Маскарадът на студентите

Наближаваше Хелоуин. Времето застудяваше все повече и повече и за единствена радост на Северното полукълбо, останаха празниците. Всички се подготвяха за големия маскарад. Нямаше значение религията, нито расата, нямаха значение половата принадлежност или пък финансовите възможности, всички искаха едно – да се забавляват, като се престорят че са някой друг, за една вечер. Празникът не отмина и България, даже подготовката вървеше наравно с останалите народи.
Време е да ви представя и главните персонажи в този разказ, а това са Петър, Любо, Краси и Даниел. Това са четири обикновени момчета, студенти, които бяха решили да се позабавляват по малко по-нетрадиционен начин. За да не изневерят на традициите си избраха костюми, но тъй като бяха и родолюбци, бяха решили да се преоблекат като кукери. Те прекараха последните няколко дни, окупирайки най-големия университет в страната. Заедно със свои колеги, те останаха да пренощуват в една от залите на учебното заведение, в знак на протест срещу правителството. Това правителство никак не се трогна, то беше претръпнало към всякакви форми на протест, защото вече 130 дни, много от българските граждани излизаха по улиците. Хора се запалваха, хвърляха се под палките на полицаите и крещяха „оставка“, но нищо не успя да разклати управляващите. На всички им писна. Затова студентите бяха решили да действат по свой начин. Държаха се сплотено, заедно, затова бяха организирани и знаеха много от плановете на управниците, преди да ги научат медиите. Така например, един от министрите подготвяше парти по случай Хелоуин, на което щяха да присъстват много депутати от управляващата партия. Когато научиха студентите за тази новина, те непоколебимо решиха, че трябва да проникнат на това парти и да покажат ясно целите си – да свалят правителството. Подготовката започна с избирането на доброволци, за самата задача. Това бяха гореспоменатите момчета. След жребия, избраха костюми. Трябваше да подберат кожите, от какво животно да са, с каква дължина на косъма, да намерят подходящи маски и чамове. Всичко им отне само няколко часа, тъй като в определени сувенирни магазини можеш да подбереш информация за това кой и къде продава подобен сорт артикули. Студентите се организираха и отидоха до близко софийско село, откъдето си купиха нужните костюми. Петър беше с бяла кожа, с дълъг косъм, маска с две лица – едното тъжно, другото весело. Костюмът на Любо беше черен, с черна маска, която наподобяваше глава на козел, а Краси и Даниел щяха да бъдат така наречените младоженци.
Нямаха търпение да дойде Хелоуин.
В сутринта на 31-ви, организаторите на купона даваха своите последни наставления на служителите си, партито трябваше да задоволи всеки вкус, предвид виповете, които щяха да присъстват. Руса жена обясняваше на сервитьорите как точно да поднасят таблите с хапки, а след това се обърна към няколко момчета, които носеха огромни тикви, със изрязани на тях страшни лица, и им показа къде да ги сложат. Жената направи няколко крачки встрани, отдалечи се от останалите и се обади по телефона. Вдигна