петък, 15 февруари 2013 г.

Йоана, Александър и Червената роза



Йоана беше от онези момичета, които носеха цветните си дрехи само на празници, през останалото време тя се обличаше в сиво и черно. Имаше няколко черни блузи, няколко черни панталона и точно два чифта черни обувки, едни за зимата и едни за останалото време от годината. Нямаше нужда от повече, просто защото не излизаше никъде, освен на лекции. Йоана учеше в СУ и да ходи в университета беше единствената й задача през седмицата. Цветните си дрехи пазеше, за деня на влюбените или рождени дни, ако ги празнува евентуално. От доста време й се искаше да отпразнува Свети Валентин, но никога не й се беше налагало. Не, тя не беше от онези корави момичета, които твърдяха, че не са се влюбвали и че това е тъп празник. Тя беше от онези луди романтички, които не успяваха да си намерят приятел, заради външния си вид, заради не особено отвореното си поведение и главно, заради начина й на живот. Честно казано, Йоана не се грижеше особено за себе си. Ходеше по улицата така както ставаше от леглото, не поддържаше контакти в социалните мрежи, нито пък излизаше вечер, за да пие и да се забавлява. Така вариантите да си намери някой специален се свеждаха до колегите в университета и случайните непознати в метрото.
Няколко дни преди празника, Йоана отиде на лекции с надеждата, че някой от колегите й е почувствал внезапна нужда да затрие самотата си. В аулата, вместо да слуша професора, тя се оглеждаше и си избираше надежда. Нямаше претенции, но и никой не й грабваше вниманието. Синьо птиче пресече залата и излезе през отворената врата. Йоана гледаше неразбиращо. Потърка очи. Реши, че е било плод на фантазията й. Цял ден прекара в блянове, но така и не се появи момче, което да й предложи среща, което да я заговори. Тя прибра учебниците си, прибра белите си листи, сложи химикалите в специалното отделение на чантата, преметна я през рамо и излезе. Слезе по стъпалата на университета и след малко вече чакаше метрото. На перона продължи да се оглежда за някой специален. Няколко лисици притичаха пред погледа й. Скриха се зад краката на възрастен господин и изчезнаха. Чуха се кокошки. Кукуригу!
Мечтите й живяха в замък, разположен върху летяща скала, точно над морето. Тя носеше дълги ренесансови рокли, а десетки прислужници се грижеха за косата и тялото й. Носеха й храната в леглото и тя винаги се хранеше от огромни плата, пълни с всякакви странни и вкусни манджи. Понякога обличаше дебел пуловер, лягаше на леглото, свиваше се на топка и доизграждаше картинката. Измисляше си принц, измисляше му препятствия, с които да се справя, и накрая си измисляше целувка. Стискаше мекия пуловер и с треперещи очи се обръщаше на другата страна, към стената. Там мечтите й свършваха...
Александър живееше сам от няколко години. Веднага след като завърши училище, го приеха в университета без никакви проблеми. Без никакви проблеми си намери и работа. Изнесе се на квартира и заживя свободно без родителите си. Естествено, свободно, колкото му позволяваше държавата. Нямаше търпение да се отърве от майка си, смяташе я за досадна и неистинска, за поредната кифла, за нещо, което е по-добре да не съществува. Въпреки, че живееха заедно, родителите му спяха в отделни стаи и почти не си говореха. Навсякъде в апартамента им се усещаше напрежение. Затова Александър си отдъхна и се успокои, едва след като седна на новия си диван, в новия си дом. Той предложи на приятелката си да дойде да живее с него, но няколко дни след това, тя го заряза с оценката, че нещата ставали прекалено сериозни. Следващата му връзка също не свърши добре. Александър обичаше тези жени, но смяташе, че те са се подиграли с него. Изплакваше всичко в блога си, защото едно от малкото неща, които му носеха удоволствие бяха писането и вниманието на хората. Така получаваше и от двете по малко. Всяко следващо момиче, което успееше да свали го зарязваше, в последствие. Той не търсеше причината в себе си, защото винаги си намираше оправдание, винаги виждаше отговорите в тях. Себичен егоцентрик. Тогава реши, че жените са се обединили срещу него, че го правят за смях нарочно и намрази всички едновременно. Искаше да си отмъсти. Искаше да си върне за всичките пъти, в които е лежал с разбито сърце и е плакал сам в тъмното...
Червената роза беше малка розова пъпка. Тя смука много от стеблото, яде достатъчно слънце, за да порасне и да стане голяма и красива, червена роза. Нито беше най-голямата, нито най-красивата, нито миришеше най-хубаво, но Червената роза беше някак специална. Специален облак я поеше всеки ден, веднага след това се появяваше и специалното й слънце, докато накрая дойде някаква жена и я сряза с градинската си ножица. Червената роза загуби специалността си, в момента в който я пуснаха с още 500 други рози в контейнер. Заради липсата на въздух вътре, нашата роза заспа. Събуди се във ваза с още няколко червени рози, досущ като нея. Лежа няколко дни така, докато крайчетата на цветовете й започнаха да покафевяват. Тогава в цветарския магазин влезе едро момче и я посочи. Жената я пое в ръцете си и подстрига бодлите й. От това Червената роза почувства леко гъделичкане. Сложиха й панделка и момчето излезе с нея...
