Чудя се как да започна, как да оформя тоя ред, или може би трябва направо да свърша. Напоследък ми се случват неща, за които не трябва повод или причина, но наистина не разбирам. Уж пораствам, а все по-малко успявам да вникна в живота си. Чувствам се сякаш на 16 бях по-зрял, по-можещ и по-самостоятелен отколкото сега. Не знам накъде да тръгна, накъде да избягам ако ме е страх. Звучи една и съща музика, която не е задължително да ми харесва. А хора, които съм обичал, ме наблюдават от балконите, докато пресичам улицата и ми се подиграват. Изкривени лица, маски, завеси и фарсове - всичко е в огледалото. Убитата ми надежда и колата, която я сгази ме преследват, като неплатена сметка. Всичко става все по-сиво, а аз все по-цветен, сякаш, за да отговоря по някакъв начин на заобикалящата ме действителност. Вече дори имам дрехи, които не са нито черни, нито бели. Какво да кажа за кожата си, която отдавна е изпъстрена в чудни цветове и извивки. И пак съм сам, но не се оплаквам, приемам го с усмивка. Назад-напред, свикнал съм да ме лашкат и оставят на земята. Нито съм газирана напитка, за да изригвам, нито пък някакъв химичен елемент, че да гърмя. Забравям и подминавам, друг път никой няма да успее да ме разстрои.. вика му се имунитет. И пак малко тъмни щрихи около очите, размазан грим и синини, звучи като описание на субект от женски пол, след малко домашно насилие, но всъщност е поредния музикален клип по телевизията. Абе тия какво рекламират въобще? ...
А напоследък се връщам назад и примерно чета писмо, което съм писал преди години и осъзнавам как съм влагал някакви мисли и чувства в написаните думи, а сега всичко е изстинало и безчувствено. Човекът за който е било писмото отдавна е забравил, че го е чел и всичко се превръща в илюзия. Заблуждаваме моментно себе си, чрез думи. Глупав свят, следваме инстинктите си, обличаме чувствата си с думи и се правим, че мислим, а всъщност мисленето е чиста самозаблуда, а почнем ли да изказваме мислите си, тогава заблуждаваме и останалите хора. И живеем за да умрем, а ни е страх от смъртта, затова и не живеем пълноценно. Толкова ми е писнало от всичко, толкова ми е писнало и от мен самия и от незнанието. Няма ясни правила, ако пък дотолкова имаш нужда отт тях - ставаш религиозен. Поне религиите дават отговори, а агностицизма не ти дава подобни неща. Четете лириките на Кори Тейлър, може понякога да са нищо друго освен булшитс, но много често в тях има нещо от всеки. Загубих си мисълта. И накрая сюрреализма винаги ме спасява. Днес гледахме една отрязана глава на мъж и жена с меч в ръка. тя държеше главата за косата, а отстрани някакъв мъж се опитваше да ни обясни историята им. После се оказа, че историята им е много стара и е част от друга - още по-стара история, а ние стояхме и се чудихме. Беше много интересно, но не успях да интерпретирам почти нищо от зададените задачи. Как да живея сега? Или е в очите ми, или е в сърцето ми. Все нещо не е наред, имам нужда от спасение и не знам докога мога да го чакам. Кървенето ми е станало навик и дори е приятно. Чувствам се забравен, но кога ли съм бил запомнен от някой. Да сигурно са си казвали, ей вижте го това момче с татуировките, то може би е интересно. И какво от това, та аз дори нямам чак толкова много татуси. Никой не знае, споделям с хиляда човека и никой не знае кое не е наред. Но всички го усещат, всички... Чушки с кайма и ориз, една от любимите ми манджи - липсва ми като жив човек, като любовница която не съм виждал от години. Гъба напоена с оцет, и търкам с нея малкия си училищен чин - спомен от детството или недовършено дело. Не знам какво не е наред, не знам дали е просто период или така съм свикнал да живея - драма, драма и пак драма. Изгоних всички от себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар