Дюнер тату

Студио за татуировки. Филип, татуистът татуира клиента си, а около тях се носят звуците на някакво рок радио.

Клиентът охка.

Клиент: Смени го това шумящо нещо бе, човек.
Филип: Трай бабо за хубост.
Клиент: Т'ва изречение е сигурно най-изтърканата дума в историята на тутайровките.
Филип: Върши работа.
Клиент: Тук тая завъртулка я искам да изпъква, да се вижда отдалеч, останалото да е по-светлосенъчно.
Филип: Както кажеш.
Клиент: Ама не натискай толкова тая машинка.
Филип: Извинявай.
Клиент: Що не ползваш по-малко игли, че така много боли.
Филип: Клиентът винаги е прав, но с по-малко игли няма да се получи желания ефект.
Клиент: Точно това обяснявам и аз на моите хора, там в дюнерджийницата, ама кой да чуе.
Филип: Дюнери ли правиш.
Клиент: Не просто дюнери, деликатеси! Моите дюнери са най-вкусните в града.
Филип: Вярно ли се изхвърляте в соса? Или това бяха арабите.
Клиент: Арабите каквото искат да правят. Tурците си знаем работата. Ние сме друг народ, честен, отговорен. Онези ги мързи, две не виждат.
Филип: Евала ви на народа.
Клиент: Не сме и свидливи. Миналата година един приятел дойде при мен и ми казва, че е без работа, а аз вместо да го сложа да прави дюнери, му подарих цялата дюнерджийница. Загубих 3000 лв. ама го преглътнах, щото съм пич.

На вратата се чука.

Филип: Влез.

Влиза красиво русо момиче. Усмихва се.

Миа: Здравейте. Аз съм Миа.
Филип: Здрасти. Филип.
Клиент: Мехмет Тургут.
Филип: Какво мога да направя за теб?
Миа: Е как какво? Татуировка.
Филип: Очевидно.
Миа: Да. Та, гледах нещата ти в интернет и много ми хареса как работиш с цветовете. Нося си тук едно моделче.

Подава му лист хартия.
Филип: Добре.
Клиент: Че много циганско изглежда с тия цветове бе. Що не си направиш някое цветенце на кръстчето, да ти се подава под блузката или някое йероглифче на раменцето?
Миа: Благодаря за мнението. Ти някакъв консултант ли си?
Клиент: Мога да бъда каквото поискаш.
Миа: Неповторим си.
Филип: Уоу.
Миа: Чакай, има и още. Отдолу ще има надпис, ако имаш каталог, още сега мога да си избера шрифта.
Филип: Ето там, виждаш ли големите класьори? В третия отгоре надолу са шрифтовете.
Миа: Благодаря, ще се оправя.

