Ема е любимият ми персонаж, защото е напълно измислен. Но един ден, лутайки се из въображаемите полета на ума ми, тя попадна не съвсем случайно в реалността. И както се случва по принцип Ема имаше реална причина да пътува с влак. Тя отиде на ЖП гарата десетина минути преди часът на тръгване, купи си билет и се качи във вагона, чийто номер прилежно беше изписан от продавачката на билети върху бялото листче. Ема намери мястото си и седна, стори й се прекалено студено, но си помисли, че в момента в който влакът потегли ще усилят парното, затова и не свали якето си. Малко по-късно Ема осъзна, че парно изобщо нямаше. Явно кондукторът не беше намерил за нужно да го пуска, след като в целия влак имаше десетина пътници. Часът настъпи, но влакът не потегли. Ема се зачуди какво става, но реши търпеливо да изчака и да им даде няколко минути толеранс. След малко влакът вече имаше 10 минути закъснение, а дори не беше помръднал от гарата. Няколко пътници слязоха на перона и запалиха цигари, тогава Ема дочу разговора им. Оказва се, че все още влаковата композиция няма локомотив. Ема съжали, че не е предпочела автобуса, пресметна наум, че билетът е само няколко лева по-скъп, но беше късно за смяна на каквото и да е, пък и никой не би й върнал парите за билета от влака, след като той ще тръгне всеки момент. Затова тя се облегна назад и зачака. Отвори някаква книжка и зачете. След малко усети как нещо се удря във вагоните, те потеглят леко назад. Явно локомотивът пристигна, помисли си Ема. Чу се бучене и парното тръгна да духа топъл въздух, който докато стигнеше до Ема съвсем се беше изстудил. Влакът потегли, а в купето влезе момиче, което любезно попита дали това е първи вагон. Ема поклати глава положително и момичето седна на една от празните седалки. Ема продължи с книгата, а студът пълзеше по нея, като змия по клоните на дърво от джунглите на Амазонка. Много скоро той се беше настанил в обувките й, а краката й трепереха и издаваха тракащ звук, като разбъркваща зарове ръка. Вратата хлопна и се подаде побелял господин миришещ на джибри, който хлъцна и поиска билетите на двете млади дами. Оказа се, че това е кондукторът, който се беше постарал да се напие преди работа и небрежно беше пропуснал да се изкъпе. Вратата хлопна втори път, когато господинът я затвори и остави след себе си единствено ароматни следи във въздуха. Ема се сгуши в якето си, опита се да сложи така краката си на земята, че да докосват възможно най-малка част от студената площ и се втренчи в книгата си сякаш всеки момент щеше да влезе вътре. За няколко минути й беше добре, но после телефонът на любезното момиче отсреща иззвъня няколко пъти. Тя вдигна, беше приятелят й, говориха си няколко часа за всевъзможни неща, теми, които не представляваха никаква важност за нито един от двамата, камо ли за Ема, която неволно се оказа пряк слушател. Тя седеше отстрани и се опитваше да се дистанцира от ситуацията, не беше конфликтна, дори напротив помагаше на всеки, който има нужда от помощ, подхождаше винаги с разбиране. Тези няколко часа Ема прекара в просъница, опити да чете и други такива да се стопли. Изведнъж отвори очи и с радост осъзна, че момичето е слязло. Нямаше я! Разбира се студът все още беше проблем, но най-сетне Ема можеше да се потопи в книгата си или да заспи. Книгата й се разказваше за малко момче, което по време на войната в Ирак губи ръцете си, но въпреки това следва мечтите си и се занимава с рисуване. Той се учи да рисува, като захапва четката в устата си и постепенно прецизира движенията до съвършенство. Картините му се продават, а...
Вратата отното хлопна, пред Ема стоеше мъж с протези вместо ръце, той беше със насълзени очи и тъкмо тя да си помисли, че сънува и момчето се е материализирало в съня й погледна надолу. Мъжът беше със разкопчан дюкян. Той влезе вътре и се опита да обясни ситуацията на Ема, тя едва се сдържа да не се разкрещи, но той я помоли да не го прави. Обясни й, че страшно много му се пикае, но когато докосне пишката си със студената протеза и струята просто не потича. Той я молеше със сълзи на очите да му помогне. Трябвало му топла ръка, жива. Болеше го и молбите му звучаха все по-настървено. Обеща да й даде мокри кърпички след това. Ема преглътна трудно, но се съгласи. Отиде с него в тоалетната и бръкна в гащите му, още не беше го извадила и струята я намокри. Тя присви очи и се обърна назад. Мъжът я напътстваше, каза й да го изтръска, после да го прибере обратно. Ема седна обратно в купето и обърса ръцете си с мократа кърпичка, хвърли я в кошчето и си помисли колко отвратително реално е в реалния свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар