четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Спомени в кехлибар



Здравей, синко! Сигурно си изненадан, че ти пиша, или по-точно си изненадан, че ти изпращам писмо по пощата. Надявам се да се зарадваш на тази моя старомодност. Вярвам повече на хартиения носител, отколкото на електронния. Надявам се пощальонът не е закъснял и писмото е пристигнало при теб навреме. Надявам се също и че си щастлив в този миг и сутринта ти е била слънчева, независимо от времето навън.
Пиша ти това писмо, защото знам, че винаги си имал интерес да научиш как се запознахме с майка ти. А пък и реших да се възползвам от внезапния прилив на спомени. Никога не съм отговарял на това твое любопитство, или поне не както майка ти го правеше, тъй като след смъртта й темата беше прекалено болезнена за мен. Мисля, че сега моментът настъпи. В това писмо ще се опитам да разкажа подробно как точно се срещнахме и какво се случи между нас. По този начин ще затворя спомените си в кехлибар и те ще са живи винаги, когато погледнеш листа хартия. По този начин ще можеш да ми припомняш какво точно се е случило тогава, всеки път щом те попитам. Алцхаймерът напредва бавно и започвам да затварям всеки свой спомен, за да съм крачка пред него. Заедно ще се преборим, сигурен съм!
Всичко започна много отдавна. Аз бях от онези хлапета в махалата, които не изпъкваха с нищо. Нямах си собствена банда, не бях дете-чудо, не бях и отличник в училище. Обичах да си карам колелото, да се спускам по калните пътеки към реката и да ловя риба. Един ден, докато се връщах, с няколко червеноперки в мрежата, минах покрай голям камион, от онези които хората използваха, за да местят мебелите си от една къща в друга. Стана ми интересно и го последвах. Той ме отведе до малка, но много красива къща на съседната улица. Там някакви хора стояха на верандата и гледаха камиона. Шофьорът и още един едър мъж започнаха да разтоварват. Мъж и жена се лутаха около тях, казваха им къде да сложат мебелите, повтаряха им да повтарят. И тогава видях най-красивото нещо, което бях виждал. Черен блестящ роял. Пианото отразяваше толкова ярко светлината от слънцето, че денят стана два пъти по-светъл. Все едно имаше две слънца. От къщата се показа момиче на моята възраст и щом видя рояла тя се нацупи. Беше ми любопитно как някой може да се цупи на подобна гледка. Веднага щом прибраха пианото в къщата, светлината наоколо се нормализира, гледката също и тогава започнах да виждам нормално. В онзи миг, сякаш за пръв път видях и момичето. Беше с кестенява къдрава коса. Имаше оранжева лента, която я държеше сресана назад, тъмни очи под плътни вежди и прекрасно малко носле, красива зелена рокля и оранжеви кецове. Влюбих се от пръв поглед или поне така ми се стори. Момичето се обърна към мен и се втренчи въпросително. Хвана ме шубето и завъртях педалите. В онзи момент от живота си, чувах гласове в главата си, те ми казваха да спра и да се върна, но срамът беше прекалено голям. Не можех да погледна момиче в очите, каквото и да ставаше. Въпреки това имах нужда да я видя пак, да я срещна и да разбера, защо се цупи на рояла. Предполагах, че родителите й я карат да свири, а тя предпочита да си играе с куклите. Всъщност по-късно се оказа, че това момиче не разполага с нито една кукла, че това момиче не е като никое друго, което бях срещал. Тя си играеше наравно с момчетата и често ни превъзхождаше в игрите ни, беше двойно по-смела, двойно по-дръзка и двойно по-агресивна от всички нас. Както, може би, вече се досещаш, това беше майка ти, а роялът е онзи красив предмет от офиса ми, който ти забранявах да пипаш, докато беше малко момче.
И така вече знаех какво искам. Имах цел. Трябваше да спечеля майка ти. Трябваше да й направя впечатление, но не знаех как. Образът й стоеше постоянно в главата ми. Тя беше белият заек, тя беше Люси в небето, липсваха само диамантите. Изведнъж разбрах какво трябва да направя. Един от гласовете ми го прошепна. Прибрах се вкъщи, свалих мръсните си гуменки и обух оранжевия си airmax. Леля ми го беше подарила при едно от гостуванията си. Никога не бях го носил навън, защото ми се струваше твърде смел за мен. Обичах да нося само черно и бяло. Тогава за пръв път го разходих. Веднага усетих разликата. Въздушната възглавница те повдига с два пръста от земята и усещането е близо до летенето, с два пръста по-близо. Знаех, че си пада по оранжевото, винаги можеш да разбереш много от обувките на една жена, па