Дора

Да, тя можеше да вземе отношение във всяка тема. Можеше и да замълчи, но когато ставаше дума за котки, те бяха вълшебни. Или поне в повечето случаи. Защото имаше такива породи, от които й се повдигаше, а и като всеки човек и тя си имаше своите предпочитания. Прекалено космати или такива без косми, всичко в тях й напомняше на пластична хирургия и експерименти с непознати химични субстанции. Може би всичко се криеше в характера на животното. Не знам, не претендирам да я познавам, аз просто пиша истории.
И така, представям ви едно странно момиче, което е странно само на пръв поглед, но иначе си е доста обикновено. Тя обичаше да се усамотява и заради това избра за свой дом гората на края на света. Живееше до пресъхнало езеро, от което беше останало само голямо мочурище. А в езерото някога черни работници са вадили тонове нефт. Сега навсякъде имаше мазутени петна и мокри листа. Мазутът е нефтен остатък, който се получава след дестилиране на бензиновите, керосиновите и газоловите фракции.
На края на света й беше добре, защото там никой не се налагаше да я вижда. Не се налагаше да общува с хора, защото честно казано хората й бяха непонятни. Момичето имаше синя коса и жълт дъждобран, който не сваляше, защото в гората често валеше. Но нещото, което я отличаваше най-много бяха рогата на главата й. Тя не си спомняше откъде се е сдобила с тях, защото винаги нещо й е стърчало от главата. За нея, дори този факт изглеждаше нормално и не я безспокоеше. Беше се отделила от хората на твърде крехка възраст. Тогава рогата й не бяха пораснали толкова и се криеха под качулката на дъждобрана. Момичето гледаше останалите и си мислеше, че се е развила преждевременно, а един ден, онези деца, също ще имат рога. Възрастните пък, тя изобщо не им обръщаше внимание. Мислеше си, че след всичките грижи, които полагат за косите си, за ноктите и кожата, те са решили, че едни рога ще стоят грозно, затова са ги махнали. Да, така се заблуждаваше тя и дори не предполагаше, че е специална. Но пък си мислеше, че има специален петел. Специален беше според нея, защото викаше слънцето и дори не подозираше, че всеки петел го прави, или ако не всеки, то повечето. Момичето имаше съвсем обикновено ежедневие, ставаше сутрин, веднага след като петелът изкукурига. Запряташе ръкави и изчистваше бъркотията от предния ден. След това сядаше да закуси. За закуска животните от гората й осигуряваха плодове, в замяна тя се грижеше за болните и ранените. Те пък я мислеха за една от тях, главно заради рогата и дори не предполагаха, че произлиза от човешкия род. След закуска момичето се хващаше да рисува, тя рисуваше цял предиобед и цял следобед. След това чакаше да да се появи господин Котка.
Господин Котка беше най-обикновен черен котарак, който носеше скъп кафяв костюм с вратовръзка, а от джоба му стърчеше бяла кърпичка. Той винаги държеше в дясната си ръка черно бизнес куфарче, чието щракване нашето момиче обожаваше да чува. Господин котка беше търговец на бои и навестяваше момичето всеки ден, за да й донесе най-новата боя или просто нещо от което имаше нужда. Тя пък обичаше да се надвесва над куфарчето и да поема глътка от миризмите на боите в ноздрите си . Доста наркоманско ако питате мен, но в една детска приказка това по-скоро изглежда сладко. Господин Котка играеше роля на нещо като агент. В смисъл, че взимаше картините на момичето и ги продаваше в близката гора, след това й даваше печалбата, а за него оставаше процент за дилърските услуги.
И така момичето чакаше, но господин Котка не се появяваше. Тя си помисли, че е болен и продължи да рисува. Въпреки това в нея се надигна лека тревога, защото досега не се беше случвало агентът й да закъснява или да не се появи изобщо. И после момичето чу шум. Отиде до прозореца на къщичката си и забеляза огромна змия да се търкаля около мочурището й. Момичето не обичаше змии, бяха й по-неприятни дори и от чувството да си мокър. Тя отвори вратата и извика на змията да се разкара. Влечугото се обърна и отвори уста, а на единият й зъб момичето ясно разпозна бялата кърпичка на господин Котка. В нея се надигна гняв, който не беше изпитвала никога. Тя се засили и наръга змията право в сърцето. Вдигна я с рогата си във въздуха и започна да я размята напред-назад. Удряше я в земята, вдигаше я във въздуха и обратно, докато накрая влечугото издъхна. Момичето хвърли змията в мочурището, и докато тялото й потъваше, на повърхността излизаха черни мазутени балончета. В този момент се появи господин Котка, който си подсвиркваше. Той се извини за закъснението, после се оправда със някакви свраки, които се опитали да го ограбят. Момичето го зяпаше и не можеше да повярва на очите си. Обърна се към мочурището, после към котката, после пак към мочурището и реши да си купи нови боички.
илюстрация: Дора