Едно, две, три котки

acrobat cat

Въжето е опънато високо между двата телефонни стълба. По него ходят трите пеещи котки, а отдолу кучето ги гледа. Първата - дебела, колкото си иска, черна и с едно око държи отворено чадърче в дясната ръка. В лявата държи коктейл с друго чадърче и черешка. Прави няколко плавни движения и изминава 3-4 метра. Изпива коктейла и се прозява, после запява. Кучето я лае, маха с опашка и накрая просто ги гледа. Скача, но не стига и се депресира.
Втората котка е слаба и гъвкава. Тялото й е създадено за конкурс, а козината й за кожена наметка. На цвят е сиво-бяла, а в ръката си стиска кроасан с масло. Показва, че е мекичък и отхапва. Плъзва се по въжето и се спира малко преди дебеланата. Пее втори глас. От мустаците й падат трохи, които проследяваме на забавен каданс. Трохите се разбиват тежко тежко в главата на кучето. Котките се изхилват. Кучето наостря уши и се изправя. Бърка надълбоко в козината си и вади лула, поглежда я, прибира я, бърка отново и вади чук. Тръгва към телефонния стълб. Котките го наблюдават внимателно. Кучето се приближава до някаква кола и чупи задното й стъкло, през това време третата котка рижава и синеока пристъпва по въжето и се приближава към другите. Тя носи бастунче и монокъл, а от ревера й виси позлатен часовник на верижка. Кучето скача в колата и се хвърля на шофьорското място. Разбива някаква кутия под волана и вади от нея 3 кабела. След малко пали колата и се засилва. Удря я право в стълба. Той се огъва и после се връща в същата позиция, като избутва колата обратно. От ластичния ефект въжето изхвърля котките на високо. Те летят нагоре, нагоре, нагоре. Спират се във въздуха и настръхват. Започват да падат надолу, надолу, надолу и се приземяват като акробати на два крака върху въжето - първата разперила чадър, втората ръце, а третата подпряна на бастуна си. Идва време кучето да бръкне за втори път в своята пазва. Вади три ножа, хвърля ги. Едно, две, три – с първия не улучва, с втория леко разрязва въжето, а с третия го къса. Едно, две, три котки падат на земята. Кучето ги хваща.
Кучето лежи по гръб на диванче в някаква градинка, кръстосало е крака, а в ръката си държи лула, приближава я към устата си и от нея излизат сапунени мехури. Зад него са двата телефонни стълба и едно, две, три обесени котки се люлеят тихо на тях.

думи духове

Всяка изречена дума е изпратен дух с мисия. Той скита и дири къде да се сгуши. Сляп е и не знае какво търси. Опипва стените и се движи между тях, докато пристигне, като ключ в ключалка. После предава посланието и издъхва. А какво оставя? Зависи от призрака...

Мартин е на 17 и е един от малкото хора на земята, които имат реални спомени от утробата на майка си. За нещастие обаче той присъства и в друга статистика. Около 6 процента от населяващите планетата ни хора страдат от клаустрофобия. Точно така, Мартин е един от тях. Докторите не могат да кажат от какво точно се е получило така, единствено са убедени, че се дължи на травматично преживяване в миналото му. Мартин отказва да влезе в машината за магнитен резонанс, затова по-нататъшното му лечение е невъзможно.
Когато беше само зародиш, майка му, говореше на издутия си корем целодневно. А всички знаят, че бебетата чуват какво им се говори, когато са в утробата. Това продължи до самото му раждане. Оттогава насам Мартин успешно можеше да затвори съзнанието си за всякакви външни обстоятелства и да се върне в утробата на майка си, само като чуе гласа й. Той нямаше нищо против, дори му беше приятно. Всеки път, когато се почувстваше застрашен в детската градина или на площадката, той се свиваше на топка и си представяше гласа на майка си. До момента в който влезе в пубертета и започна да получава паник атаки от затворени и тесни пространства. А какво по-затворено и тясно от утробата? Оттогава насам Мартин не иска да чува майка си, той страни от нея и обмисля да избяга от дома си. Всяка дума, която майка му изрече го поставя натясно, връща го обратно, както миризмата на парфюма ни връща даден спомен.
Мартин ще се оправи.
Майка му е тази, която е на успокоителни.

