против, но аз реших да опорствам и тайно се записах в местния футболен клуб. Определено не беше това, което си представях. По телевизията даваха как някакви деца си подават една топка, разучават системи, техники, трикове, учат теория, а в моя клуб просто ни хвърляха една топка и ние я гонихме няколко часа, докато свършат тренировките. Разочаровах се и се отказах от футбола, сега съм банкер, по цял ден се занимавам с документи и пари и не ми остава време за нищо. Нямам сериозна приятелка от .. не помня дори колко време, което ме подсеща, че трябва да продължа с описанието. Няма да изреждам любимите си ястия, защото обичам да похапвам почти всичко, как изглеждам можете да видите от снимките. Постарах се да не са само на лицето ми, защото не понасям хора, които качват снимки само на лицата си. Забравих да спомена, че обичам да чета, любимите ми книги са „Хари Потър и Стаята на тайните“, „Хари Потър и Огненият бокал“ и „Хари Потър и Орденът на феникса“. Другите части не ме изпълниха, както тези. Може да се каже, че съм автоманяк, влюбен съм в автомобилите на Фиат и цялата им производствена база, включваща Ланча, Алфа Ромео, Ферари и т.н. Може да се каже, че съм доволен от новината, че се разцепи на Фиат и Фиат индъстриал, защото определено ще спечелят повече инвеститори и ще създават още по-добри модели за каране и за обичане. След тази купчина информация мисля, че жената, която търся ще успее да ме опознае поне малко и да разбере, че аз съм човекът за нея. Надявам се обявата ми да има успех, тоест аз да имам успех. Всъщност няма определен тип по който си падам, бил съм с кльощави, пухкави, руси и черни и не мога да кажа, че предпочитам еди си какви, така че дерзайте. Чакам писмата ви.