Филип продължава с татуирането на клиента, а Миа започва да разглежда каталога. По радиото пускат някаква песен на Tool. Миа ритмува с крак и започва да пее тихо заедно с вокала.
Клиент: Леле, този пее като настъпан червей. Как ги слушате тия неща. Аз ако пусна такова в дюнерджийницата ще изгоня цялата клиентела.
Миа: Дюнери ли правиш?
Клиент: Не просто дюнери...
Филип: Деликатеси. Най-вкусните в града.
Миа: Опитвал ли си ги?
Филип: Не ям дюнери.
Клиент: Той пък не ядял дюнери. Един мъж трябва да яде всичко.
Миа: Така е. На жените ни трябват такива като теб.
Филип: Моля?
Клиент: Виж, мацето разбира от мъже. С тия дупки в ушите никога няма да си намериш свястна приятелка. Поне пусни малко коса, да ги скриеш.
Филип: Все си мислех, че истинските мъже трябва да са естествени.
Миа: Вече живеем в други времена и мъжете трябва да се поддържат точно колкото жените.
Клиент: Ей, ама ти сериозно почваш да ме кефиш. Номерчето ше си дадеш ли?
Миа: На такъв мъж отказва ли се?
Филип: Покрит със злато? Не. Може и дюнерче да ти направи.
Миа: Супер.
Клиент: Момче, ти май ми се подиграваш.
Филип: Аз ли? Никога. Възхищавам ти се.
Миа: И аз не ям дюнери.
Филип: Но се кефиш на Туул?
Миа: Доста.
Клиент: Ох, ау. Леко бе!
Филип: Извинявай. Много малко хора ги слушат тези дни.
Миа: В повечето случаи, хората нищо не разбират.
Клиент: О, елате другата седмица на сватбата на братовчедка ми, да видите дали не разбират. Наш'те жени са най-красивите, най-хубаво играят.
Филип: Колко си права.
Миа: Аз винаги съм права.
Клиент: Малко си изгърбенка, ама ако се прибереш с мен някоя вечер ще те изправя бързо.
Филип: Малко прекаляваш.
Миа: Няма нужда.
Клиент: Е, какво, правя й комплименти. Мъж като мен не е за изпускане, ей!
Миа: Добре, че не съм те изпуснала още.
Клиент: Няма да ме изпуснеш скоро. Аз съм по отворените отношения.
Миа: Колко яко! Аз също.
Клиент: Трябва да сме модерни.
Миа: И още как.
Клиент: Значи ще си моето момиче тази вечер.
Миа: Ха-ха.
Клиент: Харесва ми да ме обичат само за една вечер, да дават всичко от себе си и на сутринта да изчезват.
Миа: Голям играч.
Клиент: О, само да свършим тук и ще се топнем в джакузито вкъщи.
Миа: Нека да не избързваме. Първо ще излезем в някой бар, ще ме черпиш едно-две питиета и после джакузито.
Клиент: Ей, огън жена.
Филип: Аз такова, да изляза ако ви светя.
Миа: Няма нужда, не сме срамежливи, нали?
Клиент: Никак даже. Саламче обичаш ли?
Миа: Моля?
Клиент: Каза, че не обичаш дюнери, дано поне да обичаш да ближеш саламчето.
Миа се смее.
Филип: Млъкни бе.
Клиент: Ти си трай и рисувай. Нали за това ти плащам. А тя ако иска и свирка може да ми прави през това време.
Филип: ОК, изчезвай.
Миа: Пичове, наистина няма нужда да се карате заради мен.
Клиент: Какво?
Филип: Чу ме, говедо. Изчезвай преди да съм ти вкарал машинката в устата.
Клиент: Момче, внимавай с кой се захващаш. Не знаеш с кой си имаш работа.
Филип: С един дебел и мазен дюнер.
Клиент: Не ме бутай, бе. Не ме бутай, че ще...
Филип: Какво бе, виж се какъв си дребен. Какво?
Клиент: Ще съжаляваш, много ще съжаляваш.

Клиентът си взима дрехите и излиза.
Миа: Браво, моят герой. Загуби си клиента, а нямаше нужда да го правиш.
Филип: Майната му на този. Спечелих друг.
Миа: Щом казваш.
Филип: Е какво, и ти ли си тръгваш?
Миа; В никакъв случай.
Филип: Какво значи моделчето?
Миа: Всъщност е лично.
Филип: Съжалявам
Миа: Не, няма проблем. Просто ми е писнало да давам обяснения за рисунките по тялото ми, предполагам знаеш как е, и ти си доста нашарен. Правя ги за себе си, а не за околните. Съответно имат значение важно само за мен, другите няма нужда да подозират дори, за символиката им.
Филип: Леле.
Миа: Какво?
Филип: Не, не, нищо.
Миа: Кажи какво? Уплаших ли те? Имам този навик да плаша хората, когато се запознават с мен.
Филип: Ами всъщност всичко, което каза дотук беше съвършено вярно. Но ...
Миа: Но?
Филип: Замислих се, утре може да нямам студио. Не му е чиста работата на дебелака.
Миа: Ето този ще е.
Филип: Какво?
Миа: Шрифтът, този ще е.
Филип: А да, добре, отбелязвам си.
Миа: Кога имаш свободни часове?
Филип: Ами в момента.
Миа: Тъкмо се чудих какво да правя.
Филип: Сядай.

Миа сяда на стола и се приготвя. Филип изхвърля старите игли и цветове, приготвя нови. През това време те се споглеждат няколко пъти, но никой нищо не споменава.

Филип: Е, с какво се занимаваш.
Миа: С това и онова.
Филип: Доста си потайна.
Миа: Доста си любопитен.
Филип: Съжалявам.
Миа: Човече, спри да ми се извиняваш сякаш сме женени. Преди малко се видяхме за пръв път.
Филип: Не знам какво ми става. По принцип не съм такъв.
Миа: Стана ми ясно вече, ти си от ония натрапващи типове, които не те оставят на мира.
Филип: Изобщо даже, ти какво? Дюнера ли предпочиташ?
Миа: Той поне се държи естествено.
Филип: Ти луда ли си?
Миа: Хахаха. Ебавам те бе, човек. Голяма си риба.
Филип: Офф.
Миа: Много лесно се хващаш.
Филип: Явно. Какво лилаво предпочиташ? Това или това?
Миа: Мисля, че второто.
Филип: ОК
Следват няколко секунди тишина.
Миа: А ти с какво се занимаваш?
Филип: С очевидното.
Миа: Имах предвид, нещо друго освен това?
Филип: Ходя на въже.
Миа: Като цирков артист?
Филип: Не, не. Това е нов спорт. Казва се Слаклайн.
Миа: С какви неща се занимават хората.
Филип: Е щом вече и надяждането с хот-дог е спорт, защо не?
Миа: Понякога си мисля, че имаме прекалено много свободно време за мислене на глупости.
Филип: За някои и татуировките са глупости.
Миа: Ами те са си.
Филип: Тогава защо го правиш.
Миа: Заради себе си, харесвам се повече.
Филип: Ето, че можеш и да не си толкова потайна.
Миа: Просто сега попита както трябва.
Филип: Хм.
Миа: Всяка жена има ключ към сърцето си. Ха-ха-ха.
Филип: Това да не е цитат от ония женски списания, дето само чалгаджийките ги четат.
Миа: И аз ги чета.
Филип: Извинявай.
Миа: Шегувам се бе, човек.. а ти пак се извиняваш.
Филип: Не си ли търсиш работа, случайно?
Миа: Защо?
Филип: Трябва ми консултант.
Миа: Имаш.
Филип: Какво?
Миа: Готово, навита съм. Преди няколко дни бях на интервю за работа, но не ме взеха.
Филип: Супер.

По време на разговора им Мехмет се връща с още няколко човека и им разгонва фамилията. Прави студиото неизползваемо. Пребиват Филип, а Миа е зашеметена в един ъгъл.

Месец по-късно в студиото, което отново е отворено и цяло.

Филип: Днес от колко имам часове?
Миа: От 10 ти е първия, после имаш в 3 някакъв надпис.
Филип: Супер. Май върви по-добре от преди.
Миа: Дюнерджията свърши чудеса, а?
Филип: Голяма реклама.
Миа: Значи лежането в болница си е заслужавало?
Филип: Напълно. Сега вадя 2 пъти повече отколкото преди.
Миа: Трябва да ми благодариш тогава.
Филип: И аз си го мислих.
Миа: Тогава?
Филип: Благодаря.
Целуват се.

смъртта ги раздели, погнусата я спаси

Имало някога... някога, някога, колко да е някога? Всъщност беше вчера, тогава когато смъртта ги раздели. Те се бяха врекли пред олтара, че ще живеят завинаги заедно, но могъщите сили на подземното царство се намесиха или просто Хадес беше направил грешка в сметките. Късно е, младата жена стои отстрани трупа на мъжа си и проклина съдбата. Късно е да плаче за него, късно е и да подава жалба в офиса на Зевс, агенция за защита на живите пък изобщо няма.
Тогава жената се изправи и отиде до голямото огледало в коридора. Изтри сълзите си, опита да махне размазания грим с ръка, но не успя. Тогава прошепна на огледалото „Огледалце, огледалце на стената, коя е най-нещастна на Земята?“. След малко огледалото й отвърна в същия дух „Момиче, момиче на Земята, откъде да знам ма? Държите ме тука вързан и очаквате да знам всички тайни, пословици и поговорки. Затова се иска опит, 2-3 пъти да обиколиш шибаната планетата.“ После циничното огледало млъкна и потъмня. Момичето, което се беше стреснало и паднало на земята се разплака наново и избяга навън. Тя не очакваше огледалото на проговори. Беше подарък от майка й, която го беше купила от турски пазар преди 20 години. Никога обаче то не беше проговаряло, може би защото никой не му беше искал мнението...
Сега момичето скита из улиците, навън е тъмно, а гангстерите само това и чакат, за да се покажат. И мацката върви и си мисли само за нейния си проблем, усеща някакво боцкане в носа си и завира показалец в кръглата си ноздра. След малко вади зеленикаво лепкаво чудовище оттам и започва да го върти из пръстите си. Мислите й продължават да са същите. Срещу нея върви младеж облечен в черно, чийто мисли са насочени към витрината 200 метра по-нагоре, където се намира бижутериен магазин. Момичето не го вижда и се блъска в нея. Момчето я псува от суичера му изпада железен лост. Мацката се паникьосва, а маняка отсреща вдига лоста над главата си и й налита. Решава, че да я удари с лоста би било прекалено кръвнишки данък, за едно бутане, затова й посяга с ръка. Момичето се предпазва и лекия успява само да й обърше сопола от пръста. Усеща лепкавото нещо на ръката си. Изстрелва „Кво подя$%€*@^?“ от устата си и се отдръпва. Гледа мацката с погнуса, избърсва се в дрехите й и тръгва да бяга. Момичето лежи и не вярва на късмета си, беше решила, че ще я изнасилят, че ще я изнасилят ден след като мъжа й е умрял. Тя се изправи и се прибра вкъщи, после се ожени повторно и забрави за първия си съпруг, който между другото се надяваше да умре по-скоро, защото тази глупава жена успя да му направи живота ад само за няколко седмици.

контраст

Изправям се ярък и тъмен едновременно, изправям се. По чаршафите са разхвърляни цветни петна, а на тавана – нищо, бяло като забравен момент, като избягал спомен. Ръцете ми са покрити с мастило, животът ми – с мечти. В тишината чувам само драскането на писалката в грапавата хартия. Прекалено много празни листи покриват съществуването ми. Празни и отново бели. Няма да мога да бъда смел и горд едновременно пред всички, едва ли ще успея. Достатъчно е един да ме погледне и ще се разкашлям. С кашлицата ще излезе тъмното, онова клокочещо изворче в гърлото ми, ще започне да блика мазут, а от носа ми, ще потече кал. Тогава всички ще видят какво представлявам отвътре и ще сложат край на преструвките. Когато всичко свърши ще ми дадат награда, затова че съм оцелял. Ще си тръгнат без да се обръщат, защото ще съм забравен. Тогава ще е твърде лесно. Лесно е да си никой и незабелязано да се промъкваш между хората по улиците. Да ги наблюдаваш и описваш, докато те си мислят, че си просто част от фасадата на сградата. Вълнуваш се, но никой не се интересува от чувствата ти. Сънуваш и забравяш сънищата си, несподелени. Тогава и останалите стават никои за теб, тогава бесовете са единствените ти приятели. Гласовете вътре в теб те поглъщат и работят срещу съвестта ти. Тихо е при тях.
Правя парти, за да заглуша тишината. Хората се напиват, казват ми, че съм прекрасен и изкуството ми ще живее, после действието на алкохола отминава и изкуството ми умира. А исках, просто, да бъда писател, да пиша за всичко, което се случва за момент. Да описвам миризмата на хората с думи и да измервам усмивки с изречения.
С всяка година ръцете ми стават по-къси, по-сбръчкани, по-шарени. И колкото повече мастило има по тях, толкова повече се отдалечавам от писането. С колкото и да започнеш, накрая неизбежно ти остава толкова малко, че се чудиш дали си е струвало. Трупаш единствено гордост и понякога глупост. Докато накрая се опияниш със слава и се изкачиш в собствения си храм, за да се хвърлиш от камбанарията. Единствено твърдината на земята е истинска, а впитите ми в пръстта ръце ще стават все по-къси, по-сбръчкани, по-татуирани...
Хората умират в книгите, а книгите живеят вечно. Звучи, почти като магьосническа рецепта. „За да живее вечно една книга вътре трябва да умрат хора.“ Нима сме нечии персонажи? ...
Не. Някой трябва да умре, за да може останалите да заобичат живота повече. Просто и ясно като ден. Контраст.
Книгата е написана. Всички я обсъждат, задават въпроси, чакат отговорите на автора. Той мълчи. Смъртта на автора е факт.
Мислите му са се превърнали в ситни тъмни петънца върху белите листи, разбъркали са се, повяти от вятъра, като прах на покойник. А сега лежат подредени и чакат читателя да открие смисъл или да се обърка.