CatdoG

Какви чувства могат да съществуват между котка и куче?

Историята заспа под юргана, червена като лютеница, изживяна като нова придобивка.

Сега едва гледам през мъглата на миналото си затишие. Ти си прекалено бърза, аз съм прекалено хлъзгав. И нищо.

Консервираният ми, консуматорски мозък вехне под капачката.

Занемарих и наденичките в хладилника.

Оранжев е студът навън.

Замръзвам и се събуждам след 1000 години. Разтърквам очи и си измивам зъбите, защото старите навици остават. Помня... и дотам.

Ще легна възху релсите, може електрическите вълни да ме излекуват.

Не мисля.

Мъжът вече не е скривалище.

Кръгове. Отпечатъци. Чаши. Вода.

Трябва ли да се чувствам виновен след като сгреша, или да се чувствам човешки?

Милост. Имам да изгледам толкова реки, толкова тъмно от което да се крия, с което да се сливам.

Балонът излетя. Нагоре и наникъде.

Обърни се, за да съм себе си. „Млъкни, за да те обичам.“

Истински.

Безмълвно.

Напразно.

Кучето на Павлов и котката на Шрьодингер били любовници. Запознали се в някакъв бар и симпатиите помежду им бързо прерастнали в нещо повече. Никой от двамата не подозирал, че любовта им била обречена. Никой не подозирал, че ще свършат в кутия или пък в стая с крушка. Но такава била съдбата им. Те попаднали в ръцете на хората познаващи единствено лицето на науката. Никога божията светлина не беше озарявала телата на тези изгубени души. Никога не бяха си взимали отпуска.

