контраст

Изправям се ярък и тъмен едновременно, изправям се. По чаршафите са разхвърляни цветни петна, а на тавана – нищо, бяло като забравен момент, като избягал спомен. Ръцете ми са покрити с мастило, животът ми – с мечти. В тишината чувам само драскането на писалката в грапавата хартия. Прекалено много празни листи покриват съществуването ми. Празни и отново бели. Няма да мога да бъда смел и горд едновременно пред всички, едва ли ще успея. Достатъчно е един да ме погледне и ще се разкашлям. С кашлицата ще излезе тъмното, онова клокочещо изворче в гърлото ми, ще започне да блика мазут, а от носа ми, ще потече кал. Тогава всички ще видят какво представлявам отвътре и ще сложат край на преструвките. Когато всичко свърши ще ми дадат награда, затова че съм оцелял. Ще си тръгнат без да се обръщат, защото ще съм забравен. Тогава ще е твърде лесно. Лесно е да си никой и незабелязано да се промъкваш между хората по улиците. Да ги наблюдаваш и описваш, докато те си мислят, че си просто част от фасадата на сградата. Вълнуваш се, но никой не се интересува от чувствата ти. Сънуваш и забравяш сънищата си, несподелени. Тогава и останалите стават никои за теб, тогава бесовете са единствените ти приятели. Гласовете вътре в теб те поглъщат и работят срещу съвестта ти. Тихо е при тях.
Правя парти, за да заглуша тишината. Хората се напиват, казват ми, че съм прекрасен и изкуството ми ще живее, после действието на алкохола отминава и изкуството ми умира. А исках, просто, да бъда писател, да пиша за всичко, което се случва за момент. Да описвам миризмата на хората с думи и да измервам усмивки с изречения.
С всяка година ръцете ми стават по-къси, по-сбръчкани, по-шарени. И колкото повече мастило има по тях, толкова повече се отдалечавам от писането. С колкото и да започнеш, накрая неизбежно ти остава толкова малко, че се чудиш дали си е струвало. Трупаш единствено гордост и понякога глупост. Докато накрая се опияниш със слава и се изкачиш в собствения си храм, за да се хвърлиш от камбанарията. Единствено твърдината на земята е истинска, а впитите ми в пръстта ръце ще стават все по-къси, по-сбръчкани, по-татуирани...
Хората умират в книгите, а книгите живеят вечно. Звучи, почти като магьосническа рецепта. „За да живее вечно една книга вътре трябва да умрат хора.“ Нима сме нечии персонажи? ...
Не. Някой трябва да умре, за да може останалите да заобичат живота повече. Просто и ясно като ден. Контраст.
Книгата е написана. Всички я обсъждат, задават въпроси, чакат отговорите на автора. Той мълчи. Смъртта на автора е факт.
Мислите му са се превърнали в ситни тъмни петънца върху белите листи, разбъркали са се, повяти от вятъра, като прах на покойник. А сега лежат подредени и чакат читателя да открие смисъл или да се обърка.