констелация

Един мъж се събудил в Рая - звучи толкова изтъркано, колкото света и най-жалкото е, че не е виц.
Един мъж се събудил в Рая, до жената, която сънувал, до жената с която заспал. Погледнал я. Тя издшивала употребения от дробовете й въздух и поела нов. Той се замислил – тя лежи там толкова невинна и крехка, трябва да се погрижа за нея. Мъжът станал и видял, че е гол. Решил, че голотата е символ на слабост и се завил в кожи, скрил се зад дрехите си и се чувствал толкова защитен, колкото се чувства рицар с 23 килограмова броня на гърба си. Вече можел да я защитава. Сложил катинар на камъка, който затваря пещерата му, после си направил копие от някакъв паднал клон и се заел да осигурява храна на своята жена. Тръгнал първо през шубраците. Надявал се, че животните ще се укриват някъде навътре, но скоро не намерил нищо и се отказал. Ловът му се струвал сложен, той бил свикнал да яде меда от кошерите и мравките в мравуняците. Живеел мързеливо и доволно, но щастливо. Живеел.
Вървял мъжът през шубраците и вече искал да излезе от тях, стигнал до някаква река и решил, че може да налови риба. Скочил вътре и започнал да дебне подскачащата пъстърва, но след 34 мятания на копието, така и не успял да уцели никаква риба. Депресия. Зачудил се какъв мъж е, зачудил се как ще се прибере при жената. Хванало го срам. Решил да й занесе мед или малко мравки.
През това време жената станала и влязла в банята, за да си измие очите. Завътяла кранчето и то останало в ръцете й. Водата не спирала да тече, а жената търсила мъжа си, за да й помогне. Не могла да го намери и звъннала на съседа. Съседът взел инструментите си, счупил катинара на пещерата и влязъл в банята. Завъртял водопроводния кран и водата в миг спряла. Жената го гледала, мъжът умело боравил с инструментите си и скоро счупеният кран бил поправен и сложен обратно на мястото му. Жената се впечатлила и изпратила съседа. Казала му, че мъжът й ще почерпи едно шише ракия, после дръпнала камъка и затворила пещерата.
Скоро мъжът се върнал, видял разбития катинар и си помислил най-лошото. Влязъл вътре, хвърлил меда и мравките на масата в кухнята и заврял медената си ръка под полата на жена си. Успокоил се. Жената му ударила шамар и влязла в банята. Завъртяла кранчето, което се движело толкова плавно и правилно, че тя започнала да си играе с него. След малко се осъзнала и измила сладкото и лепкаво нещо от себе си. Върнала се при мъжа и видяла мравките и меда. Направила физиономия, от която мъжът разбрал, че е направил нещо неправилно.
Една жена се събудила в Рая, до мъжа който сънувала, до мъжа с когото заспала. Погледнала го. От устата му се стичала слюнка и излизали гърлени звуци. Жената се отдръпнала и избягала в кухнята. Видяла мравките в меда и избягала в банята. Измила очите си няколко пъти и се погледнала в огледалото. Чула звука на течащата вода и погледнала кранчето. Обръснала си краката и излязла на лов. Сложила катинар на камъка и почукала на съседа...

вграждане

Водопади от бетон, в които рибите умират преди да се разбият в скалите. Залепват и стоят празни, като мехурчетата в аеро-шоколадче. Чакат някой да ги откъсне от каменния блок и да ги разпознае. Някога са вграждали нечия сянка в стената, за да е по-здрава. Днес вграждаме самите себе си или най-близките си същества, но в крайна сметка всяка любов си има предел, граница. Вдигаме високо 2 пръстa и твърдим, че сме безгранични, изживяваме се, като екстремни личности, само защото умеем да затваряме очи и да изчакваме, докато друг се погрижи за съдбата ни. Да се облегнеш с гръб назад в нищото не е смелост, смелост е да го погледнеш и да го напълниш. И внезапно помъдряваш. Не, не се чувствам мъдър, дори си мисля, че с всяка изминала година ставам все по-неинтересен, неумен и в крайна сметка – немъдър. От малък се опитвам да се харесам на хората, като никога не съм осъзнавал, че те ме харесват и без да се опитвам. Наскоро открих, че за пръв път съм в крак с модата, след като напоследък е модерно да си доста татуиран. Откритието ми ме накара да се замисля, дали това ме радва или по-скоро не. Не знам, но със сигурност ме прави голям егоцентрик. Щом съм си измислил и псевдоним, но няма да лъжа, това ми е третия или четвъртия псевдоним и не го крия, защото е модерно и да си открит и честен, да не ти пука от мнението на хората и най-вече на тези от жълтите вестници. Но на място където всички вестници са жълти и мнението на хората се мени, като посоката на вятъра в Сливен не ми е много удобен и удачен животът. Преди исках да ставам известен, да се състезавам със звездите по слава, докато накрая ме обезсмъртят с хиляди томове издадени книги или няколко плочки с имената ми и отпечатък от клепач, примерно, на паважа, на различни алеи по света. После спря да ми е интересно. Сега искам да се науча.
Странно е как човек бяга от училище, защото осъзнава, че там няма да го научат на нищо и започва да се усъвършенства от експириънса си. Странно е как след, като завърши средното си образование, жаждата му за знания се увеличава, както и мързелът, но предполагам това е друга тема. В крайна сметка не съм аз човекът, който трябва да определя кое е черно и кое – бяло. Може би отговорите ще открием в някой друг живот. Сега в главата ми бушува буря – персонажи, случки, действия, мотивации, конфликти и още 100 такива булшитски неща. Понякога искам да повърна през ушите, за да се освободя от товара.
Водопади от бетон и сиви жаби живеещи в цепнатините на панелените блокове, дори хамелеоните се научиха да се вписват в градската атмосфера. Вече не мирише на младежки дух, мирише на кутията на Пандора. Тя е отворена, а вътре все още лежи забравената надежда, залепнала за прояденото от времето дъно. Прометей все още е и винаги ще си остане прикованият.
Сезоните идват и си отиват. И така до денят на страшния съд, тоест вчера.
А на небето? Какво ти небе? Небостъргачи. Веднъж се опитах да видя небето, но то се покри с облаци. Тогава видях, че върху уличната лампа наблизо има щъркелово гнездо, с няколко малки щъркелчета. Усмихнах се, защото осъзнах, че не е нужно да се взирам в небето или някъде още по-далеч, за да открия красотата. Нужно е било единствено да уцеля посоката.

вграждане - придобиване на гражданственост, приспособяване към градската среда или обвързване със социалната прослойка и нейните житейски проблеми... бъзикам се :)