сина ѝ, тя го попита как е минала окупацията, дали всичко е наред и дали е успял да спи. Синът ѝ беше един от онези будни студенти в университета. Точно той, всъщност, беше предупредил останалите за партито. Отговори ѝ на всички въпроси, след това я попита дали тя ще бъде на маскарада довечера. Майката каза не. Синът сякаш си отдъхна и ѝ благодари за онези четири пропуска, които му беше осигурила. Тя му каза да внимава. Той се усмихна, каза ѝ разбира се и ѝ пожела лека работа. Двамата свалиха телефоните и ги прибраха в джобовете си.
Всичко вървеше по план. Студентите обличаха костюмите си. Петър държеше голям дървен фалос в ръката си, Любо пък беше скрил нещо на гърба си. След малко щеше да дойде и микробусът, който щеше да ги закара до драгалевската вила, в чийто двор щеше да е партито.
Там, на зелената морава, беше пълно с важни особи. Имаше банкери, министри, финансисти, артисти, медийни магнати и всякаква друга паплач. Повечето не си бяха направили труда да се маскират и носеха или фалшиви мустаци или маска на очите си. Имаше и няколко депутати, които се бяха маскирали като себе си. Партито беше започнало отдавна и за никого не беше изненада, че не поводът ги беше събрал, а наближаващия край на годината. Тогава важните особи обичат да преговарят за бъдещи инвестиции, да планират следващата година и въобще да си въртят бизнеса. Затова и на онези гости, които нямаха такива планове им беше скучно. Точно те са разведриха при вида на студентите. Кукерите с лекота бяха преминали през охраната, благодарение на пропуските си. Тълпата ги погледна многозначително. Едни бяха развеселени от гледката, други втрещени, а трети бяха готови да прогонят злите духове от тях. Тогава Петър започна да скача, чамовете му дрънчаха, като мечовете на триста спартанци, блъскащи се в броните на персите. Маската му ту беше весела, ту тъжна, а дългите косми се вееха напред-назад и създаваха някаква илюзия, като се сливаха с цвета на нощта. Любо го последва, но неговият тъмен костюм почти не се различаваше на фона на черното небе. Зазвуча народна музика. Сто Каба гайди се извисиха към Витоша, тъпаните удряха смело, оставаше само някой да запее. Гостите на партито вече бяха изненадани. Не бяха свикнали на такива светски събития да се побългаряват толкова. Краси и Даниел затанцуваха хоро около своите състуденти, започнаха да разиграват някаква гоненица. Тогава Петър видя вицепремиера. Засили се към него и стовари дървения фалос върху изненаданата му физиономия. Любо извади голям маркуч от ръкава си, железният му накрайник пламна, беше огнехвъргачка. Змеят затанцува хвърляйки гориво по гостите, а миг след това песните започнаха. Всички запяха с пълно гърло. Важните особи горяха, а гайдите не спираха. Краси и Даниел подскачаха от човек на човек и прерязваха гърлата им, като след това нежно ги оставяха на земята. Петър продължи да налага гостите с дървения фалос. След малко писъците бяха събудили цяла София. Вече нямаше заспали студенти, вече нямаше заспали граждани, вече нямаше нагли политици. Бяха сътворили красива песен.
Трик или бонбон?