Свети Валентин е. Йоана се събуди сутринта, беше мрачна, нямаше да празнува, нямаше кой да я обича, нямаше кой да я изненада с бонбони и вино, но пък отново трябваше да ходи на лекции. Влезе в банята, изкъпа се, избръсна си краката и си изми зъбите. Подсуши косата си и отвори гардероба. Пред нея се показа семпла гледка от еднакви на цвят дрехи. В ъгъла се виждаше някакво цветно петно. Тя изгледа зелената си блуза тъжно, но все пак реши да я облече. Изрови старите си изтъркани дънки и скъсаните си червени кецове и след миг от черна дупка се превърна в шарена композиция. Почувства се малко по-добре и излезе.
Качи се в метрото и бръкна в джоба си, за да провери дали е прибрала портмонето си там. Напипа го и се успокои. Облегна се на току що затворилите се врати и погледна в земята. Познат женски глас оповести следващата спирка. Хората се наклониха назад и метрото потегли. След минута вратите пак се отвориха. Инстинктивно Йоана се отдръпна и ги изчака да се затворят. Внимание, вратите се затварят! Чу се механичен звук. И двете железни плоскости тръгнаха една срещу друга. Миг преди да се докоснат, между тях влетя синьото птиче. Йоана го видя и просто проследи полета му. За да не я помислят за луда се опита да не реагира. Успя за малко. Но птичето кацна върху главата на някакво момче. Йоана се разсмя и се сепна. Тогава забеляза момчето. Беше се свил в ъгъла, сякаш искаше никой да не го види. Беше прегърнал голяма тетрадка, а в едната си ръка държеше химикал. На гърба си имаше раница, а на птичката явно много й харесваше в гнездото от къдравата му коса.
Александър се качи в метрото и се сви в ъгъла. От ушите му стърчаха слушалки, а в главата му звучеше музиката на “The Weeknd”. Припяваше си текста наум, а с очите си гонеше нещо невидимо. Изведнъж осъзна нещо. Някаква дума от текста събуди съзнанието му. Ядоса го! Беше му писнало да е “Драма куин”, да се оплаква, да е вечният ревльо. Дръпна слушалките от ушите си. Смени песента, смени изпълнителя и реши, че ще се погрижи за всички жени по света. Странно, но точно тогава видя как към него се приближава някакво момиче. Тя протегна ръка към него и му каза, че се казва Йоана. Той се стъписа леко, но успя да се представи. Двамата се здрависаха. През това време тя го попита за номера му, дали е свободен вечерта и някакви други общи въпроси. Александър се поокопити и й отговори положително. На нея вече й беше писнало да е сама, а и синьото птиче беше кацнало на главата му, сигурно е специален. Сините й изтъркани дънки доближиха неговите. За момент сякаш се докоснаха. Стигаха точно до кокалчетата на глезените й, а от ръбовете им стърчаха дебели, сини конци. Отдолу тя беше с бледо розови чорапи. Бледото, червено копие на адидас, което имаше беше със зейнала подметка, криви шевове и недоизпипани линии. Неговите дънки, пък, покриваха дебелия език на кецовете му, които бяха опръскани с кал. Кал имаше, също и по крачолите отзад. Забелязваха се белези от бой по кокалчетата на ръцете му. И въпреки всичко, двамата се допълваха чудесно в тази картинка, изглеждаха прекрасно. Разбраха се да се видят малко по-късно.
Йоана и Александър се срещнаха в запустял парк по свечеряване. Той й подари червена роза, тя беше най-щастливата на света. Птичето още беше в косите му. Седнаха на една от пейките и посрещнаха Луната. Не спряха да си говорят. Разказваха за детството си, за родителите си, за общите си болки и терзания. Тя разбра колко е прекрасен, а той разбра, че няма да липсва на никого, ако я зарови отзад...
След малко изтича до колата си, извади лопата и се върна обратно. С всяко забиване в земята, обувките му ставаха все по-кални. С всяко загребване, той осъзнаваше сериозността на постъпката си. Изтрезняваше. Адреналинът изчезваше. Очакваше приливи на ендорфин, но той също липсваше. Беше я убил, за да си отмъсти, но не се чувстваше доволен. Не се чувстваше пречистен. Сега остана да скрие трупа й от света и да се опита да заживее наново, някак нормално. След половин час я хвърли в дупката, погледна лежащата червена роза - специалната червена роза. Наведе се и я взе, после я хвърли при момичето. Зарови ги, сякаш искаше да скрие красотата им от всички останали, да я съхрани в спомените си, само за себе си. Но истината беше друга.

Войната може да бъде само война.

Няма коментари:

Публикуване на коментар