Дора

Да, тя можеше да вземе отношение във всяка тема. Можеше и да замълчи, но когато ставаше дума за котки, те бяха вълшебни. Или поне в повечето случаи. Защото имаше такива породи, от които й се повдигаше, а и като всеки човек и тя си имаше своите предпочитания. Прекалено космати или такива без косми, всичко в тях й напомняше на пластична хирургия и експерименти с непознати химични субстанции. Може би всичко се криеше в характера на животното. Не знам, не претендирам да я познавам, аз просто пиша истории.
И така, представям ви едно странно момиче, което е странно само на пръв поглед, но иначе си е доста обикновено. Тя обичаше да се усамотява и заради това избра за свой дом гората на края на света. Живееше до пресъхнало езеро, от което беше останало само голямо мочурище. А в езерото някога черни работници са вадили тонове нефт. Сега навсякъде имаше мазутени петна и мокри листа. Мазутът е нефтен остатък, който се получава след дестилиране на бензиновите, керосиновите и газоловите фракции.
На края на света й беше добре, защото там никой не се налагаше да я вижда. Не се налагаше да общува с хора, защото честно казано хората й бяха непонятни. Момичето имаше синя коса и жълт дъждобран, който не сваляше, защото в гората често валеше. Но нещото, което я отличаваше най-много бяха рогата на главата й. Тя не си спомняше откъде се е сдобила с тях, защото винаги нещо й е стърчало от главата. За нея, дори този факт изглеждаше нормално и не я безспокоеше. Беше се отделила от хората на твърде крехка възраст. Тогава рогата й не бяха пораснали толкова и се криеха под качулката на дъждобрана. Момичето гледаше останалите и си мислеше, че се е развила преждевременно, а един ден, онези деца, също ще имат рога. Възрастните пък, тя изобщо не им обръщаше внимание. Мислеше си, че след всичките грижи, които полагат за косите си, за ноктите и кожата, те са решили, че едни рога ще стоят грозно, затова са ги махнали. Да, така се заблуждаваше тя и дори не предполагаше, че е специална. Но пък си мислеше, че има специален петел. Специален беше според нея, защото викаше слънцето и дори не подозираше, че всеки петел го прави, или ако не всеки, то повечето. Момичето имаше съвсем обикновено ежедневие, ставаше сутрин, веднага след като петелът изкукурига. Запряташе ръкави и изчистваше бъркотията от предния ден. След това сядаше да закуси. За закуска животните от гората й осигуряваха плодове, в замяна тя се грижеше за болните и ранените. Те пък я мислеха за една от тях, главно заради рогата и дори не предполагаха, че произлиза от човешкия род. След закуска момичето се хващаше да рисува, тя рисуваше цял предиобед и цял следобед. След това чакаше да да се появи господин Котка.
Господин Котка беше най-обикновен черен котарак, който носеше скъп кафяв костюм с вратовръзка, а от джоба му стърчеше бяла кърпичка. Той винаги държеше в дясната си ръка черно бизнес куфарче, чието щракване нашето момиче обожаваше да чува. Господин котка беше търговец на бои и навестяваше момичето всеки ден, за да й донесе най-новата боя или просто нещо от което имаше нужда. Тя пък обичаше да се надвесва над куфарчето и да поема глътка от миризмите на боите в ноздрите си . Доста наркоманско ако питате мен, но в една детска приказка това по-скоро изглежда сладко. Господин Котка играеше роля на нещо като агент. В смисъл, че взимаше картините на момичето и ги продаваше в близката гора, след това й даваше печалбата, а за него оставаше процент за дилърските услуги.
И така момичето чакаше, но господин Котка не се появяваше. Тя си помисли, че е болен и продължи да рисува. Въпреки това в нея се надигна лека тревога, защото досега не се беше случвало агентът й да закъснява или да не се появи изобщо. И после момичето чу шум. Отиде до прозореца на къщичката си и забеляза огромна змия да се търкаля около мочурището й. Момичето не обичаше змии, бяха й по-неприятни дори и от чувството да си мокър. Тя отвори вратата и извика на змията да се разкара. Влечугото се обърна и отвори уста, а на единият й зъб момичето ясно разпозна бялата кърпичка на господин Котка. В нея се надигна гняв, който не беше изпитвала никога. Тя се засили и наръга змията право в сърцето. Вдигна я с рогата си във въздуха и започна да я размята напред-назад. Удряше я в земята, вдигаше я във въздуха и обратно, докато накрая влечугото издъхна. Момичето хвърли змията в мочурището, и докато тялото й потъваше, на повърхността излизаха черни мазутени балончета. В този момент се появи господин Котка, който си подсвиркваше. Той се извини за закъснението, после се оправда със някакви свраки, които се опитали да го ограбят. Момичето го зяпаше и не можеше да повярва на очите си. Обърна се към мочурището, после към котката, после пак към мочурището и реши да си купи нови боички.
илюстрация: Дора