птиците

- Един диалог трябва да е рантабилен, тоест да звучи правдоподобно.
- Затова ли мълчиш толкова дълго.
- Не знам какво да кажа.
- Нещо интересно, занимавай ме.
- Какво ти е интересно.
- Наистина ли главата ти е празна?
- Понякога е пълна, тогава ме боли от шума на всичките неща, които се блъскат едно в друго.
- Не звучиш щастлив.
- Сигурно изглеждам щастлив, погледнат от птичи поглед.
- Ако имах крила, щях да разбера.
- Крилата не са нещо, което имаш, те са много повече.
- Не започвай с тия думички, сякаш искаш някой да ги прочете само за да те цитира после във фейсбук.
- Понякога това искам...
- Личи си.
- Понякога просто лежа и наблюдавам колко лайка ще получа, а ако не получа достатъчно, изтривам написаното. Не се харесвам.
- Изглежда сякаш други хора те харесват.
- Те са птиците, които наблюдават.

Лисицата, която мечтаеше да бъде Франки Фърбо

Синята лисица беше обикновена полярна лисица. Хората я наричаха така, защото когато смъкне бялата си козина през лятото, малкото мъх, който остава по тялото ѝ е със син утенък. Разказът започва с нея, без някаква особени заслуги или причини. Тя нямаше нищо общо с Франки Фърбо, не можеше да ходи на два крака или да общува чрез телекинеза, не можеше да използва ръцете си, за да майстори мебели, нито да се преобразява. По-скоро беше като фантастичния мистър Фокс, ако изключим цялата философия, защото единствената ѝ цел беше да се нахрани. Като цяло синята лисица си беше едно обикновено животно от рода на лисиците. Единственото, което я отличаваше беше вкусът ѝ. Разбирате ли, тя не можеше да яде каквото и да е животно, щеше да умре от глад преди да изяде някое обикновено полско мишле. Храната на лисицата трябваше да е вълшебна, така тя си въобразяваше, че един ден ще стане като Франки Фърбо или поне като господин Фокс. Тази лисица обикаляше заснежената тундра и се опитваше да открие най-вълшебното животно, с което да задоволи глада си. Естествено, имаше си и своите моменти. Когато беше прекалено гладна и единственото, което ѝ се изпречеше на пътя беше един глупав гризач, тя си внушаваше, че това е пееща мишка. Друг път намираше почти оглозгано, убито животно и решаваше, че ако не го доизяде, животното ще се превърне в зомби. Идеята беше да не умира от глад и поне засега ѝ се получаваше.
Един ден, докато се скиташе из гората, синята лисица срещна следния надпис върху голяма дървена ограда: „Влизането забранено!“ .
Мустачките ѝ потрепериха, на лицето ѝ засия усмивка, тя не можеше да чете, но се беше научила да разпознава подредбата на тези знаци, знаеше че зад тях се крие съкровище и много пъти беше унищожавала подобни съкровища. Прескочи оградата и внимателно, като се криеше зад дърветата и внимаваше за капани, се приближи до голяма ферма. Там видя цял един рай. Имаше зайци, кокошки, овце, мисирки, крави, коне и естествено няколко свинки. Облиза се, после се облиза пак, едва се спря да не тръгне и да си открадне нещо от голямата софра. Тогава някъде отстрани някой ѝ подсвирна. Синята лисица се обърна и видя най-мършавия вълк, който беше виждала. Той ѝ се изхили. Лисицата застана в отбранителна позиция – беше свикнала вълците да я нападат. Този обаче изпъна ръце към нея и ѝ каза да се успокои. Попита я дали не се точи на малките кокошчици. Лисицата не каза нищо, а вълкът продължи, че е по-добре да не се опитва, ако животът ѝ е мил. Фермерът, който притежава това място се славил със своята жестокост, след като убил всичките му братя и сестри, вълкът единак се принудил да стане вегетарианец, защото наоколо нямало нищо друго за ядене, освен корени само и само да запази живота си. Лисицата се отпусна. Разказът му продължи с това, че фермерът всъщност е магьосник и никое от животните му, не е обикновено. Кокошките ядяли само ядки, затова яйцата, които снасяли били с необичайна гъстота на вътрешността и твърдина на черупката. Славели се в целия окръг със своите вкусови качества. Овцете пък пасяли асфалт. Зайците се хранили само с яйцата на кокошките, а свинете с хищниците, които се опитвали да се докопат до фермата. Тези думи не накараха лисицата да се откаже, дори се настърви още повече. Ако имаше животни на земята, които да я превърнат във Франки Фърбо, то това щяха да са тези. Въпреки това тя се замисли, стана малко по-предпазлива. Реши да изчака нощта и да използва времето, за да измисли план. Вълкът ѝ предложи помощта си, но лисицата високомерно му отвърна, че работи сама. Оттегли се в гората и си намери удобна хралупа, в която да се скрие.
Вълкът се облегна на едно от близките дървета, бръкна се и извади пакет тютюн. Започна да си свива цигара, а щом го направи, хартиената тръбичка сама се изстреля в устата му, един от клоните се приближи, разтърка клечките си една в друга, докато не се получи огън. Той се наведе към топлинката и си запали, всмука дълбоко, наметна някаква дреха и се отправи към пътя. Там го чакаше спряла кола – беше от онези американски мускулести автомобили, които изглеждаха готино, гълтаха много, звучаха шумно, но в крайна сметка не вършеха кой знае каква работа. Вълкът се качи в Понтиака си от 77-ма и го подкара.
Стъмни се. Лисицата си беше припомнила най-опасните тактики, които беше използвала само в крайни ситуации. А тази вече, ситуацията щеше да е крайна. Излезе от хралупата, загря добре мускулите си и се затича към фермата.