макар и момиче. Излязох, качих се на колелото и отидох пред къщата й. Изчаквах да се покаже, а през това време мислех как да я впечатля. Мислех си, че имам време, но ето я и нея. Върви с раничка по тротоара. Мислех, че си е вкъщи, но явно сега се прибира. Трябваше да мисля бързо, иначе щеше да се прибере. Затова подкарах колелото към нея, без да знам какво ще направя. Оглеждах се за нещо специално, но не можах да открия нищо. Само пощенски кутии и асфалт, все скучни неща. Накрая я видях – видях перфектната издатина от земята, естествено създадена рампа от която можеше да скоча. Засилих колелото право към калната буца. С полезрението си проверих дали момичето ме гледа. Ура! Беше вперила поглед в мен! Бях звездата за нея! Предната ми гума се удари в пръстта и се отдели от земята, същото направи и задната. Летях във въздуха, надявах се момичето да ме заобича след този скок, изобщо не мислех за приземяването, идеята беше да я впечатля. Тогава видях как предната ми гума завива настрани, опитах се да изправя кормилото, но гумата не помръдна. Тогава осъзнах, че кормилото ми се е откъснало от рамката на колелото. Оставаше само да се приземя и ако всичко мине добре да оживея. Пуснах кормилото, то изхвърча настрани, колелото падна на двете си гуми, а аз се забих в него. Тъй като нямаше как да го удържа се изсипах като чувал на земята. Зарових лице в пръстта. Болката беше непоносима, едва се сдържах да не се разплача, но не трябваше да се излагам пред майка ти. Стисках зъби и се опитвах да не я гледам, за да не търпя срама. Бях станал за смях. Абсолютен палячо. Тупнах пред нея като прострелян албатрос. За моя най-голяма изненада, усетих ръцете й на гърба си, попита ме дали съм добре. Аз й казах, че ще се оправя. Направих се на мъж, но когато се опитах да се повдигна изревах от болка. От носа ми течеше кръв. Пуснах няколко сълзи, но успях да ги скрия преди тя да ги види. Момичето ми помогна да се изправя, аз се превих и се огледах за колелото си. Все пак, колкото и да ме болеше, то ми беше важно, обичах го. Бях жалък, но по-жалък нямаше как да стана. Майка ти ми каза, че ще ми помогне и събра счупените части, изправи колелото и го буташе, докато аз вървях към къщи. Не смеех да я погледна. Тя също не знаеше какво да ми каже. Вървяхме и мълчахме, аз превит на две, а тя бутаща счупения Росинант. Вятърната мелница ни пребори. Накрая стигнахме дома ми, аз й благодарих, а тя ми казах, че имам хубави кецове. Миг на радост! Знаех си, че ще я впечатля! Направих се, че не ми пука, трябваше да изглеждам по-мъжкарски, а тя ми отвърна, че ще се радва ако я разведа наоколо защото е нова в квартала. Планът ми беше успял. Поклатих глава и влязох вкъщи. Затворих вратата и се разплаках, така както само малко дете може. Крокодилските ми сълзи щяха да напълнят стаята, ако не се беше появил дядо ти. Той ме видя и ме грабна към болницата. Оказа се, че освен многото натъртвания имам и счупено ребро. Струваше си. Струваше си и цялата болка. Оттогава насам с майка ти бяхме неразделни. Заедно пораснахме, заедно преживяхме първите любовни трепети един към друг, първата целувка, за останалото няма да ти разказвам. Тя ми помогна да преодолея срама си, да изгоня гласовете от главата си, да изгоня кошмарите от сънищата си. Вярваше в мен, така както никой никога не беше вярвал, а аз бях реален колкото Великденския заек, така че нейното си беше постижение. Заедно се напихме за пръв път, заедно преживяхме загубата на родителите си, заедно изживяхме първите си опити с наркотиците, заедно преодолявахме всички трудности, всички спънки, всички пречки, освен смъртта. Така продължи, докато майка ти си отиде. Надявам се, заедно със Мария да изживеете поне наполовина любовта, която ние с майка ти имахме. Тогава със сигурност ще знам, че си живял пълноценно и щастливо. Очаквай скоро втората ми „епруветка“ с кехлибарени спомени.
Целуни децата от мен и честит рожден ден, ако болестта ми отнеме празника ти от мен! И помни, че докато съм жив, не мога да ви липсвам, дори да ме няма в бъдещето ви!
С обич, Татко.

2 коментара:

  1. — Какъв хубав човек! А сега нарисувай и мен как минавам оттам.

    Том нарисува пясъчен часовник, върху който изтипоса една пълна луна, тури му сламки за ръце и крака и въоръжи разперените пръсти с грамадно ветрило. Момичето възкликна:

    — Колко е хубаво! Де да можех и аз да рисувам!

    ОтговорИзтриване
  2. Наводни очите ми! Красиво е :)

    ОтговорИзтриване