вграждане

Водопади от бетон, в които рибите умират преди да се разбият в скалите. Залепват и стоят празни, като мехурчетата в аеро-шоколадче. Чакат някой да ги откъсне от каменния блок и да ги разпознае. Някога са вграждали нечия сянка в стената, за да е по-здрава. Днес вграждаме самите себе си или най-близките си същества, но в крайна сметка всяка любов си има предел, граница. Вдигаме високо 2 пръстa и твърдим, че сме безгранични, изживяваме се, като екстремни личности, само защото умеем да затваряме очи и да изчакваме, докато друг се погрижи за съдбата ни. Да се облегнеш с гръб назад в нищото не е смелост, смелост е да го погледнеш и да го напълниш. И внезапно помъдряваш. Не, не се чувствам мъдър, дори си мисля, че с всяка изминала година ставам все по-неинтересен, неумен и в крайна сметка – немъдър. От малък се опитвам да се харесам на хората, като никога не съм осъзнавал, че те ме харесват и без да се опитвам. Наскоро открих, че за пръв път съм в крак с модата, след като напоследък е модерно да си доста татуиран. Откритието ми ме накара да се замисля, дали това ме радва или по-скоро не. Не знам, но със сигурност ме прави голям егоцентрик. Щом съм си измислил и псевдоним, но няма да лъжа, това ми е третия или четвъртия псевдоним и не го крия, защото е модерно и да си открит и честен, да не ти пука от мнението на хората и най-вече на тези от жълтите вестници. Но на място където всички вестници са жълти и мнението на хората се мени, като посоката на вятъра в Сливен не ми е много удобен и удачен животът. Преди исках да ставам известен, да се състезавам със звездите по слава, докато накрая ме обезсмъртят с хиляди томове издадени книги или няколко плочки с имената ми и отпечатък от клепач, примерно, на паважа, на различни алеи по света. После спря да ми е интересно. Сега искам да се науча.
Странно е как човек бяга от училище, защото осъзнава, че там няма да го научат на нищо и започва да се усъвършенства от експириънса си. Странно е как след, като завърши средното си образование, жаждата му за знания се увеличава, както и мързелът, но предполагам това е друга тема. В крайна сметка не съм аз човекът, който трябва да определя кое е черно и кое – бяло. Може би отговорите ще открием в някой друг живот. Сега в главата ми бушува буря – персонажи, случки, действия, мотивации, конфликти и още 100 такива булшитски неща. Понякога искам да повърна през ушите, за да се освободя от товара.
Водопади от бетон и сиви жаби живеещи в цепнатините на панелените блокове, дори хамелеоните се научиха да се вписват в градската атмосфера. Вече не мирише на младежки дух, мирише на кутията на Пандора. Тя е отворена, а вътре все още лежи забравената надежда, залепнала за прояденото от времето дъно. Прометей все още е и винаги ще си остане прикованият.
Сезоните идват и си отиват. И така до денят на страшния съд, тоест вчера.
А на небето? Какво ти небе? Небостъргачи. Веднъж се опитах да видя небето, но то се покри с облаци. Тогава видях, че върху уличната лампа наблизо има щъркелово гнездо, с няколко малки щъркелчета. Усмихнах се, защото осъзнах, че не е нужно да се взирам в небето или някъде още по-далеч, за да открия красотата. Нужно е било единствено да уцеля посоката.

вграждане - придобиване на гражданственост, приспособяване към градската среда или обвързване със социалната прослойка и нейните житейски проблеми... бъзикам се :)