Жени

Никога не съм се кефил на романтиката, като цяло ако можеше животът ми да протече без любов щеше да е перфектно. Е, как? Аз съм хардкор и съм се постарал това да си личи от далеч. Никой не може да ми влезе под кожата, преодолявам загубата на хора толко ва лесно, сякаш е вадене на сопол и никой никога не ми липсва(от хората, макар че има някои доста да ги наречем badass сополи, дето обичат да се опъват). Да, ама не. Аз съм толкова чувствителен колкото всички останали, даже на моменти малко повече. А приятелите си обичам до ръба на бръснача. Нищо, че никога не го показвам. Всъщност ако погледнете блога ми ще видите, че 30% от нещата вътре са писани за жени, останалите 70 са писани поради липсата на жени. Когато обсъждах варианта да събера някои от тези текстове в сборник с илюстрации, дълго време се чудих дали да има заглавие и какво да е то. Тогава някои хора заядливо ми подсказваха с имената на бившите ми приятелки. Аз съм една безкрайна компилация от противоречия, но съм спокоен, дори не знам защо. Просто обичам жените до степен на някакво болестно състояние. Обсебен съм. Ако можех щях да си направя килими, трофеи, прибори и така нататък – всичко от женски части. Стоя, втренчвам се и се обръщам, когато и те се обърнат. Вися в някой бар, оглеждам всички и когато видя специалната - бам. Тя се превръща в богиня. Само че нямам смелост за нищо повече. Приел съм, че не ставам за разговор, затова не се и напъвам да заговоря някоя. Приятелите ми ме надъхват, предлагат ми съвети, готови ситуации, фрази и всичко. И алкохолът не помага само влошава положението – последния път я попитах „чувала ли си за епитафия бездумна“. Естествено, че е чувала, нали си наспамил половината свят със себе си.
Всичко на всичко ми се е случвало веднъж-два пъти да заговоря непознато момиче – пълен провал. Не знам на кой свят се намирам, не знам на какъв език говоря и всички знаци са ми неразбираеми. Потя се, дишам като при астматичен пристъп и в крайна сметка се прибирам сам и депресиран до нема и къде. Минават няколко часа, емоциите са поизветрели и вътрешният ми глас се обажда. Е, какво толкова, някакво си момиче, с какво е повече от теб, с какво те притесни, че се изчерви, като запалена цистерна с бензин, нищо и никаква пикла. Обаче вътрешните гласове са точно толкова трудни за слушане, колкото са трудни за преодоляване вътрешните страхове. До седми клас не можех да погледна момиче в очите. Първата ми целувка беше на шестнайсет. Първият ми секс, да не говорим... Развивам се постепенно и нанякъде. Може би един ден ще успея да сваля някоя мадама. И тогава всичко онова за което си мечтая ще е разрешено. Ще си направя килими от телата им, ще закача лицата им по стените си, ще си изплета пуловери от косите им и ще се търкалям по цял ден. Не знам как ще се справя с миризмата, но ще измисля някакви пестициди. Когато един пишещ човек се влюби в нещо и го използва са своя муза. Той иска да я покаже на целия свят по начина, по който я вижда, да я направи известна. По същия начин искам да направя известни всичките си музи. Не ми пука толкова за мен, но хората трябва да знаят за най-красивите устни, трябва да видят най-красивите очи и да усетят най-красивите тела. Иначе къде отива естетиката, губи се вкусът, губи се виното, губи се всичко.

любовта на комара

Любовта на комара е сладка, червена и циркулираща.
Функцията й е да доставя вещества до разните там тъкани.
Тя достига до осем процента от теглото на индивида.
Любовта на комара поддържа любовта ми жива.

Спомням си първия път, когато я видях.
Изскочи от банята, докато си правех чай.
Любовта на комара се стичаше от носа ти.
Глупаво, но се беше блъснала във вратата.

Въпреки болката се смееше,
имаш най-красивата усмивка.
Дори когато е оцветена в червено
и има вкус на желязо.

Винаги си била безстрашна.
Дори когато подкара колелото по онова надолнище
и спирачките му октазаха.
Тогава и двамата се оцветихме в цвета на войната.