Варвара

„Важно е да се пие много вода.“ С тези думи малката Варвара ставаше всяка сутрин от леглото. Тя ги беше запомнила от майка си, която й даде този съвет минути преди да замине в чужбина. Варвара живееше при баба си и дядо си на село. Тя обичаше да храни кокошките на двора и да прогонва петлите, защото си мислеше, че са хулигани, които тормозят останалите птици. Бащата на Варвара беше починал във войната, коя война точно не е ясно, но единствените неща, които бяха останали от него, бяха медалът му за храброст и войнишкия кожен колан. Тя обичаше този колан. Той беше аксесоар, който малкото момиче успяваше да съчетае с всяка една своя дреха, независимо дали носеше рокля, панталон или каквото и да е.
Малко след смъртта на баща й, майка й загуби работата си в шивашкия цех и трябваше да замине за Гърция, за да гледа възрастни или болни хора. Това беше единствената им възможност да оцелеят. В притивен случай трябваше да се издържат с двете скромни пенсии на баба й и дядо й. И така, майка й замина. Остави след себе си една бяла рокля и заръката за водата.
Варвара обичаше родителите си, затова не сваляше колана и на ден изпиваше десетки литри вода. Това бяха нещата, с които тя ги почиташе. Всеки ден вадеше от гардероба бялата рокля и мечтаеше за деня в който ще порастне достатъчно, за да я облече и да й е по мярка. Но този ден така и не идваше. Тя продължаваше да гони петлите на двора, да храни малките котенца и да се въргаля в прахта заедно с магарето Руско. Разбира се, след всяко въргаляне получаваше обилен пердах от дядо си, който й беше забранил да се доближава до това животно, защото магарето Руско обичаше да рита разни хора. Беше наритал дори кмета на селото, без да се съобразява с годините, нито поста, който заема. Но магарето Руско обичаше Варвара и през ограничения му ум не бе минавала мисълта да изрита малкото телце на момичето, нито пък тя можеше да го изплаши дотолкова, че то да не може да удържи инстинкта си.
Един ден Варвара се събуди, взе двулитровата бутилка от Кока-кола до леглото си и както обикновено изпи съдържанието й наведнъж. Пластмасовото шише обаче не беше пълно с обичайната за него течност. Всъщност то беше толкова старо, че червеният му етикет беше загубил цвета си и беше просто бял. Варвара го пълнеше старателно всеки ден по няколко пъти с вода. Не може да се каже, че бутилката е била специална, но просто това шише беше единственото празно под ръка, когато майка й замина. Така и си остана. Тя остави бутилката на пода и се изправи срещу огледалото. Точно в този момент през главата й премина писък, който само тя беше чула. Това беше собственият й писък. В огледалото стоеше бледо момиче без цвят. Всичко което се виждаше бяха щрихи и контури. Съдбата на червения етикет се повтори. Варвара си помисли, че сънува. Бързо се ощипа, но нищо не последва. Тогава тя изкрещя още по-силно. Баба й влезе в стаята и също се разпищя.
След малко Варвара закусваше филии с масло и мед, а баба й я навикваше, че е сбъркала като е послушала майка си. „Водата е отмила всичките ти цветове!“ - крещеше бабата, докато Варвара похапваше сладко. За изминалия половин час от който тя се беше видяла в огледалото, момичето всъщност, беше осъзнало, че не е толкова лошо да си безцветен. Дори следобяда накара дядо си да отиде до града, за да й купи цветни моливи и пастели. Дядо й изпълни молбата и когато се върна с пълна торба най-различни боички и рисувателни материали, Варвара ги грабна и се качи в стаята си. Облече бялата рокля на майка си и започна да я оцветява. После оцвети и себе си. Един ден Варвара беше блондинка, на другия с лилава коса. Един ден кожата й беше като на индианка, а на другия като на марсианец. Нищо нямаше значение, дори по-ярките й цветове плашеха повече петлите на двора...
илюстрация: doveinjar