Ягоди под черешата

Кокаин за закуска, пропускам обяда и направо вечерям Стенли Кубрик. Не обичам най-важните неща. Не вярвам в сапуните и млякото, не вярвам на вестници, не вярвам и в кафевите неща. Опитвам се да живея, но ми мажат очите със сръбски каймак. Блъскам се в крайпътните дървета, после някой ми облизва раните и започвам отначало. Бях само на 5, когато превърнах Андерсен в Батман, с помощта на черен флумастер. Мама каза, че не се прави така, а аз й показах пръста си - беше подут и червен. Тогава мама се обърна и изчезна. Ударих го, докато се опитвах да напъхам играчка Барни Ръбъл във VHS плейъра, вярвайки, че така ще успея да гледам семейство Флинстоун. Баща ми беше изненадан, когато отвори машинката, за да я поправи. Не ме наказа само се ядоса.
На 8 написах първата си приказка, беше ужасно топло лято. Седях в къщата на баба ми по цял ден и се опитвах да измисля какво да правя само и само да не излизам навън. Тогава намерих празна тетрадка и я напълних с думички. През зимата тетрадката с написаните от мен приказки, влезе в печката, за да я запали клечката кибрит, тя пък подпали съчките, които подпалиха дебелите дървета. Красивият огън изгори мастилото и заличи всичко, което бях сътворил. Едно 8 годишно глупаче изпълнено с мечти и нищо друго. Спрях да пиша.
В живота си съм спирал да пиша толкова много пъти. Не знам дали някога изобщо съм почвал, но написаното не успява да ми даде отговор по никакъв начин. Драскачите се превърнахме в писатели. Писателите еволюираха в певци, а певците на свой ред в актьори. За да не останат по-назад актьорите прописаха и станаха драскачи. Само художниците си рисуват. Когато порасна, искам да стана Банкси. Но как да стана Банкси в държава, в която все още хората сочат самолетите, прелитащи над тях и крещят удивени "виж самолет". Американците стъпиха на Луната преди 50 години. Аз просто дълго още, ще я съзерцавам. Странно е, че всички женски имена в интернет, те отвеждат в порно сайтове. Всъщност не е странно изобщо. Цветя от Луната - срещам ги постоянно.
Kарам кола с голям багажник, за да мога лесно да скривам телата на жертвите си. Полицаите често ме спират, но единствено ми проверяват документите. Никога не намират нищо. Обличам се, като за погребение и потеглям. Живея в началото, там където пътят свършва, там където сушата се мокри и водата започва с вълни. Обичам да се гмуркам с рибите, да бягам от големите хищници, да изпреварвам времето. Обичам да събличам черните дрехи, тежките обувки и себе си.
Вечеркуската е закуска след вечеря, някъде между 23 и 24 часа.
Иисус се превърна в Осама. банкси е евреин. Робърт Де Ниро по монокини яде кюфтета на плажа и свидетелства, че Мохамед е пророк, а Йехова му е последовател. Не знам. Искам просто да помириша дъгата, дали е такава каквато си я представям? Фрустрация.
И дъгата мирише на хора...
Толкова съм постмодерен, че направо летя. Копче.

