моята лула

Бели мечки в краката ми лазят и ми шепнат на мечешки. Виждат кожените ми обувки и се изпаряват в тъмното. После става светло и виждам следите им, но не ми трябват. Те са просто фикция на въображението ми. Защото всичко е отвратително и в същото време прекрасно, както чашата е едновременно наполовина пълна и празна. А аз съм все същия старец, люлея се на стола си и пуша лула, отдавна не свиря на банджо, но пък не мога да чета вестник без очила. Роднините ми ме забравиха, тези които ме помнят измряха. Само наборите в махалата ме викат от време на време за партия шах, защото аз съм най-добрият в моя квартал. А кварталът ми се състоеше от мен и още една бабичка, която живее на 3 преки от къщата ми. Само че когато нас ни учиха да играем щах, времената бяха други. Тогава се смяташе, че това не е женска игра и всички пропускаха да научат жените си, дъщерите си. Всъщност се оказва, че аз съм единственият играещ шах в квартала. Аз съм и единственият член на шах-клуба, затова съм и председател. Но банджото ми липсва. Когато бях на 56 получих удар и сега лявата ми половина от тялото е фиксирана като косата на пънкарче, не мърда дори по време на пого. Освен по време на секс, тогава сякаш кръвта ми заиграва и неподвижните ми части скачат из леглото сякаш са от ранните филми за Дейви Крокет. Сексът е хубав, но на млади години беше някак по естествено. Сега си е цяло приключение, борба на живот и смърт. Внимаваш да не дишаш прекалено учестено, внимаваш все пак да дишаш, внимаваш да не се напрягаш, внимаваш да не се излагаш, и на всичкото отгоре разполагаш с нещо като пълно пликче с вода - меко и гъвкаво. Спомням си първия път, тя беше готова на всичко, за да преспи с мен, а аз бях притеснен като прасе около 25 декември. И когато всичко започна, свърших. Беше най-хубавото и едновременно най-излагащо нещо в младините ми. В града тръгна слух за мен и скоро не можах да повторя случката. Но както и да е за това. Тръгнах да пиша това писмо, за да се оплача от служителката в супермаркета. Купих си бутилка безалкохолно и някакви ядки, а тя дори не ми се усмихна, не каза „добър вечер“ ако можеше щеше да пропусне да спомене и колко дължа. Все едно виждах себе си зад касата – отегчен от работа, отегчен от живота, отегчен от липса на секс. По-добре да няма такива касиери, или поне служебно да им назначават някакви развлечения, защото те спят, живеят в собствения си свят, не уважават клиентите си, не уважават парите, които взимат. Но в крайна сметка,шефовете им знаят най-добре.

А в същото време повечето хора си мислят, че ме познават. Мислят си, че щом разберат зодията ми, видят дрехите, които нося и прочетат татуировките ще знаят всичко за мен. Обаче дълбоко грешат, защото аз съм кисела зелка-многопластов и кисел. Не можеш да ме разбереш, дори да си ми в главата, дори да четеш всяко мое изречение, дори да наблюдаваш всяка моя крачка. Просто защото аз нямам нужда от разбиране. Нямам нужда от субтитри, от превод или каквото и да е. Дори не знаеш дали говоря на теб или на следващия който ще прочете това, не знаеш с коя ръка пиша, не знаеш как точно се изписва името ми, не знаеш и дали пия кафе сутрин, с колко захарчета, дали си паля лулата и карам колело всеки ден. Е, отговпрът на всичко е не, защото съм стар, а на стари години, всичко е вредно. Храня се с глюкоза, колкото да не умра. Само лулата ми остана вярна в живота. Всички останали жени се оказаха курви, жадни за пари или секс, или просто не съм им бил симпатичен, но лулата дори не ме попита имам ли пари, какъв ми е размера и т.н. Тя не се сърди когато не я паля няколко дни, радва се когато я почиствам и работи безотказно вече 40 години. Съжалявам само, че нямам потомство, за да я оставя в наследство. Тя ще умре в деня в който умра аз, и ще стане на пепел, когато и аз изгоря. Една красива смърт, един красив живот, изпълнен с мигове покрити с прах. Летя и не се надявам на нищо, не се страхувам, защото съм свободен. Перефразирам, но ми се получава. Гъдел в ушите!!