the gentlewoman

Ема е любимият ми персонаж, защото е напълно измислен. Но един ден, лутайки се из въображаемите полета на ума ми, тя попадна не съвсем случайно в реалността. И както се случва по принцип Ема имаше реална причина да пътува с влак. Тя отиде на ЖП гарата десетина минути преди часът на тръгване, купи си билет и се качи във вагона, чийто номер прилежно беше изписан от продавачката на билети върху бялото листче. Ема намери мястото си и седна, стори й се прекалено студено, но си помисли, че в момента в който влакът потегли ще усилят парното, затова и не свали якето си. Малко по-късно Ема осъзна, че парно изобщо нямаше. Явно кондукторът не беше намерил за нужно да го пуска, след като в целия влак имаше десетина пътници. Часът настъпи, но влакът не потегли. Ема се зачуди какво става, но реши търпеливо да изчака и да им даде няколко минути толеранс. След малко влакът вече имаше 10 минути закъснение, а дори не беше помръднал от гарата. Няколко пътници слязоха на перона и запалиха цигари, тогава Ема дочу разговора им. Оказва се, че все още влаковата композиция няма локомотив. Ема съжали, че не е предпочела автобуса, пресметна наум, че билетът е само няколко лева по-скъп, но беше късно за смяна на каквото и да е, пък и никой не би й върнал парите за билета от влака, след като той ще тръгне всеки момент. Затова тя се облегна назад и зачака. Отвори някаква книжка и зачете. След малко усети как нещо се удря във вагоните, те потеглят леко назад. Явно локомотивът пристигна, помисли си Ема. Чу се бучене и парното тръгна да духа топъл въздух, който докато стигнеше до Ема съвсем се беше изстудил. Влакът потегли, а в купето влезе момиче, което любезно попита дали това е първи вагон. Ема поклати глава положително и момичето седна на една от празните седалки. Ема продължи с книгата, а студът пълзеше по нея, като змия по клоните на дърво от джунглите на Амазонка. Много скоро той се беше настанил в обувките й, а краката й трепереха и издаваха тракащ звук, като разбъркваща зарове ръка. Вратата хлопна и се подаде побелял господин миришещ на джибри, който хлъцна и поиска билетите на двете млади дами. Оказа се, че това е кондукторът, който се беше постарал да се напие преди работа и небрежно беше пропуснал да се изкъпе. Вратата хлопна втори път, когато господинът я затвори и остави след себе си единствено ароматни следи във въздуха. Ема се сгуши в якето си, опита се да сложи така краката си на земята, че да докосват възможно най-малка част от студената площ и се втренчи в книгата си сякаш всеки момент щеше да влезе вътре. За няколко минути й беше добре, но после телефонът на любезното момиче отсреща иззвъня няколко пъти. Тя вдигна, беше приятелят й, говориха си няколко часа за всевъзможни неща, теми, които не представляваха никаква важност за нито един от двамата, камо ли за Ема, която неволно се оказа пряк слушател. Тя седеше отстрани и се опитваше да се дистанцира от ситуацията, не беше конфликтна, дори напротив помагаше на всеки, който има нужда от помощ, подхождаше винаги с разбиране. Тези няколко часа Ема прекара в просъница, опити да чете и други такива да се стопли. Изведнъж отвори очи и с радост осъзна, че момичето е слязло. Нямаше я! Разбира се студът все още беше проблем, но най-сетне Ема можеше да се потопи в книгата си или да заспи. Книгата й се разказваше за малко момче, което по време на войната в Ирак губи ръцете си, но въпреки това следва мечтите си и се занимава с рисуване. Той се учи да рисува, като захапва четката в устата си и постепенно прецизира движенията до съвършенство. Картините му се продават, а...
Вратата отното хлопна, пред Ема стоеше мъж с протези вместо ръце, той беше със насълзени очи и тъкмо тя да си помисли, че сънува и момчето се е материализирало в съня й погледна надолу. Мъжът беше със разкопчан дюкян. Той влезе вътре и се опита да обясни ситуацията на Ема, тя едва се сдържа да не се разкрещи, но той я помоли да не го прави. Обясни й, че страшно много му се пикае, но когато докосне пишката си със студената протеза и струята просто не потича. Той я молеше със сълзи на очите да му помогне. Трябвало му топла ръка, жива. Болеше го и молбите му звучаха все по-настървено. Обеща да й даде мокри кърпички след това. Ема преглътна трудно, но се съгласи. Отиде с него в тоалетната и бръкна в гащите му, още не беше го извадила и струята я намокри. Тя присви очи и се обърна назад. Мъжът я напътстваше, каза й да го изтръска, после да го прибере обратно. Ема седна обратно в купето и обърса ръцете си с мократа кърпичка, хвърли я в кошчето и си помисли колко отвратително реално е в реалния свят.