Беше вторият път и ти отново се смееше.
Облегнахме се един на друг и докоцукахме до къщата на баба,
където промихме раните и си сложихме лепенки.
От онези с картинките.

Последният път беше доста по-страшно.
Спомняш ли си как галих корема ти,
докато се опитвах да усетя ритането на детето ни.
Тогава любовта на комара изцапа роклята, между краката ти.

Спомняш си, това беше вчера.
Днес тя се стича в ръката ти, посредством тръбичка.
Всяка капка от любовта му е важна.
И само се моля – дано не влизат комари в стаята.

Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии

В три сутринта, се опитвам да заглуша онова крещящо мълчание, с думи.
Все още строя къщата си върху опашката на синия кит, който ме отвлече във водовъртежа си.
И когато азбуката ми свърши, най-вероятно ще спра да се случвам.
Но засега продължавам да нося новите си дрехи, да се клатя на музиката, да си карам колелото.
Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии. Обикновено завършвам с падане.
Все пак синините изчезват по-бързо от вътрешните страхове, от счупеното.
Затова нямам нищо за губене.
Затова се появявам навсякъде, където се сетя.
Затова лилавото в мен продължава да лилавее и да живее.
Щеше да е лесно да бъда предмет.
Да изпълнявам две-три прости функции, а след това да заспивам в килера,
до следващата седмица.
Неделя е, честита баня!
Земята се върти, с триъгълник на главата, а около нея са седнали, сякаш на трапезата,
няколко дебеловрати и една слаба дама. Плануват.
Не осъзнават, че са мъртви.
Грешка. Мъртвите са по-красиви.
Не виждат, че рогата на елените са паднали дървета, че въртележките са пространствено-времеви дупки,
че само реките умеят да чертаят и плануват. Не осъзнават.
Аз пък приближавам края.
И никога не довършвам нещата, които пиша.
Винаги свършвам с многоточие.
Защото обикновено завършвам с падане.
...

Омръзна ми да се прибирам сам в къщи

Гъдел.

...

Г.Г.

ОКТОМВРИ

Дъждът и луничките ѝ...
имам нужда да напиша стихотворение за октомври
и тъй като всяко стихотворение за този месец
от годината, започва с дъжд, и моето ще е тако-
ва.
Дъждът - прощавам му, че намокри краката ми.
Всеки път си меня мнението.
Преди малко си казах, че никога няма да му
простя.
Октомври е като черна котка, спотайваща се
в ъгъла. Никога не знаеш в какво настроение е,
никога не знаеш какво действие ще предприеме,
или в колко часа ще те събуди.
Мислиш си, че си на крачка от лятото и всеки
момент може пак да се стопли, но само седмица
след това се убеждаваш, че си сбъркал. Ще се
стопли чак догодина. Ще искаш да се сгрееш,
ще си готов да изгориш и децата си за малко
топлина, но хайде не бъди радикален! Бъди
краен, но не прекалявай с набухвателите.
Октомври е времето между два сезона.
Обичам да настъпва това време.
Хората започват да смесват дрехите си, да се
губят в гардеробите си, да не знаят какво да
облекат, дали да е нещо зимно или пък обратно-
то. По това време на годината се разбира коя
жена се облича с вкус и коя не. По това време
на година бих си избрал половинка. И го правя
постоянно - в метрото, на работа, на улицата,
в интернет. Заглеждам се и избирам. Ти ще си.
Вчера си избрах жена, но не можах да я настигна
- имам къси крачета и колкото и бързо да махам
с тях, не мога да се движа бързо, колкото дъл-
гокраките ми съотечественици.
И така...

Дъждът намокри и последния ми ред,
листата са заспиващи и сиви,
гласовете будят само спомени в тъмното,
улиците вече не ни свързват, бездомните животни
се лутат от кофа на кофа,
всичко умира, всичко изчезва, стапя се с вятъра
но пластмасата е жива,
цъфти целогодишно в синьо, зелено, червено,
жълто, лилаво
и найлоновите торбички летят...