шизоиден

Голямата планина те вика, огънят ти говори, а кръстът висящ на гърдите ти ми подсказва, че вярваш в Дявола. Искам името ти. Искам името ти. Искам името ти...
Всъщност, не знам дали някога съм вярвал в Бог. Гледам на религиите, като на купчина митове и легенди с интересни поуки. Въпреки това, първото нещо за което се хващам, когато нещо лошо се случи е молитвата. Не ходя на църква да паля големи свещи, но се затварям в себе си и говоря на нещо вътре в мен, моля го всичко да се оправи. Така например, когато лекарите казаха, че брат ми има шизофрения и ще го затворят в лудница, аз се скрих в стаята си, седнах на стола и говорих на това човече. Умолявах го всичко да е наред, дори му предлагах аз да съм този с шизофренията, вместо брат ми. Исках всичко да се оправи. След няколко часа брат ми се прибра с майка ми и казаха, че докторите за пореден път са сбъркали диагнозата. Доволен бях от доброто развитие на историята и от положителното си участие. Но един ден се събудих и осъзнах, че човечето ми говори. Каза ми да избия всички до един. Пусна ми някакъв бръмчащ шум, който ме дразнеше 1000 пъти повече от чалгата и ми гледаше сеира. Тогава осъзнах, че може би съм продал душата си на малкия дявол. Онова нещо, което хората казват, че го има у всеки. Бил си готов на всичко за нещо и то се е случило, след това си забравил за уговорката с малкото шибаняче, но то не забравя. Един ден те събужда и ти връчва нож в ръцете. Казва ти точно къде се намира жертвата ти и по някакъв невероятен начин ти внушава, че този човек е не само твой враг, но и враг на света. Отидох до него и не спрях да вкарвам ножа в тялото му, докато не се уверих, че е мъртъв. Чувствах се, като спасител, доволен бях от себе си. Бях извършил убийство, но какво от това, и Батман убива, а хората го обичат. Представях си как ме издигат на пиедестал, полагат цветя в краката ми и ме целуват красиви момичета. На следващата сутрин случката се повтори, убих следващия, а цветята и момичетата ставаха все повече. Засега те бяха само в главата ми, но бях сигурен, че скоро ще са реалност. Минаваха няколко дни, а аз вече бях убил десетина човека. Събудих се сутринта и очаквах човечето да проговори, но него го нямаше. Влязох в банята, гледах огледалото, и там го нямаше. Пих кафе.Пуших цигари. От нямане какво да правя дори закусих. Него все още го нямаше. Накрая абсолютно убеден, че то няма да ми проговори този ден се изтегнах на дивана. Помислих си, че тези човечета също имат нужда от почивка и в този случай то е излязло в отпуска или нещо подобно. Затворих очи и се опитах да си доспя. Тъкмо изпаднах в лека дрямка, когато силен шум ме стресна. Входната врата падна, изправих се и видях няколко димки да летят към дивана, на който се бях изтегнал. Имах няколко секунди да обуя някакви панталони, защото досега бях седял по боксерки. Късно беше за това. За няколко секунди трима полицаи бяха влезли и ме бяха закопчали. Вместо да ми връчат медал за убийствата, те ме тикнаха в ареста, където се срещнах с психолог. По време на съдебния процес този човек свидетелства в моя полза. Каза, че съм напълно невменяем, а след месец бях в болнично заведение, облечен с бяла риза със зашити ръкави. Пия по няколко хапчета на 12 часа и през по-голямата част от денонощието не осъзнавам нищо от това, което се случва. Доторите казват, че е шизофрения. Аз се усмихвам и благодаря на човечето, че брат ми си е ОК и е вкъщи.