Семейство

Малката Ема лежи на леглото си. Заровила е лицето си във възглавницата, като е стиснала калъфката с малките си юмручета, докато се опитва да скрие сълзите от себе си. На нощното й шкафче са подредени снимки на мама и татко. Има червен будилник с лице и мустаци, пастели и лампа. Отстрани е малката секцийка отрупана с играчки, всякакви джуджета и приказни създания. Под леглото й също има играчки, но тя отдавна не си играе с тях, защото ги е забравила. Компания им правят чифт домашни пантофи – кученца. До секцията се намира голям гардероб, в който мама прибира дрехите й. Вратата на стаята е леко открехната, отвън коридорът свети. Някъде отдолу се чуват крясъците на татко. После нещо изтрополява. Някой бяга по стълбите и след малко мама влиза в стаята. Защо я заключва?.. Хвърля се в леглото на Ема и я прегръща. Окото на мама е затворено и посинено, тя също плаче. Клати се истерично и гали косата на малкото момиче. Татко се качва по стълбите и казва на мама да отвори вратата, защото иначе ще я разбие. Блъска няколко пъти, после следва тишина. След малко татко се връща до вратата и се извинява на мама, казва й, че е изпуснал нервите си и е било за последно. Моли я да му прости, мама плачейки се приближава до вратата и я отваря. Татко я прегръща. Ема се крие под завивката и гледа баща си. Татко им казва, че ги обича. Мама бърше сълзите си. После двамата се връщат долу.
Ема закусва, а мама й приготвя обяда за училище. Завива го усърдно с хартия и го слага в пластмасова кутия. Оставя го в края на масата. После застава пред огледалото и прикрива синината си с грим. Оправя бялата си риза. Ема става от масата, слага раницата на гърба си и взима кутията, излизат.
Вечер е. Ема се връща от училище и заварва мама и татко да се карат. Татко посяга на мама, поваля я на земята, докато тя вика. Ема крещи и моли татко да спре. Той я пита на чия страна е. Ема не отговаря, тогава татко й забива шамар в лицето. Сваля колана си и им казва, че ще ги научи да го уважават. Започва да налага ту Ема, ту мама.
Ема е в стаята си, сваля училищната униформа. По гърба й има белези от колана, като под новите се виждат почти заздравели такива. Ема слага нощница, връзва косата си с ластичка и ляга в леглото си. Лежи по корем.
Ема гледа телевизия. На екрана се разиграва някакъв екшън. Като главният персонаж разсипва малко бензин на бензиностанция и хвърля фаса си в локвата. Колонките избухват, после и всичко наоколо. В очите на Ема се отразява взрива и тлеещият огън. Зениците й се разширяват. Преглъща.
Татко е в стаята на Ема. Тя седи на леглото си и гледа в земята. Той се приближава и сяда до нея. Прегръща я, говори й мили думи, след това я целува по бузата. Слага ръка на коляното й и я бута да легне. Ема се дърпа и татко й удря шамар. Ема крещи, а мама седи на дивана в съседната стая, стиснала някаква възглавница и плаче, като се опитва да си запуши ушите. Ема е с разкървавена устна. Дрехите й са раздърпани. Тя влиза в гаража, започва да рови из инструментите на татко и накрая намира това, което търси. Взима черен маркуч и отваря капачката на резервоара на колата. Пъха маркуча и смуче няколко пъти. След малко от маркуча потича бензин, а Ема го излива в изрязана бутилка от минерална вода. Източва около литър и прибира маркуча обратно. Затваря капачката и се връща в къщи. Отива до камината и взима кибрит. Влиза във всекидневната, застава пред татко, който гледа телевизия и му личва бензина в лицето. Татко се стряска и става на крака. Ема вече е запалила клечка кибрит. Поколебава се за секунда, после горящото парченце дърво полита към мокрото тяло на татко. Кожата му пламва за стотни от секундата. Татко се въргаля по земята и издава нечовешки крясъци. Татко е мъртъв. Ема се връща в стаята си.

linegirl

Тя е времето в което раста, кацнало на кехлибарено цвете и докато ме гледа присвива очи. Тя иска да плува с русалките и да отглежда слон в задния си двор. Тя къса цветята от подредените градини и ги слага в очите на хората. Тя хвърля мидички, докато върви и повечето хора биха си помислили, че е малка и чувствителна, но биха сбъркали. Тя е силна колкото Пипи и знае цялото й име. Тя има тяло на изкусителка и душата на дете. Тя пуши с цигаре и от време на време лети. Отчаяно се опитва да се превърне в Хари Худини и да победи всички, защото не умее да губи. Тя не обича чуждият допир до ходилата си, затова носи чорапи. Купува си пакетче теменужки и е щастлива. Не знам какво вижда, когато ме гледа. Обръща се и заспива с гръб. Обича големите легла и понякога спи сякаш всеки момент ще заплува. Тя бърка действителността със сънищата си и се сърди за неща, които не са се случили. Тя е момичето, което гледа футбол наравно с мъжете и й дължа пита кашкавал, за което. До обяд е взела лентата в раницата, минала е по малките улички до морската градина и вече скача между двете дървета. Три сантиметра плат под краката й. Пази равновесие с цигара и бира в ръка – лети. Разперила е ръце, погълната е от чуждите погледи. Аз съм наблюдател. Искам да й причиня хиляди неща. Този път ще плувам с нея... или ще потъна.
Тя хваща влака и ми разказва за птиците. Изпитва ме и винаги знае повече. Показва ми как се живее, после изчезва. Този влак не спира за всеки. А довчера бях просто хлапе каращо ролери. Мислех си, че китовете съществуват само в приказките и анимациите. Вълнувах се от Коледа и не заспивах без да гушна одеялото. После се появи онази мечта. Тя е дълбокото вдишване, тя е завинаги...
Тя е момичето с въжето - Дора от сутрин до вечер, после отначало.