През 1982 година убих милион от себе си и се прибрах вкъщи. Отворих гардероба, за да оставя вътре сакото си. По вратичката лазеше хлебарка. Опитах се да я убия, но тя беше прекалено бърза. Тъй като не бях виждал други реших да не взимам никакви мерки. Просто преди да обличам сакото си щях внимателно да го изтръсквам. 1985-та случката се повтори. Отворих гардероба, а на вратичката стоеше същата хлебарка, с един удар я залепих за дървото, а тя се размърда за последно и падна на земята където я стъпках. Тогава се замислих какво съм направил. Тази хлебарка е била като мен, една едничка на света си(моят гардероб) избягала е от обществото си, защото не й е харесвало, решила е да не ражда, за да си остане сама, да не се обвързва с никой и да комуникира единствено с втория си мозък в опашката. И какво се случи, залепих я за вратата. Това означаваше ли, че един ден и мен някой ще ме залепи за земята, ще ме стъпче и ще се почувства облекчен, че бацилът вече го няма. Да, вярно че подобно нещо ми се случва много често но смачкването е психическо, а не физическо. Дали трябва да ме е страх.
И така се случи, беше ме страх цели 25 години. Сега е 2010, хлебарката отдавна се е преродила в нещо по-висше, а аз съм все тук и днес реших, че повече не трябва да ме е страх. Не трябва да живея заради другите, а заради себе си. Още повече заради хлебарки.
Дълго време преди тази случка си мислих, че никога няма да вида хлебарка в апартамента си, защото не държах нищо за ядене, после се появи тази германска кафява малка гад. Оказа се че са всеядни, като дори ядат сапун и паста за зъби. Подяволите, дори аз не мога да ям сапун... не е честно! Хлeбарки...
Всъщност веднага след инцидента продадох апартамента и избягах. Избягах надалеч, в най-отдалечения квартал, даже не – в друг град, всъщност в друга държава. И сега няма немски хлебарки, но има опасност от американски, които видях, че са още по-големи и гнусни. Но съм се заредил с Райд ии пазя околията. Хаха гъбени трипове, братле хахаха.
Избягах им, мамка му. Вървях по малка уличка и в края видях голяма гъсеница, вдигнала се на задната си част, като онази от Алиса и ми говореше нещо. Избягах и от нея, мноо мразя инсекти. Зад мен се оказа, че има огромен плъх, който ме проскочи и изяде гъсеницата, после се разкашля, а очите му се завъртяха, започнаха да мигат в зелено, лилаво, оранжево и жълто, а от устата му излизаше пушек. Плъхът танцуваше на въображаема музика и аз започнах да се забавлявам на негов гръб, защото с тези светлини от очите му приличаше на танцуващ билборд. И изведнъж той експлоадира, парчета месо ме засипаха, а кръвта се стичаше навсякъде. Беше гнусно и мазно и петнисто и никой не ми повярва, когато им разазах. Обвиниха ме в убийство на защитен вид гъсеница, Оказа се, че е била вписана в червената книга, а месото ми обясниха, че можело да го купя от всеки месарски магазин и няма никакви доказателства, че това е огромен плъх. Не можах да повярвам и все още не мога да повярвам, че живея в подобна държава където такива случки са факт всеки ден. Огромни плъхове съществуват и те могат да избухнат всеки един момент, това трябва да е ясно на всеки, а не само на тези които са си изпатили, като мен. Осъдиха ме на 12 години обществено полезен труд, което значеше че трябва да работя до края на живота си обществено-полезно. И така и стана, самоубих се на другия ден. Прерязах си гърлото със зъбите на плъха в килията ми. Не вярваш? Грабни сникерс! Нямаше друг вариант, бях невинен, невинните отиват в рая. Обаче аз отидох в ада и наказанието ми беше да напиша всичко това и да го публикувам в фейсбук, за да ми се смеят всички.
Няма коментари:
Публикуване на коментар