жълтenica

Букет цветя - мъртви чудеса, се изливат отгоре ми, като порой от северни сияния. Наоколо всичко е тъмно, а аз съм цветно осветен и въпреки всичко блед. Отдавна био-токовете ми не успяват да подкарат ЕКГ-то. Но в главата ми звучи пиано и някой който тропа с крак, когато удари петата си в земята от върха на обувката му излиза нож, дали това не е 007 или някой негов руски вариант.

Лебедите винаги са ми приличали на бели демо версии на фламингото. И веднъж реших да си взема едно грозно пате, да го овъртоля в захарен памук и да го изчакам да порастне. Порастна и стана розов лебед и вече беше разширена демо версия. Изкарах го на площада и хората му се радваха, оставяха пари пред него, нямах нищо против, защото нямаше какво да ям. И така няколко дни, докато най-накрая забогатях и си купих цяло стадо грозни патета. Но един ден заваля и дъждът изми боята от захарния памук и всички видяха, че това е най-обикновен лебед, нацупиха се и ме обявиха за шмекерджия. Отлъчиха ме от църквата, от градския съвет, не можех да посещавам дори градския кенеф, а аз от мъка се отлъчих от себе си и заспах. Лебедите продадох на една месарница. Взех им добри пари, пиках им отгоре и те се оцветиха в жълто. После ги пробутах като патки. Не знам защо съм останал с впечатлението, че патките са жълти, след като са бели, но няма значение. Та отлъчен от себе си продължих живота на един обикновен луузър. И пианото спря, на негово място дойдоха барабани и всичко се случваше доста по ритмично, не бях щастлив, но нещата се получаваха. А когато към барабаните се присъедини и китарата дори гласът ми звучеше мелодично. Търсих си работа и намирах живота, оказа се че трябва да работя за себе си. Върху себе си - да бъда или да не бъда писател. Да се хвърля от моста и в последствие да разбера дали съм с бънджи въже или са забравили да ме вържат. Не обичам много да рискувам, но щом трябва. Безсмислено ми е, едно такова празничко, това чувство което изпитваш когато си се наял и пред теб има торта. А тортата се оказва лъжа, защото когато си се наял не усещаш какво още слагаш в устата си. Не знам и аз не знам, но утре ще разбера всичко, а утре е знак за бъдеще време и може да означава и след няколко години. Желанията ми спряха да се случват, мечтите ми да се сбъдват, млечните ми зъби окапаха отдавна, а вкъщи нямам глинени съдове. Гъдел изпитвам само късно вечер, когато видя пингвините и техните камъчета. Тишината ми е станала саундтрак, а трейлърът ми е без визия. Бланк, дори без надписи. Някой да вземе боички и да ме пооцвети, докато не съм се разпаднал. Докато не съм погледнал горгоната в очите...

Накъде бия? Накъде вървя? Мисълта ми е тъжен край или тъжно начало. Тунел който не знаеш къде ще те отведе. Режеща болка, виждаш красиво листо на земята и решаваш да го вдигнеш, а то те порязва от страх, че ще го нараниш. Избираеми моменти на прах и малко захар за вкус, всичко разбъркано в краве прясно мляко. Всички цветове са изгаснали, бавна жълта смърт и жълтеница. Пиеш пикнята си сутрин и живееш в страх. Малкия принц почина от рак на белия дроб.. или от старост, също както и питър пан. Напуснаха приказките си и се настаниха удобно в модерния свят. 21 век, умиращ и процъфтяващ. Вкисната боза. Пoглeждаш ме и се нaдяваш дa съм на смъртнoтo си лeглo...