Сексът сближава

Надълбоко в мозъка ми има някакви истории, които ме пазят от истината, а ти бъркаш с ръце, за да ме разджуркаш с малките си криви пръстчета. Интересуваш се от самотата ми, дълбаеш, за да видиш корени, но както и да ме въртиш и моделираш, отвътре ще съм същия. Разочарована поглеждаш светлината, а небето криволичи в очите ти. Май не искаш маски и завеси, апък аз не мога да съм представление. И стана тя, каквато стана. Събличаш дрехите на пода и се хвърляш върху мен. Събличам своите и ето...
Изведнъж започваме да се разбираме чудесно, изведнъж всички думи придобиват смисъл, различните езици се сливат и са вече разбираеми. Няма нужда да говорим. Сякаш сме обзети от демони - най-добри приятели. Сякаш всичко е написано предварително, така че ако някой го чете да си каже - ебати романтичната история, такива ги има само по филмите. И то е така, ама за известно време, щото после пак обличаме дрехите, пак слагаме маските и се вторачваме в спомени. Животът не е дежа ву, че да живеем по спомен. Животът е да бъдеш, всеки ден и за известно време. После човек или се предава или свиква, или постига всичко, за което някога е мечтал и картинката му се обезсмисля.
Всъщност нищо от това няма значение, придаваме смисъл на иначе безсмислени неща. Сънуваме второто си Аз в други измерения, учим се да следваме някакви правила и после се събуждаме в нашия си свят, със съвсем различни норми.
Дори да съм ти казал хиляди неща, ти не бива да вярваш нито на едно. Усмивката ми е истинска, докосването, гъделът в стомаха. Думите са въздух, изпарения, мозъчен отпадък.
Представи си град, в който хората са винаги заети и нямат време да си казват каквото и да е. Въпреки това всеки се нуждае от някакъв вид комуникация. Затова тези хора определят някого от социалната им група да се грижи за тяхното общуване. Този някой доставя писма, послания, емоции и чувства. Но един ден посланикът умира и хората са принудени да се научат да общуват.
Понякога аз съм човекът, който носи посланията. Друг път съм ваза...