Варвара

„Важно е да се пие много вода.“ С тези думи малката Варвара ставаше всяка сутрин от леглото. Тя ги беше запомнила от майка си, която й даде този съвет минути преди да замине в чужбина. Варвара живееше при баба си и дядо си на село. Тя обичаше да храни кокошките на двора и да прогонва петлите, защото си мислеше, че са хулигани, които тормозят останалите птици. Бащата на Варвара беше починал във войната, коя война точно не е ясно, но единствените неща, които бяха останали от него, бяха медалът му за храброст и войнишкия кожен колан. Тя обичаше този колан. Той беше аксесоар, който малкото момиче успяваше да съчетае с всяка една своя дреха, независимо дали носеше рокля, панталон или каквото и да е.
Малко след смъртта на баща й, майка й загуби работата си в шивашкия цех и трябваше да замине за Гърция, за да гледа възрастни или болни хора. Това беше единствената им възможност да оцелеят. В притивен случай трябваше да се издържат с двете скромни пенсии на баба й и дядо й. И така, майка й замина. Остави след себе си една бяла рокля и заръката за водата.
Варвара обичаше родителите си, затова не сваляше колана и на ден изпиваше десетки литри вода. Това бяха нещата, с които тя ги почиташе. Всеки ден вадеше от гардероба бялата рокля и мечтаеше за деня в който ще порастне достатъчно, за да я облече и да й е по мярка. Но този ден така и не идваше. Тя продължаваше да гони петлите на двора, да храни малките котенца и да се въргаля в прахта заедно с магарето Руско. Разбира се, след всяко въргаляне получаваше обилен пердах от дядо си, който й беше забранил да се доближава до това животно, защото магарето Руско обичаше да рита разни хора. Беше наритал дори кмета на селото, без да се съобразява с годините, нито поста, който заема. Но магарето Руско обичаше Варвара и през ограничения му ум не бе минавала мисълта да изрита малкото телце на момичето, нито пък тя можеше да го изплаши дотолкова, че то да не може да удържи инстинкта си.
Един ден Варвара се събуди, взе двулитровата бутилка от Кока-кола до леглото си и както обикновено изпи съдържанието й наведнъж. Пластмасовото шише обаче не беше пълно с обичайната за него течност. Всъщност то беше толкова старо, че червеният му етикет беше загубил цвета си и беше просто бял. Варвара го пълнеше старателно всеки ден по няколко пъти с вода. Не може да се каже, че бутилката е била специална, но просто това шише беше единственото празно под ръка, когато майка й замина. Така и си остана. Тя остави бутилката на пода и се изправи срещу огледалото. Точно в този момент през главата й премина писък, който само тя беше чула. Това беше собственият й писък. В огледалото стоеше бледо момиче без цвят. Всичко което се виждаше бяха щрихи и контури. Съдбата на червения етикет се повтори. Варвара си помисли, че сънува. Бързо се ощипа, но нищо не последва. Тогава тя изкрещя още по-силно. Баба й влезе в стаята и също се разпищя.
След малко Варвара закусваше филии с масло и мед, а баба й я навикваше, че е сбъркала като е послушала майка си. „Водата е отмила всичките ти цветове!“ - крещеше бабата, докато Варвара похапваше сладко. За изминалия половин час от който тя се беше видяла в огледалото, момичето всъщност, беше осъзнало, че не е толкова лошо да си безцветен. Дори следобяда накара дядо си да отиде до града, за да й купи цветни моливи и пастели. Дядо й изпълни молбата и когато се върна с пълна торба най-различни боички и рисувателни материали, Варвара ги грабна и се качи в стаята си. Облече бялата рокля на майка си и започна да я оцветява. После оцвети и себе си. Един ден Варвара беше блондинка, на другия с лилава коса. Един ден кожата й беше като на индианка, а на другия като на марсианец. Нищо нямаше значение, дори по-ярките й цветове плашеха повече петлите на двора...
илюстрация: doveinjar