indigo

Погледът ми секва смеха ти, но не гледам лошо. Не ме познаваш, не усещаш топлината вече. Затварям очи и виждам всичко, но теб те няма, защото не искаш да те има. Топъл восък се стича във въздуха и замръзва. От устата ми излиза дим, но не пуша – мразя цигарите. Мразя и всичко излишно, горя библии и бягам от тъмните места. Дете, което не гледа зад себе си. Това съм аз, и въпреки всичко се чувствам голям, въпреки всичко разсъждавам трезво, въпреки всичко...

Отдавна ги няма раните и гумената топка, забравил съм какво е да играя, а уж животът бе игра. Всичко се измени под влиянието на възрастните или под моето, не знам. Хората не се променят, всичко е настроение, всичко е временно, аз съм за малко тук. И няколко години или дни ме делят от смъртта и ще остане единствено посланието в електронен формат. Ще избягам от всичко и всички... не съм там, не съм, аз съм едно цяло със себе си.

Самочувствие не ми остана, радвам се на простите неща, които после се оказват грозни, не разбирам. И търся изход, търся вход, но дори не мога да догоня опашката си. Завива ми се свят, падам на земята и тялото ми изтръпва. Наистина не разбирам. Отговорите са написани, най-простото нещо е да ги прочета. Най-простото нещо е да следвам правилата, но тогава какъв живот би било, каква свобода? Искам да е лято, но лятото е 3 месеца и е жега. и е пот. И след него идва есента, но тогава не е лято, разочарован съм. Вече дори храната не ми доставя удоволствие, дори пиесите са без актьори, анимациите без цветове. Лириката е празна и разхвърляна, точно като мен, хаос от привички и гъдел зад ушите, върлува зима, а Дядо Мраз е починал и всичко е в главата ми. Празно е, а аз съм тук, но и в мен е празно и навън е празно, и целият свят е празен и тъмен, а аз съм тук. Къде съм тук? Никъде. „Той мина своя век ту като в бляскав пир, ту влюбен и самин, ту странен и сиротен, ту като никой друг, ту като стотний стотен – докле смъртта дойде при него най-подир.“ Изживяно е, но не искам смъртта да идва, искам първо аз да си дойда, искам да видя усмивката си в огледалото, да знам какво е. Искам да прегърна някого, защо чувствам, че умирам...

Слънчогледите навеждат глави, защото са в траур. Детето на слънцето си отива малко по малко. Енергията е толкова силна. Избутва ме от трона и аз съм някъде долу, специален и мъртъв. Глупав безподобен образ, обезобразен. Много зависи как ще ме погледнеш, как ще ме прочетеш, как ще ме интерпретираш. Аз не мога да съм нещо друго от чуждата представа. Аз не съществувам никъде другаде освен в главите на хората. И когато те ме убият аз ще си отида и ще бъда звезда. Или съзвездие...