урочасан ден

Прозорецът ми е пълен със синьо. По средата има бяло петно, то иска да влезе. Дали да го пусна? Отключвам механизма и отварям голямото стъкло. Влиза птича песен, учудвам се колко е добра тая дограма, шумоизолацията е перфектна. Време е за бира, нищо, че е сутрин с променлива облачност. Навън хората се бутат по големите сиви тротоари и улици. Всички искат да са протагонисти, да въртят света, а не осъзнават, че светът движи тях, докато те са прости резоньори. Майната им. Пия бира и завиждам на пича от картината на стената. Носи се на хамак опънат между две палми на морето и пийва коктейлче. Чудя се на какво ли има вкус въздухът там. Как ли се чувства пясъкът под хамака, дали е самотен и колко внимание му обръщат вълните. Май прозорецът е отворен прекалено дълго. Стоя и гълтам дим от Нефтозавода. Замаях се, затварям го.
Телефонът иззвънява - ало, как сте? Добре, благодаря. Вие? Подобно. Разходки под звездите, влюбени поети, знаеш как е! А вие как я карате? Карам я някак си. Всъщност си купих нова X6-ца, автоматик е и се кара сама, почти.
След няколко минути разговорът приключва, да, осъзнавам, че светът става все по-побъркан, но аз съм част от него и трябва да му подражавам. Получава ми се, дори преди няколко дни излязох от къщи със събути обувки и свалена шапка. Обичам да правя нещата на обратно. Така никога няма да ме урочасат. Преди баба ми ме плюеше, за тая цел, но пораснах и тя спря. Сега аз трябва да се грижа за себе си. Не мога да викам „Пу, пу, пу да не ми е уроки“ и да се самонаплювам, затова трябваше да избирам между червен конец и това. Избрах второто, защото кончето ми е много модерно, а модерното е различно от модернизма.
Пътеките под мен минават и водят отсреща. Бродя пак навън, но този път съм с двама приятели. Не виждам сенките ни, те са зад гърба ми. Отпред свети уличното осветление и ни казва, че е нощ. Приятелите ми говорят за коли и така са се унесли в разговор, че забравят за съществуването ми. Аз изоставам някъде отзад, а те продължават все напред. Ще се обадя на любовта, за да не съм сам. Тя каза, че ще освети пътя към себе си. Следвам лампите по улиците, но скоро светлината свършва заедно с асфалта. В подобна тъмница сенките се сливат. Единствените светлини са на небето. Качвам се на някакъв покрив, после на комина, накрая на антената и падам. Сънувам, че отлитам и стигам звездите. Намирам любовта и съм щастлив в измисления ми свят. Всъщност лежа проснат в някакъв чужд двор, от челото ми тече кръв, а от очите ми сълзи.
Виждам я. Излиза от двора на блока си. Носи раница и ходи сякаш знае къде отива. Няма грим на лицето си, всъщност съвсем малко руж и очна линия. Разказва ми за влагата в ума си. После се насочва към някоя градинка и опъва такъми. Застава на челна стойка, подскача и сяда изправена. Ръцете й са разперени встрани, за да пази равновесие, а очите й сочат дървото пред нея. Гъдел и подскоци, ококорва се и слиза на земята.
Събуждам се в линейка. От радиото се чува Лили Иванова, а фелдшерката танцува с мен последен танц. Чете татуировките ми и отсъжда, че не мога да дарявам кръв. Проплаквам й, че умирам, а тя попива кръвта от челото ми. Успокоява ме и ме целува по бузата. Казва ми, че имам просто сътресение. Плюя си в пазвата и скачам в движение. Любовта ми е сама някъде там. Не мога да чакам повече. А фелдшерката плюе по мен и крещи „ДА НЕ ТИ Е УРОКИИИиии“.
Някакъв човек на улицата ми подава чаша и ми вика „пий една бистра вода“. Мисля си, абе аз да не съм от тур дьо франс, че да ми подават така вода. Жива вода. Взимам чашата и си я плисвам в лицето. Тръгвам и чак тогава виждам гората отпред. На лицето ми порастват мустаци и започвам, като Супер Марио да се боря с градската, преминаваща в горска обстановка. Скоро спасявам няколко принцеси, които се оказват обикновени прислужници. Няма любов. Намерих само купчина скъсани парцали и една тесла. После нощта дойде и видях силует. Подаде се зад облака – Луната, пътеводната светлина. Далеч, напред, върху хълма се появи малко бяло пони, което се вдигна на задните си крака и изцвили. Звуците му огласиха въздуха и аз в миг разбрах, че трябва да се кача на гърба му. След малко вече го бях сторил. Понито тичаше с всички сили, а краката ми се суркаха в земята. След няколко скока понито се издигна във въздуха и се заби в окото на Луната, която се огледа неприветливо. Слязох от понито и заподскачах ала Нийл Армстронг. След малко паднах в един от кратерите и си счупих крака. Не можах да се покатеря обратно, а понито се беше върнало на земята. Никой не чуваше виковете ми, никой не се появи. Или поне в първите няколко часа. После заспах и се събудих чак на другия ден. Бях в дворец,а кракът ми някак беше излекуван. Към мен се приближи неземно красива жена с корона на главата и ме приветства с добре дошъл. Аз й се усмихнах, а тя се отдръпна. Помислих си, че имам нещо между зъбите, но не бях ял от доста време и този вариант автоматично отпадна. Оказа се че ми липсват зъби. Принцесата е възнамерявала да се ожени за мен, но баща й категорично й беше забранил да се жени за мъж без зъби. Бях влюбен и си сложих изкуствени. Принцесата ми каза „ще бъда с теб“. Аз й казах „скрий се бе“ и скочих на земята. Отказвам се от любовта! „БАМ“ и някаква кола ме блъсна. Отскочих от капака върху предното стъкло, после на твърдия асфалт. Оказа се, че жена кара колата. Каква изненада! Отворих очи, а тя стоеше над мен като ангел, влюбих се. После ме закара в болницата, където се оправих, и накрая се оправихме взаимно.
Мм не, все още съм пред синия прозорец. Наистина извадих късмет с тая дограма, нищо не се чува!